Муша-Буша lvl: Spidermama

„Моля някой със стълба или кола (не джип) да ми се обади, много ми е спешно! И малко смешно.“

До този статус във фейсбук се стигна така:

Волна и фриволна, решавам да се порадвам на хубавото време и да взема Максим от детската градина пеша, не с колата. Понеже аз с колата ходя НАВСЯКЪДЕ, нямам навика да нося чанта. И така, волна и фриволна, по къси панталонки, в едната ръка телефона, 20 лева в джоба за сладолед и ключовете в другата ръка, подскачам хлапашки и безгрижно към детската градина. След обичайната суматоха в детската градина, където гоня Максим по пързалката, а той се гони с друго дете, опитвайки се да му извади очите с ключовете, преповтаряне на урока, че ръкавът на якето не се нахлузва на главата, а обувките се обуват с развързани връзки, двамата с Максим потегляме волни и фриволни и с подскоци за сладолед и детска площадка с пързалки. Да слушам възрастни хора да говорят един с друг как „ние акаме зелено“, „на нас ни расте зъбче“, „вчера заспахме без приказка“ и подобни не ми е любимо, но заради Максим си го причинявам понякога.

По пътя към вкъщи, един час по-късно, подскачайки с Максим, слушаме Молоко, аз на едната слушалка, той на другата, хванати за ръка и скок-подскок, вървим зад батко, който носи в ръка опаковка тампони. Максим, по природа общителен и без косвени притеснения от социалното общуване с непознати, избързва към него с думите:

– Мамо, може ли да питам този батко какво носи?

Баткото се обръща, среща леко смутения ми поглед и на свой ред малко се смущава. Максим, смело:

– А ти какво носиш?

Неловка тишина. Ситуацията прераства в положение. Той решава да се спаси с репликата:

– Ами, нося едни …неща.

НЕЩА. Разбираш ли, неща носи. Докато аз се извинявам, Максим настоява да види отблизо „нещата“. Баткото неловко му ги подава, отбягвайки погледа ми. Максим разглежда опаковката и възклицава с всичката детска радост на света:

– Мамо, виж! Баткото носи патрони за пистолет!

ПАТРОНИ ЗА ПИСТОЛЕТ.

Извиняваме си се взаимно и ние продължаваме, скок-подскок. Стигаме до вкъщи, където аз осъзнавам, че в едната си ръка все още имам телефон, а в другата е ръката на Максим. Трета ръка с ключове – липсва!

Оп-па.

– Максиме, къде са ключовете?

– Кои ключове?

– Как кои?! Ключовете от вкъщи, с които гонеше Ники в градината!

– Ами…в детската градина? (плах въпросителен поглед, все едно казва: „Ядрена зимааа????“)

Бърза трамбовка обратно до детската, вече без музика в слушалките и подскоци, а с бърза, стегната походка с кратки прибежки в конски тръс. Градината, разбира се, е затворена, няма охрана, няма лелки, няма госпожи, няма изоставени деца, няма и бездомно куче да спи под пързалката, на което да се помоля да ми подаде ключовете. Звъня на Госпожа Дани, която потвърждава, че ги е намерила, но са в Госпожа Биляна, която ще ми ги даде утре.

Вече е тъмно навън, а ние с Максим сме бездомни. Освен бездомни, сме и гладни и лепкави от сладоледа. Сещам се, че съм оставила една от балконските врати отворена. Намирам съседката. Съседката няма стълба. В моя блок никой няма стълба. Имаме крещящи Гергани, едно бебе, което реве така, все едно някой е затворил котка в чувал и я налага с лопата, една луда, дето през вечер изхвърля дрехите на мъжа си през балкона и на другия ден ги събира, пере и глади, но стълба нямаме.

Заставам пред блока, където има отворено уифи и в отчаяние пиша горният статус във фейсбук. Обмислям следните тактики за превземане на дома:

1) някой да дойде с кола, да паркира под балкона ми, аз да се кача на капака й и да се преметна през балконския перваз.

2) да кача някак си Максим (все след третото падане ще намерим цаката как да го кача), да му обяснявам 12 минути къде има резервни ключове и после да крещя отдолу, докато той още на балкона е забравил за какво е качен там и си е пуснал анимационни и яде кроасани, докато аз бедствам долу.

3) да си изкъртя вратата?

Леко почвам да се изнервям. Решавам да взема крути мерки. Телефона ми почва да звъни, приятели искат да знаят за чий ми трябва стълба или кола, а дали мотор ще свърши работа? А може ли кон? КОН… Но аз вече имах идея!

Като бях малка, винаги съм вярвала, че опитът, натрупан от катерене по покриви, дървета и, респективно, прескачане на огради, докато бягаш от съседа с пълни шепи със сливи, ще се отплати някой ден. Е, този ден дойде. Качих се, значи, почти до втория етаж по един улук, оттам лазейки нагоре по стената, по някакви пукнатини в мазилката, набрах се с една, после две ръце за решетката на балкона и voila, си бях вкъщи. Погледнах победоносно отгоре и видях, освен изумения поглед на няколко съседи (които вероятно мислят, че аз така си се прибирам!), че дори само заради възхитения поглед на Максо, за който тази вечер майка му беше по-куул от любимия му Невероятния Спайдърмен, си заслужава да го направя пак, ама някой друг ден.

Утре, за всеки случай, ще извадя поне пет комплекта резервни ключове и ще ги пръсна из цяла София, just in case.