Майката – начин на употреба

Юхууууу, петък е! О, чакай, забравих, че съм майка.

Когато станеш майка, макар медицински този факт да се случва за минути, да го осъзнаеш емоционално ти трябват от няколко дни до първото внуче понякога. На изхода на родилния дом разбираш, че си в състояние на лека амнезия –  къде са ти документите, кога ти е контролния преглед, колко килограма си качила, докога си в отпуска, какво да пазаруваш отсега нататък… отсега нататък, защото трябва да помниш завинаги още едно: че имаш дете. В началото е малко трудно, разбираемо е да забравяме за тази новост вкъщи, случва се да го забравим в кошчето на задната седалка в колата и да се сетим на входа на магазина, когато осъзнаем, че едната ни ръка е сводобна, или да забравим защо чантата си носим използван памперс. Такива неща не те правят лоша майка, правят те нормално човешко същество.

Може допреди няколко месеца да те е било гнус да ядеш с чужда вилица или да ти се повдига само от гледката на кучешко изпражнение. Сега вече можеш да работиш без маска в лаборатория за изследване на въздействието на синьото сирене върху сурова свинска пържола след 40-дневен престой на слънце. Това е, защото си развила резистентност и абсолютен толеранс към цвета, мириса и гъстотата на твоето бебешко ако, повръщано и придружаващ ги сопол. Гледаш ги с академична прецизност и без гримаса ровиш с пръст в търсене на първи клетъчни признаци за бъдещ зъбен камък.

Другите хора (разбирай жените, които не са раждали и мъжете) не разбират психическите трансформации, през които минаваш, когато в рамките на месеци

от 43-килограмова мацоранка се видоизменяш до косатка в зряла възраст.

Сигурна си, че си имала колена и дори си виждала глезените си, защото имаш снимки с четири крайника. Другите хора, нераждали или мъже, не разбират естественото ти желание да свалиш сутиена си с размер на цирково шапито, да го нахлупиш на главата на фръцлата на съседната маса, която ще яде само салата „БЕЗ ОЛИО, ЗАЩОТО СЕ ПЪЛНЕЕ“, и с ритмични отривисти движения да блъскаш слабото й телце в ръба на масата. Горе долу по същото време разбираш и че хемороид не е древногръцки херувим на любовта.

След като бебето се роди, в някоя самотна съботна вечер решаваш да направиш нещо лудо, да живееш на ръба, да си непредсказуема и лекомислена и вадиш от килера същия този сутиен, слагаш го за сравнение … и се оказваш във фетална поза на кухненския под, обляна в сълзи, които бършеш в лигавника на детето.

Налага се да осъвремениш и речника си. Преди „нощен живот“ е означавало да се прибереш призори с размазано червило, отмалели крака и токчета в ръка, подпийнала и достатъчно весела, че да не ритнеш мушкатото на леля Веска, сега „нощен живот“ означава дефиле по различни видове анцунг и едно особено чувство, че си единствения сам човек на света, който в 3 през нощта гледа сериал и се ослушва дали бебето спи или отново дъвче обувките ти. На другата сутрин се обаждаш на някоя сестра по неволя, за да обсъдите точно какъв нюанс на зеленото са акали децата и тя настоятелно те убеждава как нейното дете спи по-дълбоко, по-дълго, яде повече и ака по-хубави акита от твоя нескопосаник, който само дрищи, плюска и хърка. Може да изглеждам спокойна и уравновесена, но ако се заядеш с детето ми, ще ти покажа 7 различни вида ярост.

Докати си бременна, всякакви хора, познати, непознати, контрольори в градския транспорт, инкасатори и дори бивши гаджета, смятат за необходимо и подходящо да ти галят корема и да те поздравяват за това, че ти се е намерила поне една работеща яйцеклетка и веднъж в историята на човечеството поне един от милиони малки мъже е питал за посоката към нея.

Всичко това е весело и забавно демо за това, което предстои, когато детето ти стане на 6. На вратата ще си закача табелка:

„Извинявайте за бъркотията, детето си създава спомени.“

Тишината е злато, освен ако имаш малко дете. Тогава тишината е много подозрителна. Помниш ли деня, в който го донесе вкъщи на ръце и плачеше от радост, че се е родил? Спомни си този момент, защото той току-що нарисува човечета по стените с червилото ти и обръсна котката. Докато синът ти стане на 6, вече си усъвършенствала тибетското умение едновременно да си тук и да не си. Вече спокойно можеш да отвориш собствен кол център в хола си, защото с лекота можеш едновременно да водиш разговор с приятели, да коментираш във фейсбук и да намираш все още смислени отговори на 14-тия въпрос „а защо?“, който е започнал преди два часа с питането „защо небето не се яде?“.

Някъде между 3-тата и 6-тата година си даваш сметка, че освен чекмедже за храна, фабрика за рециклиране на изяденото и миловидна цирка на дупето, вкъщи имаш един малък човек. Стресната от тази новина, искаш да му обясниш всичко за света, подреждаш списък с реч за 3 минути, да използваш максимално времето, в което можеш да му задържиш вниманието. Някъде между защо е грозно, че някой нарича най-добрия му приятел от ромски квартал „мангал“ и как това да сподели кроасана си с друго дете е основата на социалната система, синът ти те прекъсва, за да те пита помниш ли „утре, когато вчера“ той е бил на 4 и сте ходили на море и дали е имало акули. Вътрешно малко умираш и отлагаш списъка. На другия ден синът ти се появява в хола в твоите токчета и казва, че иска да ходи да каже на другите момчета, че е научил от Пипи колко е лошо да се удрят момичета.

Завинаги помниш тези моменти и всеки път поплакваш от умиление и от малко егоистична гордост и точно го похвалваш какъв голям и добър мъж е порастнал, той се спъва в собствения си крак, забива се в стената и избухва в плач.

С времето претръпваш малко, хитруваш повече и трупаш военен опит:

как да се престорим на заспали, когато не ни се сглобява Спайдърмен, как да убедим детето, че месото е от гъби, за да го накараме да вечеря, с каква сила и под какъв ъгъл точно да му изплескаш един зад врата, така че хем повече да не рисува с пастел по телевизора, хем да не си лоша майка и други тактически умения. До 6-тата година на детето вече искаш поне още две и вече знаеш, че ако първото ти дете яде пясък, звъниш в паника на педиатъра, а когато третото го направи, ще се чудиш дали все още трябва да му приготвяш обяд.

В последните 6 години на теб и детето са се случили 3 грипа, един от които свински, 126 подрисквания, 1 шарка, две нови работни места, Дянков, 3 погребения, няколко емигрирали приятели, шофьорска книжка, три премествания в друго жилище, няколко пътувания извън България, едно от които с изтекъл детски паспорт и още много, много хубави и не толкова хубави неща. От майчинството няма развод или отпуска, там положението наистина е в добро и лошо, в здраве и болест, в пир и прегоряла вечеря.

Детето не идва с наръчник и не е чело Д-р Спок. На него не му пука с какво си облечена и дали си изчистила плочките в банята. То не знае дали чорапчетата му са еднакви. То те обича, дори когато пищи. Обича те от първата прегръдка сутрин до последното гушкане за лека нощ. Според него ти знаеш всичко, отговорите на всички въпроси, ти си права, дори когато не си сигурна. То няма да е винаги малко и безпомощно, ще расте и ще става силен и голям човек, затова изключи прахосмукачката и остави чиниите за утре и отиди да си играеш с него на конструктори и нинджи.

Текстът е публикуван за първи път в бр. 4/14 на списание „Жената днес“.