Социална (без)отговорност

Ходили ли сте на пости? Знаете ли какво е поста? Подминавали ли сте наркомани? Виждали ли сте възпален абсцес от целене на бедрото? Знаете ли как мирише изгнила плът?

Аз да.

Трети месец отлагам този текст, не защото темата не си заслужава или защото е писано по нея милион пъти, а защото не ми стигат изразните средства. Всъщност, се съмнявам, че някой има достатъчно богат и цветист речник, за да опише това, което човек преживява и вижда, когато отиде на поста.

През есента една Фондация обяви, че си търсят доброволци. Моя много близка приятелка работи там от години, познавам колегите й, които са пичове; второ – имах ужасно много свободно време, което усвоявах основно във филмиране и драматизиране на съществуващата ми тогава връзка и, трето, доброволческата работа се заплащаше, с някакви минимални дневни ставки, но какво пък, с моята тогавашна заплата всеки допълнителен лев е добре дошъл. Освен това, съм супер любопитна към всякакви нови неща, към целия живот наоколо и искам да видя и да знам всичко, а колкото по-страшно табу, толкова по-интересно. Има организации, които се занимават с превенция и други, които се занимават с лечение. Тази фондация се занимава с положението по средата – хората взимат наркотици и са зависими, и ние сме там, за да им дадем инструменти и да се опитаме да ги накараме да пазят здравето и живота си, докато взимат. Обожавам социалните експерименти да видя докъде е границата на собствените ми възприятия на приемане. Къде е моята точка на кипене, един вид.

Търсеха доброволци за аутрич или работа на терен.

Ден първи.

Преди да ме пуснат на терен, трябва да ме подготвят. Най-вече психически. Три часа слушам за зората на наркобизнеса у нас, за това как едновремешните мутри са започнали с продаване на трева като пълни мишоци. Сега е друго. Сега има клубна дрога – амфети, бело; и дрогата на улицата – компот, от който трудно ще излезнеш жив. Неща, които не бих пипнала, хората си ги вкарват в кръвта. Всеки ден. По няколко пъти. На бас, че не знаехте, че можеш да взимаш хероин и анално! Тръгвам си от офиса с договор за доброволческата ми работа, наръч брошури за различните видове дрога, начините на употреба и последствията и наръчник за аутрич. Решавам, че инфото вече ми е дошло ту мъч за един следобед и погребвам брошурите в едно чекмедже.

Ден втори.

Не мога да се ориентирам. Кое е помпа, кое е спринцовка, какво е десетка и какво е малка? Защо иглите са различни, мускулните сиви ли са или черни? Онези жълтите за какво са, а оранжевите? Лимонтузуто за какво е? В тази капачка какво се случва? Как изглежда метадона?

АаааааааААААААааааААААААааАААААааааааААААА!!!!!

Колегите постилат едни листа на масата в офиса, слагат една алуминиева капачка и вадят пакет лимонтузу. До тях – спринцовка, игла и чаша вода. Слагат в капачката една лъжичка нескафе, добавят вода и палят сместта със запалка и почват да варят. През цялото време ми обясняват кое какво е, какъв точно трябва да е цветът на сготвения хероин и как се инжектира. Говорят ми и други неща, но аз съм заета да мигам периодично насила, защото усещам как очите ми са твърде опулени от прииждащата вълна новини. Не само за това как се готви хероин, а за това как живеят хората, които си го купуват, готвят и инжектират. Аз съм в амок.

Ден трети.

1. Носи задължително документ за самоличност и си пази вещите.
2. Не давай на клиентите цигари.
3. Не им давай пари, колкото и да се молят и каквато и история да ти разкажат.
4. Не вярвай напълно на всичко, което ти казват.
5. Ти си там за определена задача. Какво правят пред теб или каквото научаваш, не е твоя работа.
6. Избягвай да стоиш твърде близо до лицата им и да дишаш дъха им.
7. Не си длъжна да се здрависваш с клиентите и да упражняваш какъвто и да е физически контакт.
8. Ако не си сигурна в нещо, попитай колегите.
9. Не питай клиентите за лични данни, като как се казват например.
10. Не съди клиентите и запази преценката за себе си.

Ден четвърти

Качваме се в буса и отиваме на пости. Предварително знам, че мога да видя дори някой приятел там, съученик или дори роднина. Знам и че повечето от клиентите са бездомни. Знам също, че някои от тях имат малки деца, които виждат ежедневно родителите и познатите им да се целят. Знам и че социалните не стъпват там. Предварително са ми казали, че повечето от тях имат хепатит, някои имат СПИН, туберкулоза, абсцес…Изобщо, чакам срещата с хора, които не са човеци, загубили са хуманното в себе си, животът им се ръководи от графика на дилъра, от дневната доза, от имането на пари за хероин или метадон. Попадам на пости, точно когато в София няма читав хероин, защото преди месец някаква гъба нападнала цялата реколта макове в Афганистан. Заради този факт през последния месец си отиват много хора – свикнали да взимат по-голяма доза изведнъж намират чист материал и предозират смъртноносно.

Едва сме паркирали и те ни полазват. Пъхат си ръцете през прозореца на буса, с измъчен поглед си разказват деня и мъките, издекламират си буквичките и цифричките за регистъра, който водим. Аз днес само наблюдавам, още не мога да се ориентирам и да опаковам инструменти.

Не мога да опиша какво видях. Пиша този текст месеци по-късно и емоциите са избледнели. Останал ми е само разговорът ни с приятелката ми колежка тогава – че наркоманите са по-готини клиенти от гейовете. Да не се обиждат сега всички гейове, моля. Те са противоположности – в най, ама най-лошия случай едните са някви кралици, пищящи и капризни, целия свят (особено пък организациите) са им длъжни, те са вулгарни и нагли, фамилиарничат наперено и непрекъснато ме пипат. Другите са омерзени от живота, отритнати от най-близките си, видели най-лошото на този свят, това да събираш остатък от сандвич от земята и да го ядеш те белязва жестоко, липсата на подслон и топла вода маркират погледа ти, нямането на приятели променя изконно начина, по който се отнасяш дори към напълно непознати. Колегите ми ме скъсват от ебавки, че трима клиенти са се скарали кой ще се ожени за мен и веднага получавам две кила комплименти и оферти.

И всички се усмихват. Не защото са друсани, още не – нали току-що са си взели инструменти от нас. Просто са такива, първични, земни, радват се като малко дете на всяко внимание, не се цупят и вбесяват, когато им креснеш да спрат да кудкудякат и да се дръпнат от буса, защото ни пречат да си вършим работата.

И да, мръсни са, мърляви, кирливи, с дрипи, няколко размера по-големи номера, без лично имущество, с мазни, чорлави коси, посивяла кожа, черни ръце с изпочупени нокти и засъхнала кръв, без зъби. Такива са, да.

Ден ХХХХХХ

Вече като го погледна, понякога знам дали му трябва лимон и капачка. На повечето съм им научила житейската история. Зная с кого да се ръкувам и от кого да се пазя. Не бъркам инсулиновите игли с мускулните, знам метадона как изглежда и как не трябва да си го инжектират, но те го правят. Знам на кого да дам пари да ми купи кафе от кафето, в което няма да вляза и знам, че ще ми върне рестото до стотника. Разбрала съм как за тях 3 лева е богатство, с 5 си оправят живота. Знам колко хероин си бият на ден и колко много лъжат. Ах, копеленцата мръсни, как лъжат. Знам имената на някои от тях. Вече разпознавам алкохолиците на улицата, те са различни от наркоманите. Знам и как действа лепилото, което дишат. По погледа и реакциите им знам, когато са пили … не помня как се казваше едно лекарство против епилепсия, което пият на поразия. Както каза моят колега: „Виждаш ли как те вижда със затворени очи?“ Ами да, вижда ме, следи ме с поглед направо. Сериозно говоря.

Ден пореден

На пости такива истории можеш да чуеш и видиш, които само Кубрик може да филмира.

Един пич от клиентите всеки ден е с различна кола. Вчера беше с джип BMW. Супер добре облечен, на бас, че ще го видя в Червило или Син Сити. Решавам, че е дилър. Не е. Бачка в автомивка и се фука с колите. Идва, паркира до нас, седи известно време, начесва си егото и си я откарва, непокътната.

Едно момче на 18-19 идва до буса с баща си. Иска помпа и спринцовка. Момчето изглежда добре, чист и не е отнесен. Бащата изглежда съсипан, срам се чете от всяка мимика на лицето му. Бащата чака нервно пред съборената къща, докато момчето се уцели зад зида и се върне. По-късно разбирам, че той е активен спортист, мега талантлив. Признал на техните, че е пушил трева, те заминали заедно с него в чужбина да го „изкарат от тази среда“. Година-две по-късно се връщат. Момчето не е помирисвало дори някаква дрога през това време. Но мама знае най-добре! Вкарват го в метадонова програма, защото някога е пушил трева, ерго е наркоман, следователно трябва да се лекува. Това момче е дотук.

*Милен, когото все бъзикаме, че не си признава, че е гей, е мега пич. Той е като уикипедия, всичко знае за всеки и по всяко време. Живеели с жена му и двете деца в някаква общинска къща. Един ден мутри купили парцела и *Милен заварил бележка на вратата да се изнасят до 10 дена. *Милен доскоро живеел на улицата, но няма толкова чист човек, кецовете му са винаги бели, дънките му са като изгладени, по якето му няма едно петно. *Милен най-много си мечтае за кухня, да си готви. За него кухня с размера на задното помещение в буса е огромна кухня. С Иво се смеем и се споглеждаме. Децата на *Милен ходят на училище близо до постата. Побеснял, той се развиква за Байландо и другите такива глупости. Къде са тъпите социални? „Моите деца нямат къде да живеят сега, защото съм наркоман и циганин, защо не съберат пари моите деца да имат храна, дрехи и учебници?!“ От страх за децата си, *Милен живее при приятелката си и се опитва вече втори месец да си смени личната карта, защото го ужасява мисълта да си загуби децата. Знам, че всичко това ще ви се стори странно и дори нагло, но аз го разбирам. Само ще замоля псевдо-христианите сега с майчински закрилнически уклон към морала да си затварят устата, не ми се спори със стени.

Задава се момче на около 17-18, изгубен в огромно оранжево съдрано яке, краката му по-слаби от ръцете ми, едва се тътри. Останалите само като го виждат, се разбягват като хлебарки. „Бегай оттука, бе, много миришеш!“ Приближава се до буса едва-едва, имам чувството, че му отнема цял живот. Разгледала съм го вече обстойно, но едва сега виждам, че половината му нос липсва, има само голяма дупка от лявата страна. Изглежда страшно, а аз не мога да откъсна очи. Само секунда по-късно ме блъска смрадта на леш, на гнила плът, на умряло и загноясало месо. Макар да сме вътре в буса, а той отвън, аз и Иво се споглеждаме и без думи си казваме, че ще повърнем. Не, не мога да опиша как смърди цялото това същество.

На 17-18 е, живеел при техните. Вече е бил наркоман. Една сутрин се събужда и вижда кучето му, питбул, да дъвче отхапания му нос. Родителите му запазили кучето и изгонили сина си на улицата. Така е от година, на улицата.

Само час по-късно викат Иво да го види в срутената къща, където е отишъл да се цели. Докато аз обмислям откъде това…тази торба с миризма на загнила твар, на смърт и проказа, си намира пари да си купи дрога, та той едва се движи, Иво се връща с още по-изразително лице.

Майка му на същото момче го преобува, за да го заведе в болница. Иво е видял откъде идва смрадта на леш – от огромните загноясали отворени абсцеси по целите му бедра и крака. Не мога да го опиша, представете си го.

Майка му, значи, която го е изхвърлила преди година, го преоблича да го води на лекар. Не вярвай напълно на всичко, което ти казват. Минават покрай нас с майка му. Тя му купува бутилка кола от будката. В тази гледка има необясним сарказъм. На другия ден научавам, че не са го приели в болница, защото не е в животозастрашаващо здравно състояние. Явно и в болницата яко друсат. Освен, че са слепи, с щипки на носа и никакъв мозък.

По-късно същия ден видях най-красивата жена на света. Или поне последните месеци. *Симона.

*Симона.

Нашата клиентка *Симона.

Господи, тази *Симона. Срещали ли сте жена, която можете и искате да гледате вцепенено с часове? Толкова е красива тази *Симона. Гласът й, гальовен и нежен, начинът, по който езикът й се плъзга по устните и зъбите, когато говори, шоколадовите й очи с дълги мигли, тъмната й мека коса, слабото й тяло и дългите й нокти, смуглата й кожа. Тази *Симона просто стопи сърцето ми. И това на Иво. Има такива *Симони, все едно са излезли от романа Парфюм. *Симона е Heartburn на Алиша Кийс, и Burn на Пърпъл, и Come on baby light my fire на Доорс, и Wild horses, и…

Утрешен ден

Утре е последният ми ден на пости. В понеделник започвам работа и няма да мога да ходя с буса. Странно, но това ще ми липсва. Всеки изпаднал наркоман, когото срещнах, оцвети по някакъв начин живота ми. Видях най-лошото, до което човек може да стигне и как може да живее като животно, без интерес и отговорност към децата си, себе си, здравето и живота си. Разбрах за един от клиентите ни, който е умрял и са го оставили в ъгъла на една съборена къща. Докато жена му плачела до него, дошли някакви други, носели железа и хвърлили железата върху трупа. Жената се развикала, а те й казали, че него вече няма да го заболи и я наритали в ъгъла. Видях как се търгува плът и вещи за джобни пари и никой не вижда нещо необичайно. Видях как изглеждат проститутките през деня и как отказват ласки, защото не са на работа. Вчера спря полицейска кола, оттам слезе един и нарита няколко от клиентите. Ей така, щото не го кефят. Щото са отрепки и боклуци. А той е Големия Човек.

Този текст стана безумно дълъг, без да съм успяла сигурно да предам усещането да срещаш такива хора. Искам да благодаря на колегите и приятелите ми, които имат нервите и психиката никога да не съдят останалите, да се здрависват и с най-мъсната кирлива ръка, да звънят десетки телефони, за да им помогнат за пореден път, да плачат, когато някой от клиентите си отиде, да имат търпението да им вярват на глупостите, които измислят всеки ден за поредната доза. Има събития и хора в живота, които просто не можеш разумно да осъзнаеш, а просто усещаш и възприемаш такива, каквито са. Шапка свалям на всеки, който е спрял дрогата и е заживял друг живот. От цялото преживяване се чувствам малка, но доволна, че видях и това.

* Имената са сменени.