Е колко да вали на Карадере?!

Този разказ (оригинално публикуван тук на 30 май 2012) повече никога няма да се случи на никой друг, защото на 19 март 2014 г. Парламентът на Република България разреши на багерите да влязат на Карадере, за да строят три хотелски структури и зони за обществено обслужване, част от голям комплекс с курортно предназначение.

–

Всичко започна в сряда вечерта, когато автомонтьорът тегли чертата на 952 лева. Два дни по-рано някъде между сметкоплана за смяна на ангрежанен ремък и преден горен носач спрях да слушам, само добавях в екселската таблица цифра след цифра. В сряда вечерта колата е готова, по-готова не е била. Ще се ходи до морето утре. Ще страдам за дадените пари с блъди мери на плажа. Четвъртък, 24 май, 7:30 сутринта Имам два часа за: 1) да събера багажа, 2) да взема кучето на едни приятелки, които отиват на почивка за 10 дни, 3) да отида до майка ми, да натоваря две туби с нафта, да заредим полузаконно нафтата и да върна тубите и майка ми, 4) да събудя Явор, непознатото момче, което Михаела каза да взема на път към морето, 5) да тръгнем възможно най-скоро. С Михаела сме се запознали преди три дни в скайп, с която пък ме е запознал един познат, с когото също не сме се виждали, но Михаела прави логистиката на цялото пътуване и само ме уведомява откъде кого да взимам и товаря. Някъде по трасето трябва да минем през Троян да вземем Дисански, друг непознат, когото Михаела е заръчала да събера. Между 11 и 8 вечерта се случва тръгването от София, накачулване в колата на огромно куче Аляски маламут, един сънен снощен Явор, профучаване покрай отбивката за Троян, почти аварийно спиране в банкета  и товарене на Дисански, брутално изнасилване на багажника, за да поеме още един самар. Потегляме към Варна, за да вземем оттам още един непознат, който, Слава Богу, е с неговата си кола, защото в моята ситуацията е Moloko до дупка, Аляски маламут, който не е свикнал да пътува и ми напълни задния пепелник с лиги и на всяко спиране се засилваше към скоростния лост, а на завоя чукваше муцуна в прозореца, Дисански, прегърнал самар на задната седалка, си попива лигите от кучето, на огледалото виси диско топка от парти предната вечер, Яшо на предната седалка подава регулярно бутилка вода. А аз…аз на всеки изминати 50 километра се сещам, че не съм си взела други обувки, освен тип пантофки, имам само един суичър, забравила съм приборите и канчето, палатката е еднослойна и имам само една запалка. Все едно, отиваме на морето! Яшо предлага от време на време да обърнем към Халкидики, защото прогнозите (най-вече норвежците, които никога не грешат) казват, че предстоят 4 дена поройни дъждове. Ама да вали, да вали, колко да вали? … След едночасово чакане с баница с маслини в ръка, седнали на един тротоар, потегляме от Варна към Карадере и следваме другия пич, който знае пътя. На Карадере вече е Михаела, която аз все още познавам само от скайп, шефа й и още хора, които, аф корс, аз не познавам. В град Бяла, на около десетина км от Карадере, се обаждам последно на всички, да им кажа, че в следващите 3 дни няма да имам телефон, слизаме в дерето. Трябва, просто трябва да съм в София във вторник в следобяд по работа. Момчетата трябва да се върнат още в понеделник. Купуваме алкохол, храна, вода, неща и се мятаме пак в колата. По пътя намираме още познати (т.е. познати на Яшо или Дисански, ама аз така и така вече свикнах да не познавам никой). Дисански смотолевя да оставим колата в селото и да не слизаме с нея до долу, но само като каза, че се върви един час, дори и кучето възропта. И да завали, колко да вали? Десетината километра от селото до плажа ги взимаме за повече от час. Пътят не е просто черен, ТО ПЪТ НЯМА, човек, има изсъхнали коловози от половин метър пропаднала почва, от едната страна гъста джунглеста гора, от другата дере с река. За такъв път не ми трябва 4х4, трябва ми 46х8 и грайфер на гумите от поне 45 см. Всичко това гарнирано от 45-градусов наклон надолу. Всички си казваме: „Ейшси ебе мамата ако завали!“ Ама нали сме от София, да вали, да вали, колко па да стане зле…!  Некси се долашкваме до плажа долу. Чакат ни (непознатите за мен) Михаела и още хора и две кучета – wannabe чихуахуата Чи и Муци, която спи по десет часа, завита през глава, миксбрид между дого аржентино и питбул. Муци, когато беше будна, си беше страшна. Поглежда те едно такова леко сънено, с клепнали кръвясали очи и направо не усещаш как си минус един крайник. Моята Изида (впоследствие прекръстена на Нефертити, Изаура, Изумруда и други) никак не се хареса с другите – Чи се опитваше да я забремени върху опашката, толкова си може милото, толкова е дребно, а Муци, мисля, искаше да я види отвътре как изглежда. Поразцъкваме палатки и неща, омотаваме по бира за добре дошли, става тъмно, ние чакаме една каравана да дойде, защото Михаела и Бранимир местят офиса там. Леко се оцъклям как ще се работи в дерето, където няма ток и телефон, но те са сървайвъри и имат сателит и соларни батерии. Очевидно и количество алкохол, за да им хрумнат такива идеи на първо време. Не вярвам каравана да се смъкне по тоя път, но от друга страна, в следващите няколко дни се убеждавам, че човешката амбиция и лудост нямат граници. По някое време с невярващи очи виждам как микробус влачи една каравана. Групировката малоумни софианци с коли в дерето се увеличаваме, всички сме радостни и щастливо чакаме слънчевия изгрев да ни събуди, да се набухаме в морето и да викаме като подивели, и да се лее блъди мери, и един мармот да завива шоколад в станиол… Петък, 25 май И заваля. Норвежците са го предрекли, 4 дена дъжд. Ама ние сме от София, кой вярва на прогнозата за времето. И да вали, да вали, колко да вали, па колко зле може да стане… Кротко си завалява, тихичко си ръми, константно, непреклонно, норвежко такова си вали с часове. Събуждам се от кофата вода, която се излива върху корема ми в палатката, където дори на кучето му сълзят вече очите от миризмата на мокра козина и конденз. Излизам от палатката и викам:

– Пичове, у нас ми вали в хола и в спалнята.

Ако някой някога си е мислел, че ходенето на палатки е почивка и спокойствие, пичове, имам новина. Нашия кемп беше на стотина метра от „барчето“ от филма Кецове, където добре са описали какво се случва на палатки: хамалогия, брат, хамалогия по цел ден, алкохолизъм и пържоли с пясък нощем. Навънка (а и в палатката) вали, ама не просто вали, ами горе някой с кофи налива, не е просто сиво, чак зеленее, водата ледена, ние сме мокри кокошки, не можем да запалим огън и кво, кво да правим? Ми кво да правим, сипи водка и дай да хамалогстваме. Яшо впечатлява като абсолютно непукистки си вади четката за зъби, бидон от 5 литра и ни кара да се чувстваме мърляви прошляци. Не че не си нося цяла чанта с козметика и неща. Обувки нямам, и само един суичър, и съм с черна коктейлна рокличка, но иначе половината мол е в раницата. Яшо вади строителен найлон и покриваме цялата ми палатка. Отпред няма как да направим вход, защото окопаваме найлона в пясъка и аз и кучето влизаме, лазейки като в окоп. Покрай строителната дейност ни хрумва джениалната идея да си построим chill-out зона. Като замисъл е чудесно, само че найлонът е малко по-тънък от атом и закачането му за дървен кол води до твърде много илюминатори за въздух. Освен че кофи с дъжд отгоре, странично духа и страшен силен вятър. Цанко дава още по-брилиънт идеята вместо да вдигаме найлона върху колци, да изкопаем chill-out ров. На шестнайстата ревизия на инженерния проект съсухляме найлона някак си върху цялата палатка на Цанко, върху входа на палатката на Дисански, един кол за разкош и n-айсе дупки в найлона. Уморени от архитектура си стискаме ръцете, че това е оптималния вариант. Напъхваме се в chill-out зоната, окопаваме се с по бира и кроасан и не пушим, защото в тоя парник спокойно можем да засадим бамя. Останалите нахалници се подават под найлона и нагло питат 4-мата ТОВА ли успяхме да измислим. Вали. Вали, вали, вали. Няма я Нина Николина да пее „Нека вали“, няма я Галя от Сатен, няма красиви танцорки в морските вълни! Има само гаден, студен, постоянен, зеленикаво-сив карадерешки дъжд. Бранимир подпъхва глава в chill-out парника и вика:

– Идвайте да влачим не-знам-кой-си-оня-там дънер от на-майка-си-у-географията, за да нивелираме караваната, щото като си сложим канчето с уискито, се накланя на една страна!

7 мъже с една лопата, много дъжд, две подгизнали жени и три мокри кучета, нагъзурени пред караваната. Докато се чудим как да нивелираме караваната, Бранимир похвалва нашата chill-out зона и вика:

– Е тука имаме една градинска тента, 3 на 3. Искате ли да я опънете?

И пак хамалогия, водка, дъжд, дъжд, дъжд, много дъжд, хамалогия, ще се пали огън. Споменах ли, че не спря да вали? Седим под тентата, вперили поглед в чил-аут окопа, аз съм боса, намерих цикламено розов дъждобран в раницата си, който се оказа, че боядисва. Седя, значи, с розова сплъстено мокра коса, боса и нещастна и се чудя чий го диря в тая дивотия. Изведнъж Тома скача, получил внезапно прозрение, съблича се чисто гол по хоботче и се мята в морето. Пием водка, гледаме го и се обзалагаме дали ще умре от хипотермия още във водата или на излизане ще му се счупи от студа хоботчето. Човека е машина, обаче, излезе, макар и леко посинял, уви хоботчето в хавлия, щот, нали, неудобно е да дойде при нас прав по шмайзер, а ние седнали, нали…така… С напредване на деня оттук-оттам се дочуват плахи реплики как май, евентуално, приблизително, теоритично и хипотетично може да се наложи да търсим трактор или багер да изкара колите. Отначало плахи, но след всеки следващ литър дъжд това става тема на разговор. Бранимир се отказа от нивелирането на караваната. Вместо това решихме да пробваме да изкараме джипа към селото. Джипа е сериозен, Митсубиши, 4х4, добра машина. Тръгваме с Бранимир, Михаела и Яшо, готови за подвизи, въпреки дъжда и назряващото ми отчаяние. Искам да видя колко зле може да е пътя и да преценя мога ли да мина оттам с белата совалка. За джипа на Бранимир имам две думи: едната е амортисьори, а другата ресори. Това как се размяташе по коловозите, аз не можех да повярвам откъде минаваме. А като казвам коловози, искам само да ви опиша „пътя“. За другите психопати софианци, които са ходили на Карадере, това е пътя към Горица. Отдясно на вашите екрани има гъста широколистна гора, чиито клони ви шибат огледалата като разбеснели се амазонки. Отляво на илюминаторите виждате стръмно дере с река. Централно на мониторите виждаме кална киша от кафяви локви и глина, в която ви потъва кракът до колене и просто не искате да знаете какво има там. Аз вече знам – отдолу има още кишава лепкава глина и няколко дънера от паднали дървета, в които можеш да си счупиш палеца. Ако питате за камъни, чакъл или нещо по-твърдо от сополеста лепкава глина, нямаме налична. Значи, уточнихме – път няма, но ако искате, може да си направите спа процедура както на самите вас, така и на МПС-то, с което тъпата ви софийска тиква а ла „бех снощи у Ялта и после малко у Червило и накрая омаах два дюнера от Мимас“ е имала безочието да се довлече до Карадере. Поджуркахме бъбреци и пломби в този натюрморт и после резко спряхме. Спряхме, щото със злокобна тишина посрещнахме причината да не можем да излезнем оттам в следващите седмици, докато не спре да вали и цялата тая гняз изсъхне. Хълмовете нагоре. 45-градуса нагоре свличаща се лепкава кална глина, прорязана от проливния дъжд на половинметрови коловози. Километри нагоре. Привечер запалихме огън, незнайно защо на 5 метра от морето, което се разбунтува резко в един момент. Дисански, който знае всичко, каза, че морето се надигало с метър на всеки час, това породи спорове за разликата между океана и морето, но докато някои спореха, Цанко с една лопата изгради такъв Защитен вал, че и в Game of Thrones могат да завидят. На периодичен интервал от време морето напредваше към нашите пържоли, той изкопаваше още по-висок ров и така неусетно замалко да пропуснем момента, в който друга вълна заля палатката на Яшо от другата страна на огъня. Късно през нощта се прибираме с мокрото ми псе в палатката-парник и ми се доплаква резко, осъзнавайки какво се случва:

Дори нямам канче! Нямам обувки! Палатката ми е наводнена! Кучето отказва да си яде кучешката храна! Яде пясък, ръката на Павката, една жаба и едното ухо на Чи! Нямам дебели дрехи, имам фйешънско кожено якенце, един суичър и потници! Потници и бански! Водата ни свършва, незнайно защо (!) алкохолът резко е намалял, не можем да си запалим огън, не можем да си сготвим, месата се развалят, никой не иска да ръфа сурови тиквички! Имам подправка за снежанка! Путкаква причина имам подправка за снежанка!? Няма никакъв обхват за телефоните в радиус от километри! Аз съм с 10 непознати човека на края на света и нямам никакъв шанс да си тръгна оттук! Останалите могат да тръгнат на стоп, ще вървят десет километра из джунглата, ама аз съм с куче и не мога да тръгна, а и не мога да си оставя колата!

Обзема ме страшна паника и яд, отгоре ми вали и аз валя, рева от отчаяние и псувам шибаното Карадере, пустата скапана природа и тъпите дъждове и от отчаяние и Бойко, тъпака, що не изля една магистрала от Бяла до Карадере! Никой не може да ни измъкне оттук, ни Гражданска защита, ни Пътна помощ, ни никой, брат, дори и доброволческите отряди от нискостеблени имбецили на ВМРО, никой, брат, никой, само военните! Ама военните няма да дойдат, няма, щото ние сме НИКОЙ! Що не станах НЯКОЙ, преди да отида на скапаното Карадере, ми си отидох тъпа руса софийска пача с черна коктейлна рокличка и ниско ауди на 17 години у скапаното глинено свличащо се дере с тия непознати! И дори не мога да се обадя да напсувам Топлофикация, мамка им и на тях, ЩОТО В РАДИУС ОТ МИЛИОН СВЕТЛИННИ ГОДИНИ НЯМА ОБХВАТ, брат! 

Събота, 26 май, призори Това слънце ли? СЛЪНЦЕ ЛИ Е? Пече ли? Слънцето грее! ПИЧОВЕ, СТАВАЙТЕ, СЛЪНЦЕТО ГРЕЕ! Цялата патриотична радост от 3-ти март, Великден, 6-ти май и 24-ти май избуя въпросната сутрин! Жалко, че нямахме оръжие, за да е пълна картината с картечен откат по плажа:

– Тататтатата та та та та! Българииииииииииииииииииииии! Юнациииииииииии! Та та та та та! Пече, слънцето пече, копелетаааааа та та та та та!

Докато Яшо пак мие зъби, Дисански хълца, а Изида и Цанко си говорят на кучешки, аз реших да посетя забележителностите наоколо и поех към почти събореното барче от „Кецове“. Много creepy. Има там една огромна скала, където се разбиват вълните, на нея има табелка: „Вяра Надежда Любов“.

Карадере. Снимката е от Google.

Тогава се огледах. И видях Карадере за първи път. Видях километри плажна ивица със ситен мек пясък, гладката морска вода, която отразява напеклото слънце, хълмовете, които обграждат залива с гъсти гори, видях в далечината белите склонове с лечебна глина, колко чисто беше всичко, всеки, който идва тук си събира боклуците. Чух тишината на едно от най-дивите места в България и тихия плясък на вълните. Птичките чуруликаха, радваха се и те на слънцето, моята тумба на стотина метра се излежаваше на плажа и се кикотеха за нещо, Изида тичаше в устрем на зиг-заг, изплезила език от щастие и свобода. Престраши се да отиде до водата почти, но се изплаши от собствените си стъпки в пясъка и се разбяга с лай, а на мен ми стана супер смешно. Върнах се при кемпа и Яшо предложи да пробваме да изкараме колата, докато пече. Отидох до милата си бяла, красива и любима щайга на 17 години и видях, че от собствената си тежест колата беше потънала на равния път с трева 4 пръста в почвата. Цялата красота на Карадере отиде на майната си пак. Колата тежи към тон и 300. Отдолу е висока около 11 см. Не ме е предавала никога, затова и аз не искам да я оставя в дерето. С голям ентусиазъм, с измити зъби, след две чаши 3 в 1 за отскок и един кроасан, готови за дългия преход от един час с колата до селото се качваме в бялата немска совалка аз, Яшо, Дисански и Цанко. Вече знам, че с тези момчета съм готова да тръгна и за Юпитер със скейтборд. Ама тогава не го знаех. Тръгваме, тръгваме, тръгваме, минавам умело през лясъчни участъци, Дисански ме похвалва, тръгваме, тръгваме, тръгнахме, ТРЪГНАХМЕ! ПИЧОВЕ, ПЪТУВАМЕЕЕЕЕЕ! И 200 метра по-нататък вече не пътувахме. 190 метра „пътят“ беше относително равен, с тук-таме тревичка върху глинестата размекната почва, но следващите 10 метра си беше кал и мокра глина до колене. Аудито подрифтира малко, усетих как ще се окопаем до корем и казах дотук. Паркирах я в поляната и отделих следващите десетина минути да псувам Карадерето и Михаела. Цанко и Дисански отидоха на разузнавателна мисия да видят как е пътя натам, макар че аз знаех, че е загубена кауза, особено след като вчера с джипа минахме много повече разстояние. С аудито никога, ама НИКОГА нямаше да мога да кача баирите. Решихме, че нещата опират до трактор, а и аз сигурно съм имала най-жалния кравешки поглед под розовата ми коса, на момчетата им стана жално и решихме да ходим пеша до селото за помощ. Поне не валеше, но нямаше слънце. Небето беше покрито с облаци, моята душа – почернена и кахърна. Нозете боси през джунглата. Километри през това, описано по-горе трасе. На моменти глината свършваше и почваше трънливо, чакълест пейзаж. Заклевам се, ако някой някога посмее да каже, че съм кифла и не мога, не издържам или съм принцеса, ще го заведа там и ще го накарам да мине тоя път бос. Не помня колко сме вървели, струваше ми се като два часа. Това беше в събота, а днес е сряда и краката ми са още целите в рани, нарязани отдолу и подути. Само да ви кажа, че боли още повече, ако след тоя преход вървите по асфалт. Турихме кръст на всичката глина, дъжд, Нептун, Прометей, бедстващи аудита и въобще на целата политическо-икономическа система у нас и автоматично се запътихме към кръчмата При Панчо, където с охота сгънахме най-вкусната яхния от боб, миди, шкембе чорбички, големи бири и още неща. Всичко наоколо вече изглеждаше нереално – хората бяха облечени и обути, а ние бяхме като ходещи буци с бяла глина, розова коса на кичури, мръсни, боси и от Юпитер се виждаше, че сме от София. И оттук почва екшънът, който може да се опише само с клип и снимка, но Цанко беше зает да си държи хлопащото сърце и не посмя да извади фотоапарата. Не можехме да спрем да се хилим през цялото време. Има такъв тип хора, с които ти се иска само бедствия да преживявате, защото всичко е невероятно смешно и сплотяващо. За целта трябва да сте жена, достатъчно луда да тръгне към непознато място с абсолютно непознати хора от всички краища на България, да аварирате едно ауди в някое блато и да ви се пие мастичка и много, много да искате да си тръгнете на другия ден.

Ето това е фадрома, за невежите.

Чорбаджията ни погледна, оцени ни с поглед и заключи, че сме софианци. Каза и че един облак на небето ако има, местните никога не слизат долу. Но софианците винаги. Затова в селото има трактор, багер и фадрома. Разбрахме, че има наличен трактор, но е със спукана гума. На следващото идване, за да донесе салатката, сервитьора каза, че са намерили фадрома и да почакаме малко. Върна се с бирата и каза, че шофьора на фадромата се е напил и не си вдига телефона. „Спокойно“, вика сервитьора, снажен мъж със светло сини очи. „Ще ви измъкнем, сега търсим един човек.“ Господ здраве да ти дава, викаме ние и ядем миди. Иде след малко и вика да излизаме, човекът е дошъл, само той, вика, може да ви измъкне. 

Нашата беше по-милитъри, но поне да добиете представа какво е УАЗка.

Пред кръчмата ни чака Втората Световна война. Пичове, сериозно ви казвам, пред кръчмата имаше машина на времето и тя беше изплюла военна УАЗка без прозорци, с кални гуми с огромни грайфери, а вътре седеше …Николай. Аз просто не знам как да опиша Николай. Николай е между 30 и 40, които захапват надъвкана Арда качак настрани, надул до дупка ВЕФ-а и пее с гърлен глас Висоцки. До него седи жена му, мацка, чистичка и нежна, усмихната такава. Той и Николай усмихнат, с един луд поглед, закачлив, тип „Аз ли не мога бе! Гледай!“ и издухва дима от Ардата. Момчетата, въодушевени колкото мен от УАЗката, мятаме се в … дори не знам как се казва задницата, където има само една подвижна преграда. Дисански влачи едни пържени картофи и непрекъснато се опитва да навре един в устата на Цанко. В задницата сядаме Яшо над калника на едната гума, Цанко на другата и аз долу в краката им. Николай само вика: „Дръж се, тръгваме!“ И… УАААААААААААААААААААААААААААААААА! Искам да бях рибар сега, моряк, каруцар, да можех да опиша как се …то не е возене…в тая УАЗка надолу към дерето. То не е ебало си е майката, не е на леля ти, не е фекални истории! Завоите ги взимаме на мръсна газ, моите бузи долепени до нечие коляно, задните гуми почти във въздуха! Отзад беше влакчето на ужасите, ние като парцалени кукли подскачаме тримата, хвърчат слюнки от смях, не смееш да си затвориш устата, щото а затвориш, а фръкна зъб, а си отхапа езика! Под гумите все едно със снаряди се изстрелват кални буци и чакъл, УАЗката ръмжи като бесен глиган, жена му на Николай се чува от предната седалка да подвиква „Недей, недей, спри бе!“ Николай се смее с пълно гърло и натиска още по-силно педала. Ей Бога ми, тоя трип мислех, че никога няма да го забравя и ще оглави класацията за Най-Най, но не знаех какво следва! Стигнахме, т.е. пикирахме до вкопаната ми бяла лястовица на наводнената полянка. Николай огледа положението и отсече: по тоя път не можем да я изтеглим, тръгваме към Бяла. А пътя към Бяла, освен че е същия като тоя, на едно място е наводнен, а на друго има хем баир, хем дере от едната страна, хем половинметрови коловози, в които квото и да влезе, не може да излезе никога. Поне не цяло. Един вид, ако мога като трансформърс да си разчекна гумите и да мина като балерина на зиг-заг, неам грижи. Но разчитаме на Николай, пък и вече ни е толкова весело, пустата мастичка, че и аз даже си викам: майната му, аудито няма да ме предаде, а и дори нещо да стане, поне ще я погребем с почести с военно присъствие! Застава Николай пред белата лястовица и вика:

– Муци, давай да я закачаме!

Вадя от багажника плоските въжета за теглене, Николай само се усмихва снизходително и вади едно метално яко въже. Прибирам плоските въжета, изглеждат като глистчета пред неговото. И в тоя епик момент се сещам, че нямам греда! Под бронята има една метална греда, която опасва колата отпред и пази, освен бронята, радиатор, двигател и всичкото там отпред. Незнайно защо, при слагането на втората броня, тая част ми липсва. И поради липса на греда, положението си става греда. Няма на какво да я закачим. (впоследствие откривам куката отпред, зад дясната решетка, ама кой да знае…) И Николай Висоцки отсича решително:

– Давай за теглича ще я закачиме!

Ъъъъ.о.0.Ъъъъъ. Как за теглича, бе човек, той е отзад! Как ще закачиме колата за теглене нагоре десет километра по глинените свлечени баири на задна?! КАК, БЕ ЧОВЕК?! Положението, обаче, вече е изуй гащи и нямам избор. Той извърта УАЗката, ние се донаместваме зад него. В тоя момент аз живо си припомням пътя, поглеждам си аудито и получавам миокардия, гръдна жаба, микроинфаркт, сенна хрема и епистоларна афектомия. Мисля, че за последен път я виждам цяла. Тя ме гледа жално през фаровете и мига, вика ми: Недей, недей… Сърце не ми даде просто, не можех да го направя сама. Дадох ключовете на Яшо и му гласувах пълно доверие. Следващите минути не могат да се опишат, но ще опитам. Свалихме прозорците, за да виждаме накъде да върви  колата, Яшо зад волана, аз до него. Уазката изръмжа, Яшо подаде газ, въжето се опъна и си еба пичката матерна всичко! Извинете ме за френския. Уазката ръмжи като ранено животно, аудито ръмжи, поглеждам за секунда таблото – НА ЗАДНА СМЕ с 30 км/час НАГОРЕ ПО ГЛИНЕНИЯ БАИР, оборотомерът показва 5 000 оборота! Колата се лашка като кефал на сухо, от един коловоз на друг, подскача като пържен картоф в тиган, профучаваме покрай некви дънери, шибват ме некви клони в лицето, прозорците са свалени и вътре с плясък се тресват глинени шепи, таблото е в бяла кална глина, волана е в кал, Яшо уж го върти, ама нищо не се вижда, само усещаме как се подмятаме като марионетки! Предното стъкло е просто кафяво-бял плакет, все едно с кофи са люскали отгоре. Уазката подава още по-силно газ, виждам, че ще прекосяваме река от глина и кал, нямам време да се кръстя, трябва да се държа в две ръце за вратата, двигателя изръмжава още по-зверско и се чува давещо хъркане, уазката дръпва рязко, аудито подскача, поглеждам назад след нас и в тоя момент чувам ХРАССС и виждам кората под двигателя, двата клина над ножа и една решетка от бронята как излетяват, все едно са изстреляни. Няма време да се спира, ако спрем, си оставаме там завинаги. Лицето ми е в кал, вътре всичко е в кал и глина, всички седалки са в парчета кал омазани, коланите са кални целите, отвън колата прилича на огромна кафяво-бяла ръмжаща буца, няма врати, огледала, нищо, всичко е в кал, а аз на заден фон си припомням устройството на автомобила: двигател, картер, спирачни тръби, хидравликата, носачи, амортисьори, гърне, стоипетнайсе кабели, водни съединения, джанти, дискове, резервоар, съединител, мамка мууууу 5000 оборотаааа, скоростна кутияяяяя….Еееебааааалоооооо сииии ееее ммаааааммммааааттааааа, Яшоооооо! Яшо не ме чува, има глинена кал в ушите, а и аудито ръмжи зверско. Ръмжи, както никога не съм го чувала, и лети нагоре, коловоз върху коловоз, като овчарски скок с 30 км/час по баира. Стигнахме до равно в един момент, не знам колко време сме се лашкали така, не много, Николай караше като обезумял, сигурно е било не повече от 15 минути. Спря уазката, жена му изскочи оттам и хукна пеша, хем захилена, хем уплашена. Цанко и Дисански бяха в уазката и виждаха отгоре какво се случва назад. Слязоха опулени, с ръце за главите. Жена му на Николай подвикна:

– Да съм знаела колко луд мъж имам!

И той се захили и я млясна ей така, по Висоцки, как той си може само. Слязохме с Яшо и, честно, ако не пушех, след тоя трип щях да пропуша. Безмълвни просто. След няколко минути обръщаме колата, да пробваме сами нагоре по уж равното и зад нас само се чуват викове: Не, НЕ, НЕЕЕЕ! ТРААААС. На задницата на аудито пораснала уазка. Николай нали няма огледала, стъкла, клаксон, мислел, че сме тръгнали и дал газ. И спрял в десния ми стоп. Решихме, че на фона на последните часове просто пропускаме тоя факт, дадохме на Николай пари, обещахме да се видим на по мъжка ракия в дерето и с нашата офроуд красавица и ние самите офроуд тунинговани се изтърсихме в центъра на селото, където … имаше цигански бал. То празно нема, нали. От едното в другото. Половината село мина покрай нас, всички намаляват и свалят прозорците да ни огледат, какво е туй софийско чудо, глупаво ли е, за филм ли е, ко ли е… Виждали били джипове след офроуд, ама никой не бил виждал седан на 11 см от земята в истински офроуд, гумите с лапи от залепената кал, носачите не се виждаха просто. Паркирах смело насред градския площад на чешмичката да замием предното стъкло, на петдесет метра от една патрулка. Според мен, те не са смеели да дойдат да ми искат документните за проверка, може да са очаквали освен нас, в колата да има убит глиган и отвлечена мексиканка, дъщеря на някой Ескобар с две кила бело в сутиена. 6 следобяд е, цял ден борба, време е да пийнем, седнали на някакви стълби, а до нас една мацка с една Husqvarna реже огромен дънер и прави на Пинокио носа. Напекло едно лятно карадерешко слънце, а ние, боса аз, кални всички, рошави и мръсни, седим на площада на стълбите и пием бира. Точно бирата свършва и се задава случайно позната на Яшо, която по още по-щастлива случайност носи неотворена еднолитрова бутилка Beefeater. Много, много й се зарадвахме и решихме, че за малко трябва минем през вилата, да й видим терасата. Вилата на Габи се оказа най-брутално якото нещо в Бяла, с тераса с бар и басейн на последния етаж, с уникална гледка към морето. Допихме джина и отвлякохме Габи с нас към дерето. Дисански отново вся дискомфорт с предложение да слезнем с колата до долу, нали вече не вали, един вид, сешсе… Паркирах я на едно тревно островче на 200 метра от селото по черния път. Прибрахме се като герои, а аз бях съвсем щастлива вече, защото колата не беше бедстваща, а и Цанко ми даде неговите сандали. Решихме на другия ден да минем през блатото да съберем частите от колата. Може да ви е смешно, но аз не исках да си оставям частите, погребани там. Щастливи допихме останалия алкохол, изядохме пясъка с храната, направихме чутовен огън и героите, уморени и хълцащи, се трупясахме по палатките. Спах като труп, спокойна за колата и за това, че утре ставаме, събираме кемпа и тръгваме към София. Неделя, 27 май Сутринта ме събужда миризма на мокро куче и ромолене на порой по строителния найлон върху палатката ми. Норвежците казали, че ще вали до четвъртък. Аматьори сме, аматьорииии. В единствения слънчев ден се набухахме с три коли и каравана в дерето, в което се събират планински ридове и всичката вода се излива там. Аматьориииии… Изхлузвам се и виждам същите посърнали физиономии на тумбата като от оня ден. Единствената хубава новина беше, че караваната е нивелирана в крайна сметка. Лошата беше, че е свършил алкохола и има само пастет и хляб. И подправка за снежанка. Отново мокри като кокошки, събрахме целия кемп, натоварихме самарите и тръгнахме на две части – едната към селото, другата към блатото да търси на Мушата авточастите. Сиво-зеленикаво небе, студен дъжд и вятър, десет човека се тътрузят със самари по гърбовете, пликове с боклук, щастлив Аляски маламут, който се въргаля в пясъка и в по-заден план:

– Цанко, със самара на гърба, с шалте преметнато през главата, тегли кората под двигателя по пясъка, която е закачена на веригата на кучето.

– Дисански, мокър до кости, със самар на гърба и увита греда от бронята в едно шалте, закачено на самара. 

– Аз, самар на гърба, торба с кучешки паници и останала храна, влача още някаква част от бронята, закачена на дръжката на един чадър.

– Яшо, самар на гърба и всичко, което ние не сме могли да вземем.

Отново бях боса, но този път лепкавата глина така се наслои по краката на всички ни, че приличахме на Фродо и Сам, а май прешъс бяха частите от бронята. Стигаме, значи, до колата и след отчаян опит, много мизирма на съединител и издрифтирали яко гуми, се оказваме четиримата пак закъсали, с куче вързано за теглича отвън, не можем да запалим колата, щото кучето ще погине от страх. Седим, значи, в окопаната офроуд совалка, само на 200 метра от селото, под последния баир. Сещате се сами как нямаме нито вода, нито нещо за пиене, нито покритие за телефона. Имаме, обаче, яко дъжд, яко конденз в колата, топки кучешки косми, засъхнали лиги и кал в изобилие. Както си седим, от хълма се чува познато ръмжене и с гръм и трясък се появява Николай, яхнал уазката, на мисия да спасява нашия закъсал джип долу в дерето, едно поло (щото има и по-големи лунгури от нас, щом с ПОЛО ТРЪГВАШ В ТВА ДЕРЕ, ей тва е капацитет!) и накрая и нас. След два часа чакане, задницата на аудито отново беше поругана и славно-славно, насред пръски кал поехме по магистралата, после прекосихме Варна и на една автомивка предизвикахме мозъчен трус на персонала. Прибрах се посред нощ в неделя в София, паркирах колата, прекосих боса пътя до вкъщи, пуснах Изида на балкона и влязох в банята. Последното, което си помислих, беше дали след като се изкъпя, ще задръстя канализацията на цялата кооперация. Не ме интересуваше много. Легнах си и спах до вторник сутринта. Ето и малко снимки.

След две-три седмици към Карадере? Желаещи? 

P.S. Телефона на Николай е 0878694309, за следващите ентусиасти:)