Муша-Буша в собствен сос, добро и зло, в здраве и болест, в dial-up и оптичен интернет, в и извън времето, внапредвид и деЦки от НОЙ

Ако еволюцията на човека беше приключила, майките нямаше да са само с две ръце.

Е колко да вали на Карадере?!

Този разказ (оригинално публикуван тук на 30 май 2012) повече никога няма да се случи на никой друг, защото на 19 март 2014 г. Парламентът на Република България разреши на багерите да влязат на Карадере, за да строят три хотелски структури и зони за обществено обслужване, част от голям комплекс с курортно предназначение.

Всичко започна в сряда вечерта, когато автомонтьорът тегли чертата на 952 лева. Два дни по-рано някъде между сметкоплана за смяна на ангрежанен ремък и преден горен носач спрях да слушам, само добавях в екселската таблица цифра след цифра. В сряда вечерта колата е готова, по-готова не е била. Ще се ходи до морето утре. Ще страдам за дадените пари с блъди мери на плажа. Четвъртък, 24 май, 7:30 сутринта Имам два часа за: 1) да събера багажа, 2) да взема кучето на едни приятелки, които отиват на почивка за 10 дни, 3) да отида до майка ми, да натоваря две туби с нафта, да заредим полузаконно нафтата и да върна тубите и майка ми, 4) да събудя Явор, непознатото момче, което Михаела каза да взема на път към морето, 5) да тръгнем възможно най-скоро. С Михаела сме се запознали преди три дни в скайп, с която пък ме е запознал един познат, с когото също не сме се виждали, но Михаела прави логистиката на цялото пътуване и само ме уведомява откъде кого да взимам и товаря. Някъде по трасето трябва да минем през Троян да вземем Дисански, друг непознат, когото Михаела е заръчала да събера. Между 11 и 8 вечерта се случва тръгването от София, накачулване в колата на огромно куче Аляски маламут, един сънен снощен Явор, профучаване покрай отбивката за Троян, почти аварийно спиране в банкета  и товарене на Дисански, брутално изнасилване на багажника, за да поеме още един самар. Потегляме към Варна, за да вземем оттам още един непознат, който, Слава Богу, е с неговата си кола, защото в моята ситуацията е Moloko до дупка, Аляски маламут, който не е свикнал да пътува и ми напълни задния пепелник с лиги и на всяко спиране се засилваше към скоростния лост, а на завоя чукваше муцуна в прозореца, Дисански, прегърнал самар на задната седалка, си попива лигите от кучето, на огледалото виси диско топка от парти предната вечер, Яшо на предната седалка подава регулярно бутилка вода. А аз…аз на всеки изминати 50 километра се сещам, че не съм си взела други обувки, освен тип пантофки, имам само един суичър, забравила съм приборите и канчето, палатката е еднослойна и имам само една запалка. Все едно, отиваме на морето! Яшо предлага от време на време да обърнем към Халкидики, защото прогнозите (най-вече норвежците, които никога не грешат) казват, че предстоят 4 дена поройни дъждове. Ама да вали, да вали, колко да вали? … След едночасово чакане с баница с маслини в ръка, седнали на един тротоар, потегляме от Варна към Карадере и следваме другия пич, който знае пътя. На Карадере вече е Михаела, която аз все още познавам само от скайп, шефа й и още хора, които, аф корс, аз не познавам. В град Бяла, на около десетина км от Карадере, се обаждам последно на всички, да им кажа, че в следващите 3 дни няма да имам телефон, слизаме в дерето. Трябва, просто трябва да съм в София във вторник в следобяд по работа. Момчетата трябва да се върнат още в понеделник. Купуваме алкохол, храна, вода, неща и се мятаме пак в колата. По пътя намираме още познати (т.е. познати на Яшо или Дисански, ама аз така и така вече свикнах да не познавам никой). Дисански смотолевя да оставим колата в селото и да не слизаме с нея до долу, но само като каза, че се върви един час, дори и кучето възропта. И да завали, колко да вали? Десетината километра от селото до плажа ги взимаме за повече от час. Пътят не е просто черен, ТО ПЪТ НЯМА, човек, има изсъхнали коловози от половин метър пропаднала почва, от едната страна гъста джунглеста гора, от другата дере с река. За такъв път не ми трябва 4х4, трябва ми 46х8 и грайфер на гумите от поне 45 см. Всичко това гарнирано от 45-градусов наклон надолу. Всички си казваме: „Ейшси ебе мамата ако завали!“ Ама нали сме от София, да вали, да вали, колко па да стане зле…!  Некси се долашкваме до плажа долу. Чакат ни (непознатите за мен) Михаела и още хора и две кучета – wannabe чихуахуата Чи и Муци, която спи по десет часа, завита през глава, миксбрид между дого аржентино и питбул. Муци, когато беше будна, си беше страшна. Поглежда те едно такова леко сънено, с клепнали кръвясали очи и направо не усещаш как си минус един крайник. Моята Изида (впоследствие прекръстена на Нефертити, Изаура, Изумруда и други) никак не се хареса с другите – Чи се опитваше да я забремени върху опашката, толкова си може милото, толкова е дребно, а Муци, мисля, искаше да я види отвътре как изглежда. Поразцъкваме палатки и неща, омотаваме по бира за добре дошли, става тъмно, ние чакаме една каравана да дойде, защото Михаела и Бранимир местят офиса там. Леко се оцъклям как ще се работи в дерето, където няма ток и телефон, но те са сървайвъри и имат сателит и соларни батерии. Очевидно и количество алкохол, за да им хрумнат такива идеи на първо време. Не вярвам каравана да се смъкне по тоя път, но от друга страна, в следващите няколко дни се убеждавам, че човешката амбиция и лудост нямат граници. По някое време с невярващи очи виждам как микробус влачи една каравана. Групировката малоумни софианци с коли в дерето се увеличаваме, всички сме радостни и щастливо чакаме слънчевия изгрев да ни събуди, да се набухаме в морето и да викаме като подивели, и да се лее блъди мери, и един мармот да завива шоколад в станиол… Петък, 25 май И заваля. Норвежците са го предрекли, 4 дена дъжд. Ама ние сме от София, кой вярва на прогнозата за времето. И да вали, да вали, колко да вали, па колко зле може да стане… Кротко си завалява, тихичко си ръми, константно, непреклонно, норвежко такова си вали с часове. Събуждам се от кофата вода, която се излива върху корема ми в палатката, където дори на кучето му сълзят вече очите от миризмата на мокра козина и конденз. Излизам от палатката и викам:

– Пичове, у нас ми вали в хола и в спалнята.

Ако някой някога си е мислел, че ходенето на палатки е почивка и спокойствие, пичове, имам новина. Нашия кемп беше на стотина метра от „барчето“ от филма Кецове, където добре са описали какво се случва на палатки: хамалогия, брат, хамалогия по цел ден, алкохолизъм и пържоли с пясък нощем. Навънка (а и в палатката) вали, ама не просто вали, ами горе някой с кофи налива, не е просто сиво, чак зеленее, водата ледена, ние сме мокри кокошки, не можем да запалим огън и кво, кво да правим? Ми кво да правим, сипи водка и дай да хамалогстваме. Яшо впечатлява като абсолютно непукистки си вади четката за зъби, бидон от 5 литра и ни кара да се чувстваме мърляви прошляци. Не че не си нося цяла чанта с козметика и неща. Обувки нямам, и само един суичър, и съм с черна коктейлна рокличка, но иначе половината мол е в раницата. Яшо вади строителен найлон и покриваме цялата ми палатка. Отпред няма как да направим вход, защото окопаваме найлона в пясъка и аз и кучето влизаме, лазейки като в окоп. Покрай строителната дейност ни хрумва джениалната идея да си построим chill-out зона. Като замисъл е чудесно, само че найлонът е малко по-тънък от атом и закачането му за дървен кол води до твърде много илюминатори за въздух. Освен че кофи с дъжд отгоре, странично духа и страшен силен вятър. Цанко дава още по-брилиънт идеята вместо да вдигаме найлона върху колци, да изкопаем chill-out ров. На шестнайстата ревизия на инженерния проект съсухляме найлона някак си върху цялата палатка на Цанко, върху входа на палатката на Дисански, един кол за разкош и n-айсе дупки в найлона. Уморени от архитектура си стискаме ръцете, че това е оптималния вариант. Напъхваме се в chill-out зоната, окопаваме се с по бира и кроасан и не пушим, защото в тоя парник спокойно можем да засадим бамя. Останалите нахалници се подават под найлона и нагло питат 4-мата ТОВА ли успяхме да измислим. Вали. Вали, вали, вали. Няма я Нина Николина да пее „Нека вали“, няма я Галя от Сатен, няма красиви танцорки в морските вълни! Има само гаден, студен, постоянен, зеленикаво-сив карадерешки дъжд. Бранимир подпъхва глава в chill-out парника и вика:

– Идвайте да влачим не-знам-кой-си-оня-там дънер от на-майка-си-у-географията, за да нивелираме караваната, щото като си сложим канчето с уискито, се накланя на една страна!

7 мъже с една лопата, много дъжд, две подгизнали жени и три мокри кучета, нагъзурени пред караваната. Докато се чудим как да нивелираме караваната, Бранимир похвалва нашата chill-out зона и вика:

– Е тука имаме една градинска тента, 3 на 3. Искате ли да я опънете?

И пак хамалогия, водка, дъжд, дъжд, дъжд, много дъжд, хамалогия, ще се пали огън. Споменах ли, че не спря да вали? Седим под тентата, вперили поглед в чил-аут окопа, аз съм боса, намерих цикламено розов дъждобран в раницата си, който се оказа, че боядисва. Седя, значи, с розова сплъстено мокра коса, боса и нещастна и се чудя чий го диря в тая дивотия. Изведнъж Тома скача, получил внезапно прозрение, съблича се чисто гол по хоботче и се мята в морето. Пием водка, гледаме го и се обзалагаме дали ще умре от хипотермия още във водата или на излизане ще му се счупи от студа хоботчето. Човека е машина, обаче, излезе, макар и леко посинял, уви хоботчето в хавлия, щот, нали, неудобно е да дойде при нас прав по шмайзер, а ние седнали, нали…така… С напредване на деня оттук-оттам се дочуват плахи реплики как май, евентуално, приблизително, теоритично и хипотетично може да се наложи да търсим трактор или багер да изкара колите. Отначало плахи, но след всеки следващ литър дъжд това става тема на разговор. Бранимир се отказа от нивелирането на караваната. Вместо това решихме да пробваме да изкараме джипа към селото. Джипа е сериозен, Митсубиши, 4х4, добра машина. Тръгваме с Бранимир, Михаела и Яшо, готови за подвизи, въпреки дъжда и назряващото ми отчаяние. Искам да видя колко зле може да е пътя и да преценя мога ли да мина оттам с белата совалка. За джипа на Бранимир имам две думи: едната е амортисьори, а другата ресори. Това как се размяташе по коловозите, аз не можех да повярвам откъде минаваме. А като казвам коловози, искам само да ви опиша „пътя“. За другите психопати софианци, които са ходили на Карадере, това е пътя към Горица. Отдясно на вашите екрани има гъста широколистна гора, чиито клони ви шибат огледалата като разбеснели се амазонки. Отляво на илюминаторите виждате стръмно дере с река. Централно на мониторите виждаме кална киша от кафяви локви и глина, в която ви потъва кракът до колене и просто не искате да знаете какво има там. Аз вече знам – отдолу има още кишава лепкава глина и няколко дънера от паднали дървета, в които можеш да си счупиш палеца. Ако питате за камъни, чакъл или нещо по-твърдо от сополеста лепкава глина, нямаме налична. Значи, уточнихме – път няма, но ако искате, може да си направите спа процедура както на самите вас, така и на МПС-то, с което тъпата ви софийска тиква а ла „бех снощи у Ялта и после малко у Червило и накрая омаах два дюнера от Мимас“ е имала безочието да се довлече до Карадере. Поджуркахме бъбреци и пломби в този натюрморт и после резко спряхме. Спряхме, щото със злокобна тишина посрещнахме причината да не можем да излезнем оттам в следващите седмици, докато не спре да вали и цялата тая гняз изсъхне. Хълмовете нагоре. 45-градуса нагоре свличаща се лепкава кална глина, прорязана от проливния дъжд на половинметрови коловози. Километри нагоре. Привечер запалихме огън, незнайно защо на 5 метра от морето, което се разбунтува резко в един момент. Дисански, който знае всичко, каза, че морето се надигало с метър на всеки час, това породи спорове за разликата между океана и морето, но докато някои спореха, Цанко с една лопата изгради такъв Защитен вал, че и в Game of Thrones могат да завидят. На периодичен интервал от време морето напредваше към нашите пържоли, той изкопаваше още по-висок ров и така неусетно замалко да пропуснем момента, в който друга вълна заля палатката на Яшо от другата страна на огъня. Късно през нощта се прибираме с мокрото ми псе в палатката-парник и ми се доплаква резко, осъзнавайки какво се случва:

Дори нямам канче! Нямам обувки! Палатката ми е наводнена! Кучето отказва да си яде кучешката храна! Яде пясък, ръката на Павката, една жаба и едното ухо на Чи! Нямам дебели дрехи, имам фйешънско кожено якенце, един суичър и потници! Потници и бански! Водата ни свършва, незнайно защо (!) алкохолът резко е намалял, не можем да си запалим огън, не можем да си сготвим, месата се развалят, никой не иска да ръфа сурови тиквички! Имам подправка за снежанка! Путкаква причина имам подправка за снежанка!? Няма никакъв обхват за телефоните в радиус от километри! Аз съм с 10 непознати човека на края на света и нямам никакъв шанс да си тръгна оттук! Останалите могат да тръгнат на стоп, ще вървят десет километра из джунглата, ама аз съм с куче и не мога да тръгна, а и не мога да си оставя колата!

Обзема ме страшна паника и яд, отгоре ми вали и аз валя, рева от отчаяние и псувам шибаното Карадере, пустата скапана природа и тъпите дъждове и от отчаяние и Бойко, тъпака, що не изля една магистрала от Бяла до Карадере! Никой не може да ни измъкне оттук, ни Гражданска защита, ни Пътна помощ, ни никой, брат, дори и доброволческите отряди от нискостеблени имбецили на ВМРО, никой, брат, никой, само военните! Ама военните няма да дойдат, няма, щото ние сме НИКОЙ! Що не станах НЯКОЙ, преди да отида на скапаното Карадере, ми си отидох тъпа руса софийска пача с черна коктейлна рокличка и ниско ауди на 17 години у скапаното глинено свличащо се дере с тия непознати! И дори не мога да се обадя да напсувам Топлофикация, мамка им и на тях, ЩОТО В РАДИУС ОТ МИЛИОН СВЕТЛИННИ ГОДИНИ НЯМА ОБХВАТ, брат! 

Събота, 26 май, призори Това слънце ли? СЛЪНЦЕ ЛИ Е? Пече ли? Слънцето грее! ПИЧОВЕ, СТАВАЙТЕ, СЛЪНЦЕТО ГРЕЕ! Цялата патриотична радост от 3-ти март, Великден, 6-ти май и 24-ти май избуя въпросната сутрин! Жалко, че нямахме оръжие, за да е пълна картината с картечен откат по плажа:

– Тататтатата та та та та! Българииииииииииииииииииииии! Юнациииииииииии! Та та та та та! Пече, слънцето пече, копелетаааааа та та та та та!

Докато Яшо пак мие зъби, Дисански хълца, а Изида и Цанко си говорят на кучешки, аз реших да посетя забележителностите наоколо и поех към почти събореното барче от „Кецове“. Много creepy. Има там една огромна скала, където се разбиват вълните, на нея има табелка: „Вяра Надежда Любов“.

Снимката е от Google.

Карадере. Снимката е от Google.

Тогава се огледах. И видях Карадере за първи път. Видях километри плажна ивица със ситен мек пясък, гладката морска вода, която отразява напеклото слънце, хълмовете, които обграждат залива с гъсти гори, видях в далечината белите склонове с лечебна глина, колко чисто беше всичко, всеки, който идва тук си събира боклуците. Чух тишината на едно от най-дивите места в България и тихия плясък на вълните. Птичките чуруликаха, радваха се и те на слънцето, моята тумба на стотина метра се излежаваше на плажа и се кикотеха за нещо, Изида тичаше в устрем на зиг-заг, изплезила език от щастие и свобода. Престраши се да отиде до водата почти, но се изплаши от собствените си стъпки в пясъка и се разбяга с лай, а на мен ми стана супер смешно. Върнах се при кемпа и Яшо предложи да пробваме да изкараме колата, докато пече. Отидох до милата си бяла, красива и любима щайга на 17 години и видях, че от собствената си тежест колата беше потънала на равния път с трева 4 пръста в почвата. Цялата красота на Карадере отиде на майната си пак. Колата тежи към тон и 300. Отдолу е висока около 11 см. Не ме е предавала никога, затова и аз не искам да я оставя в дерето. С голям ентусиазъм, с измити зъби, след две чаши 3 в 1 за отскок и един кроасан, готови за дългия преход от един час с колата до селото се качваме в бялата немска совалка аз, Яшо, Дисански и Цанко. Вече знам, че с тези момчета съм готова да тръгна и за Юпитер със скейтборд. Ама тогава не го знаех. Тръгваме, тръгваме, тръгваме, минавам умело през лясъчни участъци, Дисански ме похвалва, тръгваме, тръгваме, тръгнахме, ТРЪГНАХМЕ! ПИЧОВЕ, ПЪТУВАМЕЕЕЕЕЕ! И 200 метра по-нататък вече не пътувахме. 190 метра „пътят“ беше относително равен, с тук-таме тревичка върху глинестата размекната почва, но следващите 10 метра си беше кал и мокра глина до колене. Аудито подрифтира малко, усетих как ще се окопаем до корем и казах дотук. Паркирах я в поляната и отделих следващите десетина минути да псувам Карадерето и Михаела. Цанко и Дисански отидоха на разузнавателна мисия да видят как е пътя натам, макар че аз знаех, че е загубена кауза, особено след като вчера с джипа минахме много повече разстояние. С аудито никога, ама НИКОГА нямаше да мога да кача баирите. Решихме, че нещата опират до трактор, а и аз сигурно съм имала най-жалния кравешки поглед под розовата ми коса, на момчетата им стана жално и решихме да ходим пеша до селото за помощ. Поне не валеше, но нямаше слънце. Небето беше покрито с облаци, моята душа – почернена и кахърна. Нозете боси през джунглата. Километри през това, описано по-горе трасе. На моменти глината свършваше и почваше трънливо, чакълест пейзаж. Заклевам се, ако някой някога посмее да каже, че съм кифла и не мога, не издържам или съм принцеса, ще го заведа там и ще го накарам да мине тоя път бос. Не помня колко сме вървели, струваше ми се като два часа. Това беше в събота, а днес е сряда и краката ми са още целите в рани, нарязани отдолу и подути. Само да ви кажа, че боли още повече, ако след тоя преход вървите по асфалт. Турихме кръст на всичката глина, дъжд, Нептун, Прометей, бедстващи аудита и въобще на целата политическо-икономическа система у нас и автоматично се запътихме към кръчмата При Панчо, където с охота сгънахме най-вкусната яхния от боб, миди, шкембе чорбички, големи бири и още неща. Всичко наоколо вече изглеждаше нереално – хората бяха облечени и обути, а ние бяхме като ходещи буци с бяла глина, розова коса на кичури, мръсни, боси и от Юпитер се виждаше, че сме от София. И оттук почва екшънът, който може да се опише само с клип и снимка, но Цанко беше зает да си държи хлопащото сърце и не посмя да извади фотоапарата. Не можехме да спрем да се хилим през цялото време. Има такъв тип хора, с които ти се иска само бедствия да преживявате, защото всичко е невероятно смешно и сплотяващо. За целта трябва да сте жена, достатъчно луда да тръгне към непознато място с абсолютно непознати хора от всички краища на България, да аварирате едно ауди в някое блато и да ви се пие мастичка и много, много да искате да си тръгнете на другия ден.

Ето това е фадрома, за невежите.

Чорбаджията ни погледна, оцени ни с поглед и заключи, че сме софианци. Каза и че един облак на небето ако има, местните никога не слизат долу. Но софианците винаги. Затова в селото има трактор, багер и фадрома. Разбрахме, че има наличен трактор, но е със спукана гума. На следващото идване, за да донесе салатката, сервитьора каза, че са намерили фадрома и да почакаме малко. Върна се с бирата и каза, че шофьора на фадромата се е напил и не си вдига телефона. „Спокойно“, вика сервитьора, снажен мъж със светло сини очи. „Ще ви измъкнем, сега търсим един човек.“ Господ здраве да ти дава, викаме ние и ядем миди. Иде след малко и вика да излизаме, човекът е дошъл, само той, вика, може да ви измъкне. 

Нашата беше по-милитъри, но поне да добиете представа какво е УАЗка.

Пред кръчмата ни чака Втората Световна война. Пичове, сериозно ви казвам, пред кръчмата имаше машина на времето и тя беше изплюла военна УАЗка без прозорци, с кални гуми с огромни грайфери, а вътре седеше …Николай. Аз просто не знам как да опиша Николай. Николай е между 30 и 40, които захапват надъвкана Арда качак настрани, надул до дупка ВЕФ-а и пее с гърлен глас Висоцки. До него седи жена му, мацка, чистичка и нежна, усмихната такава. Той и Николай усмихнат, с един луд поглед, закачлив, тип „Аз ли не мога бе! Гледай!“ и издухва дима от Ардата. Момчетата, въодушевени колкото мен от УАЗката, мятаме се в … дори не знам как се казва задницата, където има само една подвижна преграда. Дисански влачи едни пържени картофи и непрекъснато се опитва да навре един в устата на Цанко. В задницата сядаме Яшо над калника на едната гума, Цанко на другата и аз долу в краката им. Николай само вика: „Дръж се, тръгваме!“ И… УАААААААААААААААААААААААААААААААА! Искам да бях рибар сега, моряк, каруцар, да можех да опиша как се …то не е возене…в тая УАЗка надолу към дерето. То не е ебало си е майката, не е на леля ти, не е фекални истории! Завоите ги взимаме на мръсна газ, моите бузи долепени до нечие коляно, задните гуми почти във въздуха! Отзад беше влакчето на ужасите, ние като парцалени кукли подскачаме тримата, хвърчат слюнки от смях, не смееш да си затвориш устата, щото а затвориш, а фръкна зъб, а си отхапа езика! Под гумите все едно със снаряди се изстрелват кални буци и чакъл, УАЗката ръмжи като бесен глиган, жена му на Николай се чува от предната седалка да подвиква „Недей, недей, спри бе!“ Николай се смее с пълно гърло и натиска още по-силно педала. Ей Бога ми, тоя трип мислех, че никога няма да го забравя и ще оглави класацията за Най-Най, но не знаех какво следва! Стигнахме, т.е. пикирахме до вкопаната ми бяла лястовица на наводнената полянка. Николай огледа положението и отсече: по тоя път не можем да я изтеглим, тръгваме към Бяла. А пътя към Бяла, освен че е същия като тоя, на едно място е наводнен, а на друго има хем баир, хем дере от едната страна, хем половинметрови коловози, в които квото и да влезе, не може да излезе никога. Поне не цяло. Един вид, ако мога като трансформърс да си разчекна гумите и да мина като балерина на зиг-заг, неам грижи. Но разчитаме на Николай, пък и вече ни е толкова весело, пустата мастичка, че и аз даже си викам: майната му, аудито няма да ме предаде, а и дори нещо да стане, поне ще я погребем с почести с военно присъствие! Застава Николай пред белата лястовица и вика:

– Муци, давай да я закачаме!

Вадя от багажника плоските въжета за теглене, Николай само се усмихва снизходително и вади едно метално яко въже. Прибирам плоските въжета, изглеждат като глистчета пред неговото. И в тоя епик момент се сещам, че нямам греда! Под бронята има една метална греда, която опасва колата отпред и пази, освен бронята, радиатор, двигател и всичкото там отпред. Незнайно защо, при слагането на втората броня, тая част ми липсва. И поради липса на греда, положението си става греда. Няма на какво да я закачим. (впоследствие откривам куката отпред, зад дясната решетка, ама кой да знае…) И Николай Висоцки отсича решително:

– Давай за теглича ще я закачиме!

Ъъъъ.о.0.Ъъъъъ. Как за теглича, бе човек, той е отзад! Как ще закачиме колата за теглене нагоре десет километра по глинените свлечени баири на задна?! КАК, БЕ ЧОВЕК?! Положението, обаче, вече е изуй гащи и нямам избор. Той извърта УАЗката, ние се донаместваме зад него. В тоя момент аз живо си припомням пътя, поглеждам си аудито и получавам миокардия, гръдна жаба, микроинфаркт, сенна хрема и епистоларна афектомия. Мисля, че за последен път я виждам цяла. Тя ме гледа жално през фаровете и мига, вика ми: Недей, недей… Сърце не ми даде просто, не можех да го направя сама. Дадох ключовете на Яшо и му гласувах пълно доверие. Следващите минути не могат да се опишат, но ще опитам. Свалихме прозорците, за да виждаме накъде да върви  колата, Яшо зад волана, аз до него. Уазката изръмжа, Яшо подаде газ, въжето се опъна и си еба пичката матерна всичко! Извинете ме за френския. Уазката ръмжи като ранено животно, аудито ръмжи, поглеждам за секунда таблото – НА ЗАДНА СМЕ с 30 км/час НАГОРЕ ПО ГЛИНЕНИЯ БАИР, оборотомерът показва 5 000 оборота! Колата се лашка като кефал на сухо, от един коловоз на друг, подскача като пържен картоф в тиган, профучаваме покрай некви дънери, шибват ме некви клони в лицето, прозорците са свалени и вътре с плясък се тресват глинени шепи, таблото е в бяла кална глина, волана е в кал, Яшо уж го върти, ама нищо не се вижда, само усещаме как се подмятаме като марионетки! Предното стъкло е просто кафяво-бял плакет, все едно с кофи са люскали отгоре. Уазката подава още по-силно газ, виждам, че ще прекосяваме река от глина и кал, нямам време да се кръстя, трябва да се държа в две ръце за вратата, двигателя изръмжава още по-зверско и се чува давещо хъркане, уазката дръпва рязко, аудито подскача, поглеждам назад след нас и в тоя момент чувам ХРАССС и виждам кората под двигателя, двата клина над ножа и една решетка от бронята как излетяват, все едно са изстреляни. Няма време да се спира, ако спрем, си оставаме там завинаги. Лицето ми е в кал, вътре всичко е в кал и глина, всички седалки са в парчета кал омазани, коланите са кални целите, отвън колата прилича на огромна кафяво-бяла ръмжаща буца, няма врати, огледала, нищо, всичко е в кал, а аз на заден фон си припомням устройството на автомобила: двигател, картер, спирачни тръби, хидравликата, носачи, амортисьори, гърне, стоипетнайсе кабели, водни съединения, джанти, дискове, резервоар, съединител, мамка мууууу 5000 оборотаааа, скоростна кутияяяяя….Еееебааааалоооооо сииии ееее ммаааааммммааааттааааа, Яшоооооо! Яшо не ме чува, има глинена кал в ушите, а и аудито ръмжи зверско. Ръмжи, както никога не съм го чувала, и лети нагоре, коловоз върху коловоз, като овчарски скок с 30 км/час по баира. Стигнахме до равно в един момент, не знам колко време сме се лашкали така, не много, Николай караше като обезумял, сигурно е било не повече от 15 минути. Спря уазката, жена му изскочи оттам и хукна пеша, хем захилена, хем уплашена. Цанко и Дисански бяха в уазката и виждаха отгоре какво се случва назад. Слязоха опулени, с ръце за главите. Жена му на Николай подвикна:

– Да съм знаела колко луд мъж имам!

И той се захили и я млясна ей така, по Висоцки, как той си може само. Слязохме с Яшо и, честно, ако не пушех, след тоя трип щях да пропуша. Безмълвни просто. След няколко минути обръщаме колата, да пробваме сами нагоре по уж равното и зад нас само се чуват викове: Не, НЕ, НЕЕЕЕ! ТРААААС. На задницата на аудито пораснала уазка. Николай нали няма огледала, стъкла, клаксон, мислел, че сме тръгнали и дал газ. И спрял в десния ми стоп. Решихме, че на фона на последните часове просто пропускаме тоя факт, дадохме на Николай пари, обещахме да се видим на по мъжка ракия в дерето и с нашата офроуд красавица и ние самите офроуд тунинговани се изтърсихме в центъра на селото, където … имаше цигански бал. То празно нема, нали. От едното в другото. Половината село мина покрай нас, всички намаляват и свалят прозорците да ни огледат, какво е туй софийско чудо, глупаво ли е, за филм ли е, ко ли е… Виждали били джипове след офроуд, ама никой не бил виждал седан на 11 см от земята в истински офроуд, гумите с лапи от залепената кал, носачите не се виждаха просто. Паркирах смело насред градския площад на чешмичката да замием предното стъкло, на петдесет метра от една патрулка. Според мен, те не са смеели да дойдат да ми искат документните за проверка, може да са очаквали освен нас, в колата да има убит глиган и отвлечена мексиканка, дъщеря на някой Ескобар с две кила бело в сутиена. 6 следобяд е, цял ден борба, време е да пийнем, седнали на някакви стълби, а до нас една мацка с една Husqvarna реже огромен дънер и прави на Пинокио носа. Напекло едно лятно карадерешко слънце, а ние, боса аз, кални всички, рошави и мръсни, седим на площада на стълбите и пием бира. Точно бирата свършва и се задава случайно позната на Яшо, която по още по-щастлива случайност носи неотворена еднолитрова бутилка Beefeater. Много, много й се зарадвахме и решихме, че за малко трябва минем през вилата, да й видим терасата. Вилата на Габи се оказа най-брутално якото нещо в Бяла, с тераса с бар и басейн на последния етаж, с уникална гледка към морето. Допихме джина и отвлякохме Габи с нас към дерето. Дисански отново вся дискомфорт с предложение да слезнем с колата до долу, нали вече не вали, един вид, сешсе… Паркирах я на едно тревно островче на 200 метра от селото по черния път. Прибрахме се като герои, а аз бях съвсем щастлива вече, защото колата не беше бедстваща, а и Цанко ми даде неговите сандали. Решихме на другия ден да минем през блатото да съберем частите от колата. Може да ви е смешно, но аз не исках да си оставям частите, погребани там. Щастливи допихме останалия алкохол, изядохме пясъка с храната, направихме чутовен огън и героите, уморени и хълцащи, се трупясахме по палатките. Спах като труп, спокойна за колата и за това, че утре ставаме, събираме кемпа и тръгваме към София. Неделя, 27 май Сутринта ме събужда миризма на мокро куче и ромолене на порой по строителния найлон върху палатката ми. Норвежците казали, че ще вали до четвъртък. Аматьори сме, аматьорииии. В единствения слънчев ден се набухахме с три коли и каравана в дерето, в което се събират планински ридове и всичката вода се излива там. Аматьориииии… Изхлузвам се и виждам същите посърнали физиономии на тумбата като от оня ден. Единствената хубава новина беше, че караваната е нивелирана в крайна сметка. Лошата беше, че е свършил алкохола и има само пастет и хляб. И подправка за снежанка. Отново мокри като кокошки, събрахме целия кемп, натоварихме самарите и тръгнахме на две части – едната към селото, другата към блатото да търси на Мушата авточастите. Сиво-зеленикаво небе, студен дъжд и вятър, десет човека се тътрузят със самари по гърбовете, пликове с боклук, щастлив Аляски маламут, който се въргаля в пясъка и в по-заден план:

– Цанко, със самара на гърба, с шалте преметнато през главата, тегли кората под двигателя по пясъка, която е закачена на веригата на кучето.

– Дисански, мокър до кости, със самар на гърба и увита греда от бронята в едно шалте, закачено на самара. 

– Аз, самар на гърба, торба с кучешки паници и останала храна, влача още някаква част от бронята, закачена на дръжката на един чадър.

– Яшо, самар на гърба и всичко, което ние не сме могли да вземем.

Отново бях боса, но този път лепкавата глина така се наслои по краката на всички ни, че приличахме на Фродо и Сам, а май прешъс бяха частите от бронята. Стигаме, значи, до колата и след отчаян опит, много мизирма на съединител и издрифтирали яко гуми, се оказваме четиримата пак закъсали, с куче вързано за теглича отвън, не можем да запалим колата, щото кучето ще погине от страх. Седим, значи, в окопаната офроуд совалка, само на 200 метра от селото, под последния баир. Сещате се сами как нямаме нито вода, нито нещо за пиене, нито покритие за телефона. Имаме, обаче, яко дъжд, яко конденз в колата, топки кучешки косми, засъхнали лиги и кал в изобилие. Както си седим, от хълма се чува познато ръмжене и с гръм и трясък се появява Николай, яхнал уазката, на мисия да спасява нашия закъсал джип долу в дерето, едно поло (щото има и по-големи лунгури от нас, щом с ПОЛО ТРЪГВАШ В ТВА ДЕРЕ, ей тва е капацитет!) и накрая и нас. След два часа чакане, задницата на аудито отново беше поругана и славно-славно, насред пръски кал поехме по магистралата, после прекосихме Варна и на една автомивка предизвикахме мозъчен трус на персонала. Прибрах се посред нощ в неделя в София, паркирах колата, прекосих боса пътя до вкъщи, пуснах Изида на балкона и влязох в банята. Последното, което си помислих, беше дали след като се изкъпя, ще задръстя канализацията на цялата кооперация. Не ме интересуваше много. Легнах си и спах до вторник сутринта. Ето и малко снимки.

След две-три седмици към Карадере? Желаещи? 

P.S. Телефона на Николай е 0878694309, за следващите ентусиасти:)

Advertisements

120 comments on “Е колко да вали на Карадере?!

  1. Svetlin Popov
    май 30, 2012
  2. c200
    май 30, 2012

    Машалла!

    Like

  3. nousha
    май 30, 2012

    Аз съм желаеща 😉 Но няма да ми се отвори парашутът, като съм без кола, а и с куче, как да се добера дотам, пък и зрелищно да заседна, не се сещам… 🙂 🙂 🙂

    Like

  4. иван
    май 31, 2012

    +1!
    Генерално се убедих да не ходя там с мойта атройка, мерси.

    Like

    • Владимир Висоцки
      юни 26, 2014

      Що голфа си е гол голям праз.Ефтини части,ако не е тунинг,после ако искаш да ходиш на дере земи си купи уаз,нива или зил 😉 опъни си го там и да ти е хубаво!

      Like

  5. Gungo
    май 31, 2012

    Mushabusha – велик разказ. Само да кажа, че така не съм се смял от хиляда деветстотин и незнам-си-коя, когато четох „Стрихнин в супата“ на Удхаус. Ще си го копирам този текст, също и ще си го разпечатам и т.н.
    Изпадал съм в подобна ситуация с моя верен Ландкруизър, ама тогава ме издърпа един от онези военни камиони дето са 6Х6 – Зил 131 – Снимка на линка по-долу: http://forum.norma4.net.ua/attachments/fleim/96828d1237756577-raz-dva-tri-chityre-pyatue-igra-s-pikchami-kungzil131.jpg&imgrefurl=http://forum.norma4.net.ua/fleim/13315-raz-dva-tri-chityre-pyatue-igra-s-pikchami-6.html&h=480&w=640&sz=122&tbnid=8NmFR2AU8ETkzM:&tbnh=95&tbnw=126&prev=/search%3Fq%3D%25D0%25B7%25D0%25B8%25D0%25BB%2B131%26tbm%3Disch%26tbo%3Du&zoom=1&q=%D0%B7%D0%B8%D0%BB+131&usg=__5kokSYf5hxSCnzXtSgNFQV0cyVA=&docid=NjhWgkogXG539M&hl=bg&sa=X&ei=GCLHT4TjDovXsgahzYzwDg&sqi=2&ved=0CF0Q9QEwAw&dur=1440

    Нали се сещаш аз в какъв хендек се бях нашил, щом само туй животно можа да ме спаси 🙂
    Моля те mushabusha, напиши още нещо. Талантът ти е уникален, стилът ти е самобитен. И в съчитание с кукувицата в главата ти – просто си ненадмината!

    Like

    • MMW
      август 21, 2012

      Gungo, „взе ми думите“. Нямам какво друго да добавя: „Mushabusha – велик разказ. Само да кажа, че така не съм се смял от хиляда деветстотин и незнам-си-коя, когато четох “Стрихнин в супата” на Удхаус.“

      Like

  6. Симона
    май 31, 2012

    Само чавето е липсвало. Иначе има един път, който извежда точно до чешмата – най-южната част на плажа. Там ми се струва, че минават по-малко коли и е по-малко изровено, че то на Карадере и в сухо време е интересно преминаването с автомобил.

    Like

  7. ечи бечи
    май 31, 2012

    Много смях, мноооого…
    Като си помисля, това да закъсаш на Карадере е нищо и никакви кал и лайна, колкото да закъсаш на Крапец, там направо си е крап! 😉

    Like

  8. Венетка
    май 31, 2012

    Гениално пишеш! Ти си велик писател. Всяко парче кал и дрънване в каруцерията ги усетих!

    Like

    • гего
      юли 17, 2013

      Родена за писател! Умрях от смях! А съм в библиотека в Лондон 😉 Тенк ю вери мъч!

      Like

  9. Владе
    май 31, 2012

    Браво, велико! :))))))))

    Like

  10. димитър илиев
    май 31, 2012

    Як текст!!! Разбирам, че авторът е мъж, което прави описанието още по-уникално!!! Евала пич, много 60-те звучи и е яко различно от мейн-стрийма на живот сега! Само Блекбърито от снимките ви издава, че сте технологични пичове… Ха-ха!!!

    Like

    • Musha Busha
      май 31, 2012

      Искам и аз от тези гъби, пич, щом виждаш Блекбъри и след тоя безумно дълъг текст не знам как обърка пола на авторката…

      Like

  11. justjulia
    май 31, 2012

    Бе и аз съм попадала в абсурдни ситуации, ама тая бие всички рекорди 🙂 Уникален разказ, браво!

    Like

  12. Инженера
    май 31, 2012

    Четох го сутринта, много ми харесва, сега пак го чета, още повече ми харесва 🙂
    Поздравления, очевидно се справяте с писането… „слагам“ ви до Чудомир!

    Like

  13. Ypa
    май 31, 2012

    .. ми не си останахте на Варна да ви поразходя из лъскавите заведения.. да продухате малко софийския си слух с местните ретр-а, стинг-трибюти, техн-а и пр. чистички нощни занимания, перфектни за черна малка рокля и кожено мангенце.. да се запознаете с новото женско кубо на плажа (апропо и при нас валя, валя, валя та продължава да вали и днес).. нищо за друг път да си знаете, че с норвежите шега не бива, ей го на ония Рейкявик ли беше, как беше, изтрепа що народ да си „каже мама точкака“..
    Иначе на разказа се забавлявах мн, но като си представих що дъжд и кал е било е*алосимамата аз тва палатките не ги разбирам по принцип, а в дъжд въобще ;))..

    Like

  14. Ивайло Иванов
    май 31, 2012

    БРАВО!!!

    Like

  15. Nutch
    юни 1, 2012

    Познавам Михаела и кучето и Муци :). Бил съм на Дерето много пъти, но никога досега не ме е хващал сериозен дъжд. Минато лято го посетихме с 2 кучета – най-милата питбулка на света Буря и моето – един престарел дедо Мони – улична подобрена, но мъничко на размери. Аз, който съм си голем и тогава шофирах, моя приятел Сашето и една млада двойка – мома емигрантка и момък англичанин… 🙂 натъпкани в едно антично Поло, което после имаше леки поражения, но нищо сериозно :).
    Разказът ти ме разцепи – толкова добре е написан и толкова образен, че направо все едно бях там :). Браво за духа – сама жена да тръгне с кола и непознати към такова място, си е супер приключенско. Жалко, че повече хора не го правят. Най-хубавото е, че всичко е завършило ОК :). Пожелавам ти още много забавни приключения с успешен финал :).

    Like

  16. Zdravko
    юни 1, 2012

    хахахах поздравления за разказа 🙂 Аз лично съм бил много пъти там, попадал съм много често в лепкавата кал, с тази разлика, че е било по време на отпуска (мойта е около 2 месеца през лятото) и ми е дремело на дръндамуля колко време ще ме вали. Но при теб, целта на завръщане е била движещата сила накарала те да стигнеш до там и да се върнеш жива и здрава 🙂 Мисля, че за всичко са виновни Дисански и Цанко, защото не са направили САИ против норвежки прогнози 🙂 (с тях се запознах случайно на Силистар по време на предните 4-ри дни празници около 1 май, и тогава САИ беше на мода и вършеше работа – 4-ри дни яко слънце и топла бира)

    Like

  17. veeeny
    юни 1, 2012

    emi shtom i na kara dere se stiga veche s koli…losho… :l a patence,ti vse edno nikoga,ama nikoga ne si hodila na palatki ebati…. 🙂 sramota,ei,qko kritika imash ot men tozi put…

    Like

    • Musha Busha
      юни 1, 2012

      Ти си виновна, загубих тренинг:) Познай дали сега самара не е преекипиран отново…:)

      Like

      • veeeny
        юни 1, 2012

        Ami aide enjoy nqkoi put s nas de :))) Che shte ima shamari inache :))))

        Like

  18. JD
    юни 1, 2012

    Какенце, страхотна си! Коли се купуват, ама веселба кат тая…

    Like

  19. deskopapi
    юни 1, 2012

    ехх, как ми се приходи на Карадере…липсва ми това място, липсват ми палатките, липсват ми хората от едно време, дето правят такива щури неща вместо да лежат около басейна и да кльопат като невидели от all inclusive-а…

    Like

  20. svetlana
    юни 1, 2012

    Шапка сваляме за начина на писане! Рева и се хиля едновременно. Сега съм изправена пред предизвикателството да преведа текста на италиански, за да обясня на мъжа си защо е цялата тази гюрлютия около мен! Другият път, като идвате към Варна, свирнете предварително! Ще ви чакаме на кръстовището,че да се присъединим към групата! Още веднъж-комплименти за написаното!

    Like

  21. ecloga
    юни 1, 2012

    Таман мисля, да ходя към Дерето след 2-3 седмици, ако успея да си поправя античното поло и палатката, пък Мишела и Браянко сигурно вече са там и ще се веселим, но ако има дъжд, колите се оставят в Бяла. Там, където сте го закъсали, точно преди последния баир, преди Бяла, има една каширана чешма под пътя, ако я знаехте, нямаше да имате проблеми с водата. Съветвам те, ако ходиш пеш до Бяла, друг път, мини през плажа, стигал съм за 40 минути от там, до Кораба, разбира се, ходя бързо. Беше ми много забавно да чета преживелиците ви.

    Like

    • Musha Busha
      юни 2, 2012

      Минка и Ганчо снощи отпътуваха за дерето за постоянен летен престой. Аз ще се появя отново в пейзажа там в края на месеца. Вероятно пеша обаче:)

      Like

  22. Eistee
    юни 1, 2012

    Браво за стила и за непомръкващата бодрост! Това, от което има нужда България за да се превърне в страна на герои е повече жени и мъже с подобен дух. 😀

    Аз самият съм ветеран от Карадере 2005-та, с една Corsa и една Vectra след само 40-минутен дъжд и също така напрегнат график за отпътуване. Върнахте ме в едно щастливо, макар и изпълнено с травматизъм време. Благодаря!

    Like

  23. Ани
    юни 1, 2012

    какви ли не дъждове и бури сме преживяли последните 10 години на карадере, но такова описаниееее, лелеее не съм се смяла така от години на нещо, което чета:-))))
    все още ми е пресен споменът от онзи злощастен july morning 2006г. и как тичахме по баирите търсейки обхват, да кажем да не ни чакат на работа следващите 3 дни, и отново спасителят се оказаха не в ръжта, а в Горица и дойде човека с трактора, каква ти УАЗ-ка…
    пожелавам ти много емоции, лятото предстои, дано да е изпълнено с весели приключения, мастичка и приятели без значение дали ги познаваш или не, веселба да става:-)))

    Like

  24. Stoyan
    юни 1, 2012

    Браво за разказа! Върнахте ме в зората на нашите посещения на Карадере от 2001 г. до сега. Без да го преживееш не можеш да го разбереш.
    С нетърпение очаквам следващия ви разказ.
    Един съвет — от Карадере с кола след дъжд винаги тръгвайте (ако въобще е почнало да изсъхва и имате неотложно излизане) към Бяла. Пеша по плажа и после през лозята, пак е кално, но по плажа е по-приятно до Бяла.
    Пожелавам здраве и любов!

    Like

  25. vesnik
    юни 2, 2012

    Уникално! Много си добра и в приключенията, и в описването им! Продължавай в този стил!

    Like

  26. Miroslav
    юни 2, 2012

    Уникално!!!! Не съм се смял така през сълзи, от гледането на Intouchables насам. http://www.emotikoni.net/img/emoticons/animated109.gif Musha – ПОКЛОН ДО ЗЕМЯТА!!!! http://www.emotikoni.net/img/emoticons/animated120.gif
    И да …. напълно съм съгласен с Инженера. Отдавна бях загубил вяра в съвременното писано слово, но ти определено ми я върна. Огромно – БЛАГОДАРЯ!!!
    Като на стар Карадереец, всичко ми е до болка познато. Подобни моменти само ни напомнят, колко всъщност сме малки и безпомощни ние хорицата пред майката природа, поднасят ни невероятен коктейл от чувства, емоции и усещания, карат ни да чувстваме че сме живи. А малкото мигове, откраднати от сивото ни градско ежедневие и прекарани на място, като Дерето, лично аз не бих заменил за нищо на света.
    Нямам представа колко читатели и почитатели имаш, но аз вече съм един от тях. Отново ти Благодаря и се надявам да видим някога на Дерето, и по възможност – при по хубаво време. 🙂 /повярвай, норвежците винаги познават/ 😉

    Like

  27. yordan
    юни 2, 2012

    Хахаха, бравос, ние точно решихме да останем в Бяла тези същите дни и да не слизаме при Дерето. Точно когато вие сте правили заслона, ние кротко сме си пиели биричките на една тераска в Бяла. Кофти време беше, добре че не сме слезли с мойто Пежак.

    Like

  28. zlatiko
    юни 2, 2012

    Затова си го обичаме Дерето, щото не е за всеки 😉 Само че лятото там има толкова навлеци от София, че трябва да ходим на палатка някъде другаде. Или да си пием биричката в къщата на Горица

    Like

  29. Antany
    юни 2, 2012

    Муци, разказа беше супер – истина е – бях там и го видях – повярвайте ми… Само че, пропусна част от тайфата – човека с буса, жена му и едногодишното дете (Виктор) и тяхното измъкване от дерето, което си беше цяло чудо 🙂

    Like

    • Musha Busha
      юни 2, 2012

      Тримата злощастно-попаднали там герои:) Просто не знам как изкара човека буса оттам, заслужава си отделен разказ. Както и не знам как довлачи до долу караваната, честно… Но искам да съм там, когато я изкарват хахахах!:)

      Like

  30. EL
    юни 2, 2012

    Велик текст, не ти е било никак смешно, обаче направо ми спира дъха от смях на някои места:))) То това твойто на почивка ли прилича, на екстремен туризъм ли:)))
    Комбинация от липса на късмет с времето и велика любов към КОЛА – трябва да напишеш Чиклит за нея:)))

    Like

  31. Adrian
    юни 3, 2012

    Много добре написано, сякаш си там и на теб се случват тези неща. Бях раздвоен между това да се чудя кой е толкова луд, че да слиза там след такава прогноза и забавлението от разказа. Аз вземам под внимание прогнозите! Ако може от десет изстоника още по-добре. Най-готиното е след такова няколко дневно приключение да се върнеш и да се пльоснеш в леглото си. И на следващия ден пак да искаш да тръгваш.

    Like

  32. nadyabg
    юни 4, 2012

    Много неща мога, ама те тва, не го мога: да превърна една драма в трагикомедия! Браво, мила! Пожелавам ти да запазиш това „ОГЪНЧЕ“ в душата си за цял живот!

    Like

  33. Milka
    юни 4, 2012

    Като четох това и веднага се сетих как по същото време бях на палатка в село Езерец. Пристигнах, опънах палатката и заваля. И не спря. И в палатката валя – стана басейн. Добре че имах надуваем дюшек и той си плуваше и върху нас валеше. Но си права – добре че имаше ракия 🙂

    Like

  34. Ivelina
    юни 4, 2012

    Уоу!!!!
    Браво мацка, жестока си! :)))))))

    Like

  35. zhivkotito
    юни 4, 2012

    мацко, жестока си!!!

    Like

  36. obstinar
    юни 4, 2012

    Готино! Само една забележка…Бяла е град, а не село, па даже и община! В град Бяла също има какво да се види, например….Белите скали, Археологическия музей, археологическите разкопки на нос „Свети Атанас“, рибния ресторант „Чайка“ и т.н. Чакаме Ви!

    Like

  37. Чечо .
    юни 4, 2012

    Прекрасно ! :))) Разплетоха ми се чорапите от смях ! Разказа ти набира сериозна популярност в един форум в който калта се радва на особена почит.. Поздрави .

    Like

  38. EMO
    юни 5, 2012

    Да,да! Прекарали сте си униКАЛНО!

    Like

  39. ani
    юни 5, 2012

    Привет от Бяла ще ви чакаме пак до доидете и този път да се съберем не да ви дърпаме а да се напием !!!!!!!!!!!!!

    Like

    • Musha Busha
      юни 5, 2012

      Ани, не знам как този текст стигна до вас с Николай, но се радвам, че ви познавам. Сега е сухо и има асфалт, но пак се радвам, иначе оная събота много повече ви се радвахме всички, направо бяхме във възторг! В края на месеца пак съм там, ако по пътя не ми се случи нов пътепис с колата:)

      Like

  40. Last Mohikan
    юни 5, 2012

    Миче,/съкратено от момиче/ аз съм чичото на Габи,по същото време бях в Бяла имаше свободни стаи и джип да се бяхте обадили… На Карадере преди 20г. нямаше жив човек и беше по-интересно..:) ако закъсате някога 0878 660 528…поздравления за пътеписа..:)

    Like

    • Musha Busha
      юни 5, 2012

      С твоето хлапе (май) поритахме топка на терасата:) подозирам, че джип нямаше да помогне – Николай отиде да тегли и нашия джип…Но мерсаж, ще се видим на по джинче на терасата:)

      Like

  41. Nadinka
    юни 5, 2012

    много увлекателно и забавно разказваш :))))

    Like

  42. strongboyar shmatkov ;)
    юни 5, 2012

    Здрасти душа като четох направо ми идваше да ти предложа брак ама нали съм си заклет ерген :Р и аз съм имал подобни изпълнения 🙂 края на юли с вериги кал дъжд от 5 дена 2 км по байр нагоре пежо 406 комби натоварено и на тавана иииииии беше ихууууу като стигнахме цунках асфалта ето малко снимки 🙂 http://www.facebook.com/media/set/?set=a.373652962694520.85960.100001494589514&type=3#!/media/set/?set=a.373652962694520.85960.100001494589514&type=3

    съвет :като ходиш по такива местта задължително вериги 😉

    Like

    • Musha Busha
      юни 5, 2012

      Не знам колко джасната съм у главата, но имам И ТОВА в багажника (вериги), но ситуацията беше толкова зле, че нямаше да помогнат, освен ако не са от онези като на танк…:)

      Like

  43. VentsiBo
    юни 5, 2012

    Страшен разказ, титанична история! Само ми е интересно защо все пак така сте игнорирали прогнозата за времето? И малко технически детайли да вметна (че нали съм офроуд фен) – твойто ауди няма как да има просвет отдолу 20-30см. Над 20 имат сериозни джипове, а до 30 достигат само офроуд машини като Defender и някои други. Твойто е с някъде към 11см просвет – доста е нисичко… А мицубишито май е Outlander доколкото виждам от снимките.

    Like

    • Musha Busha
      юни 5, 2012

      За прогнозата…ми то в текста си пише – Аматьориииии софийски:)… А за 20-те сантиметра, първо, в един текст в Чиклита си имам теория защо момичетата понякога бъркат със сантиметрите, а второ…още по-зле, че колата ми не стига и толкова просвет, като си спомня изтеглянето, прилошава ми и получавам миокардия направо…:)

      Like

  44. Deni
    юни 6, 2012

    Това е най-готиното четиво за последните 10 години сигурно! А имайте предвид, че взимам книги от библиотеката всеки месец. Изживяването е уникално и това се разбира заради уникалното поднасяне на историята – евала мацка!

    Like

  45. Karri
    юни 6, 2012

    Благодаря мацка за споделения разказ :)))) Тотално ми оправи настроението 😀

    Like

  46. strongboyar shmatkov ;)
    юни 6, 2012

    Musha края на юни ще ходим на палатки чувствай се поканена отсякъде с компанията си или сама или както ти хрумне гарантирам път (асфалтов) до около 1 1,5 до мястото от там е иху и в двете посоки :Д . А за другите малко са по – ценните спомени от тези хайде по палатките и из горите и да не си забравите наилоновите торби и боклуците като си тръгвате 🙂 весело прекарване на всички ентусиасти :Д 🙂

    Like

  47. На Карадере е удивително. Всяка година мой приятели са там и ми разказват как са си прекарали, понеже аз по една или друга причина все не успявам да отида с тях. Опъвали палатки, шезлонги и е изключително спокойно с чист плаж и хубаво моренце, без камъни. Почивка мечта…………………… Да спиш под звездите и то на морето..на плажа, да чуваш как се удрят вълните, какво повече му трябва на човек хахах Всяка година още от първите слънчеви лъчи слушам за Карадере……………..и тази година вече съм силно решена да отида и да изпитам тези техни разкази. Дано да уцелим и хубаво време и с добра компания всичко ще е прекрасно. Статията е много хубава поздравявам те за нея.

    Like

  48. Стефчо
    юни 7, 2012

    Хмм давай да се женим…ама то пък русо при русо…

    Както и да е…виждам, че имаш минимум някакъв хабер от коли и само ще повторя това, което не съм казвал – тези Аудита с тези предници ако ги нямаше много магазини за резервни части щяха да продават килими.

    Like

    • Musha Busha
      юни 7, 2012

      След това, което преживя и минималните щети по нея, мога да кажа, че всеки лев за ремонт и поддръжка си е заслужавал. В София са й нанасяли по-големи щети и пак издържа, добичето ми мило…

      Like

  49. mimsii
    юни 8, 2012

    iii nikolai ne e na 40 shmatko takava parvo pitai posle pishi

    Like

  50. Стефчо
    юни 9, 2012

    Разбира се. Щом е понесла това аз лично бих се замислил дали да не я даря на музей някой ден.
    Иначе абстрахирайки се от всичко и всички исках просто да отбележа, че предницата им е слабото място на този модел и се преави често. Особено карайки из Софето.
    Ма пък колко да им е слабо, нали…

    Like

  51. dido
    юни 11, 2012

    Муша-Бушя-голема си да знаиш. Виждам 4е си много позитивна и зареждаш хората с енергия, имаш дар слово да веселиш и размиваш–– Петъка се 4удех на каде да забием и събота сутрента дъра-бъра с познати пред компа и слу4аино попаднах на вашите преживявания и реших на момента -газ към Дерето.Изкарах Пасатора б5 шибнах една туба нафта и и се 4удех да зака4ам ли да не зака4ам ли ремаркето, е накрая жена ми ме подведе и не го зака4их.По4ти винаги имам шише Мастика в фризера така 4е сложих първо нея в хл. 4анта за да не я забравя. Тръгнахме и пристигнахме, пясъка ситен водата леко студена настроението на 6.Имаше едни катили с каравана с солари 4е и бая силна музика ,разбрах 4е там щели да стоят доста време даже и оттам работели нещо имат маи и сателитен нет. Исках да споделя мастиката с някои и да се запознаими амааа то до нас всите ГОЛИ и ми стана малко неудобно . Засега няма много навалица и бара не работи. Та другия път ремаркето с мотора да опозная пътеките

    Like

  52. mitko.us
    юни 12, 2012

    Хах ее така не бях се смял от години. Много истинска история , Муша-Буша голяма си 🙂
    Поздрав

    Like

  53. Горска
    юни 13, 2012

    Страшна е историята за дерето, направо си бях там на 100% 🙂 И си попаднала на правилните непознати (или обичайни заподозрени). Евала на аудито и на стопанката му!

    Like

  54. хаха…..аз от 5 години съм всяко лято на Карадере,този разказ ме върна в първата година която бях там,в три през ноща как буря събори лагера ни,тръгнахме нагоре с колата и до обяд на другия ден дремехме в калта с 5год ни дъщеря.Сега сме с каравана точно до „барчето“ за което смяташ че е от „Кецове“( то беше построено на другия край на плажа между другото) и е много яко както винаги,просто първия сблъсък с Карадере в неподходящи условия винаги е шокиращ;))

    Like

  55. Musha Busha
    юни 21, 2012

    Уважаеми всички и Захари:) Които вече печете телеса в Дерето:

    Моите хора са там, на караваната почти на края на плажа, близо до бара от „Кецове“. Ще ги познаете по това, че вече са се устроили блажено с огромна тента и изглеждат като да са там отдавна. А аз и белата ми совалка пристигаме с фанфари и тракане на носачи и външно каре на 30 юни вечерта!

    Like

  56. Antany
    юни 24, 2012

    eeee mu6e pak li 6te hodi6 bre, smeni lebeda da ne go mislim pak,ili go mu6ni da kra4meto gore ne go tormozi miloto pak po tova dere 4e moje da ti se rasrdi ako mu pri4ini6 o6te vednj tova prikluchenie ,a na jelae6tite ,eeeee pi4ove,4e e iako, iako e 4e e divo, divo e.ama si e gotino,ako niakoi iska da mu zakaram karavanata tam, niama problem ve4e imam opit i rezoltata e na lice,ne6to ako vi triabva goliama tenti4ka ok niama problem,i v joker o6te mnogo mnogo hitrini 6te vi otkrehnem,samo jelae6ti da ima…………mu6e i da vzeme6 detence malko na prikliu4enie, malkota bi se zaradvala malko na da raznoobrazi………….i umnata

    Like

  57. zornitsa
    юни 26, 2012

    Е нема такава случка просто! Евала за сървайвъра, евала на Николай, евала на аудитУ 🙂

    Like

  58. Дори
    юни 28, 2012

    Нямам думи! Страхотен разказ! Смях се до сълзи и си направих доста поуки за собственото си ходене на палатка. Нямам куче, но имам две деца и съпруг. Нямаме джип, а 12 годишно разглезено рено, така че ако тръгнем на палатка ще сме с няколко на ум – да проверим прогнозата и пътят ни с кола да свършва там където свършва асфалта или поне чакъла . Абе с две думи да не се врем насила между шамарите!

    Like

  59. deskopapi
    юли 8, 2012

    Хайде, няма ли да има още истории от Дерето, че така ми е залипсвало… 🙂

    Like

  60. Drago
    юли 12, 2012

    Евалла бе Муша! Не знам какво работиш, но си невероятно талантлив писател. Бих добавил към един от коментарите, че намирам сходство както с Удхаус, така и с Джером Джером, които са от най-любимите ми хумористи. Грехота е, ако не използваш таланта си професионално, а ако да – бих искал да прочета произведенията ти. Във всеки случай ще проверя дали имаш други постинги.
    Аз ще ходя този уикенд на Карадере – имам предвид един от дните – 14 или 15 юли. Досега съм слизал откъм Горица. Ще поразпитам за теб на плажа.
    За мен ще е чест да се запознаем. Живея в къща покрай Варна с жената и детето, и с удоволствие бих те поканил (теб, кучето и компания) да се срещнем и у нас.
    Моят имейл е dragomir_99@yahoo.com или dragomir58@mail.bg
    Ние също обикаляме с джип 4х4 на разни места.

    Like

  61. Musha Busha
    юли 12, 2012

    Скромно благодаря. Работя като мениджър индустриални отношения за Европа, Средния Изток и Африка в една голяма IT компания и нямам никакви писателски амбиции. Дори моето име до Удхаус и Дж.Дж. ме кара да се изчервявам, за което мерсаж. На 20 юли пак поемам на път, все в някакъв момент ще мина и през Карадере. Освен ако не завали…:) Поздрави всички приятели долу в дерето от мен, особено тримата Ивовци:)

    Like

    • Drago
      юли 12, 2012

      Радвам се, че ми отговори! В момента чета в твоя блог. Научих доста за теб от това, което си писала. Връщам се назад в постингите. Много ми хареса статията от ноември за Ауди-то. Разбирам защо си прекратила коментарите там. Обаче наистина трябва да напишеш нещо в стил Трима души в едно Ауди (без да броим кучето)… Сетих се и междувременно си проверих имейла…
      А иначе ще добавя и още един не по-малко талантлив писател – Васил Цонев , брат на Коста Цонев.
      Ще ги поздравя! Не покойните братя де, не бързам толкова!

      Like

  62. Mondo
    юли 23, 2012

    Извънземно! Този уикенд паля и отиваме. Стига отлагане. М/у другото там ще се видя с мои приятели, които си купиха каравана!

    Like

  63. dizi g
    юли 24, 2012

    Супер си мацка!!!:)Отдавна не бях чел нещо толкова забавно!
    И да-шибаните аудита се скапват точно преди морето,и ти късат нервите и джоба!:)А и още-пробвай на „Градина“другата година,не е толкова екстремно,и в онази част дето е точно до „Златна рибка“е адски спокойно и красиво!:)
    Поздрави!

    Like

  64. Violeta
    август 3, 2012

    Чете се на един дъх, хареса ми!

    Like

  65. Cameron
    август 15, 2012

    Смях се чак до сълзи!!! Ю мейд май дей, шантаво момиче! 🙂 Дис ис дъ бигининг ъф а бютифул френдшип, пък нищо, че ти не знаеш коя съм. Аз обаче днес се запознах колкото време имах отблизо с теб и твоя блог и определено редовните ти читатели и върли почитатели станаха +1.

    P.S. Егати рекламата на Карадере, сега ще ме гложди да ходя и аз да я видя по-скоро таз брутална кална дупка. Не с моята кола обаче. :Р

    Like

  66. getz
    август 16, 2012

    Хапсулютну брилянтно! Бравус!

    Like

  67. Musha Busha
    август 21, 2012

    Горещо препоръчвам „За някои места не бива да се говори…“ на Асен Генов – http://asengenov.wordpress.com/2012/08/19/nord_black_sea/.

    Like

  68. Marfa
    август 21, 2012

    Умирам от срам, позор и самопоругание задето чак днес попаднах на тоз животоспасяващ пътепис. Заслужавам Путин да ме затвори за неуважение и системен заплес, задето съм бляла, вместо да сталквам тука.

    Значи, да замоля нещо. Есента понеже наближава, пък времето още е като за плаж, пък сигурно ще почне пак да вали, може ли да помоля за едно Карадере 2? В смисъл, пак да идете там, таковата. Но ако може тоя път сигнализирайте предварително, че целокупната общественост да успее(м) да оборудва(ме) района с камери, сателити и прочее бръмбари, за да следим на живо развитието на събитията. :mrgreen: 😳

    Обичам те!!! 😀

    Like

  69. casper
    август 22, 2012

    Бравооо!!!! Страхотен разказ,супер увлекателен!!!

    Like

  70. Христина Георгиева
    август 22, 2012

    Не е истина, просто…! Скъсах се от смях! Подобен пътепис не съм чела досега! Всяко нещо с времето си, разбира се, но Алеко Константинов със сигурност щеше да завиди, ако можеше да прочете тоя уникално-емоционален ураган, който някак си логично може да изригне у една оригинална българска душа сред единствената по рода си, абсолютно неповторима, българска действителност!!! Толкова свежарско …., пиши книги, моля ти се!

    Like

  71. Иван
    август 22, 2012

    Определено трябва да си кореняк софиянец от 6то поколение, за да идеш на Кара Дере през Май месец и да си мислиш, че няма да завали :)))

    Like

  72. Daniela
    август 24, 2012

    Благодаря за сълзите от смях, които хвърчаха вертикално от очите ми…Замислих се от кога не съм се смяла като дете – с пороен и звучен кикот, с пляскане по коленете и препрочитане на любимите пасажи 🙂 довечера ще направя литературно четене на семейството. БИЛА СЪМ на Карадере – върнахте ме години назад.

    Like

  73. bogyblog
    август 25, 2012

    Сравнението с Удхаус е удачно. Хилих се ужасно! Благодаря! 🙂

    Like

  74. Yves
    август 25, 2012

    🙂 Уникален пътепис!!! Смях се със сълзи 🙂 Бях на Карадере преди 2 седмици – за щастие нямаше много дъжд 🙂
    Страхотно пишеш! Браво!

    Like

  75. Andrey
    септември 11, 2012

    Феноменален разказ… как се молехме да не завали, когато ходихме последно там, че ти поне си била с 137 магарета под капака, а ние – с Корса с 45, кой знае колко от които отдавна са избягали от конюшнята 🙂

    Like

  76. Zorro
    септември 23, 2012

    ПОЗДРАВЛЕНИЯ! Чудесно написано. Отдавна не се бях смял така! 🙂

    Like

  77. Pingback: Двама откриватели и едно синьо жони в Родопите, Велоприключения в Родопите | rodopski-hroniki.com

  78. kapyccino
    ноември 22, 2012

    Привет! Стилът ти е уникален и много забавен!
    Аз до Кара Дере не можах да стигна, защото колата задираше зверски по същите тези коловози, за които ти разказваш… И решихме да не я мъчим, та отпрашихме към Иракли.
    А иначе в калта закъсахме при един язовир. Успяхме да издрапаме до асфалта, защото се сетихме че имаме вериги в колата и посред лято слагахме веригите, карахме така около 2 километра в кал и коловози, но успяхме…
    Преживяното ще ти е за урок и вече ще ходиш по подготвена на диво къмпингуване. В крайна сметка човек така се учи!

    Like

  79. Pingback: Двама откриватели и едно синьо „жони“ в Родопите | Родопски Хроники

  80. Анони Мен
    януари 21, 2013

    Дето викат сърбите: Добро дошли:) 2011 на Дерето имах щастието да изживея най- интензивните 4 часа в живота ми. Приключението включваше: 3 дни нон стоп дъжд, черен път покрит с мокра глина, по която и пеш е трудно да се движи, 1 брой джип и един ненормален шофер, който за щастие имаше опит в офроуда. Мисията ни беше да спасим от гладна смърт 20- тина софиенци и да осигурим алкохола за още барем 10-ина, а на връщане имаше и бонус- 2-ма стопаджии с раници и гоооооолям стрък коноп. Интересното е, че най- опасното преживяване беше в Горица, където се разминахме на косъм с една цистерна за бензин/ама тва го осъзнах чак когато пиехме бира долу на капанчето, пляскахме си ръцете и се правехме на абсолютните мъжкари пред спасеното от гладна смърт „племе“/. Е нема такъв адреналин, нема такива спомени и нема такова море! Ако ходите на Дерето и завали стабилно не забравяйте максимата: Делото по спасяване на бедстващите, е дело на самите бедстващи.

    Like

  81. Anthony G
    януари 22, 2013

    Да, цистерната беше най-криминална .. а на връщане качихме двама, които носеха мокър масур и минути след като се зарадваха че се качват на сухо в джипа .. им се щеше да не са го правили 😀

    Like

  82. yuli1970
    януари 24, 2013

    Много готино описание, четох с удоволствие и се смях от сърце ! Само да добавя, че аз съм от Варна и преди …. около 30г. подобно преживяване имахме там, с един Запорожец , претъпкан с багаж и 4 човека !

    Like

  83. lily
    май 31, 2013

    искрени благодарности, смях се от сърце!

    Like

  84. opi
    юни 5, 2013

    Браво душице!
    От лятото на 2011 направихме с тайфата 2 посещения на Кара дере…мн ни хареса.Първо бяхме под някакъв скован навес на плажа(май от филма-Кецове).На др година си носихме тента.За тази година мислихме да установим лагер някаде другаде ама след този разказ пак ми се доходи там:)
    Ако ще ходиш пак там пусни тука една точна дата,да можем да се ориентираме.А като отидеш там -забий един байряк с надпис Musha Busha за да можем да те разпознаем,поне едно наздраве да ти кажем:)
    Мислех че след този разказ: http://www.e-bane.net/modules.php?name=News&file=article&sid=1203
    няма да намеря някой друг който да ме разсмее сериозно, но твоя успя:)

    Like

  85. Аз
    юни 5, 2013

    Благодаря за преживяването! То наистина си беше преживяване. Смятам да изчета целия ти блог. Заклет фен съм ти вече. 🙂 Поздрави на маламута.

    Like

  86. Pingback: Е колко да вали на Карадере?! | ГЕО НОВИНИ

  87. drupi
    юли 15, 2013

    И нас ни пра буря на Карадере и водихме война сПрасетата, така че напълно те разбирам 🙂 но вашето е било по яко

    Like

  88. Цеци
    юли 30, 2013

    Хах, умрях от смях докато го чета, имах същото ауди и ми стана много кофти за милото то. След седмица и ние заминаваме към Карадере, но с едно джипче на един приятел – Зузуки Саморай, пък и го дават слънчево, така че мисля че няма да има екстремизъм.. Поздрави!

    Like

  89. Н
    август 4, 2013

    какво да ти кажа, ужасни сте, всички вие, които наминавате и после разказвате за това, че и телефон си дала… Така идват следващите, които не знаят къде се намират, цапат, викат, прекаляват с алкохола и това е единствената цел. Вие не сте къмпингари, вие отивате там да се разцепите от алкохол и ПРЕЧИТЕ, за Бога, наистина пречите. Стойте си на ол инклузив хотелчетата и недейте да цапате чистите места. Заради такива като вас това място вече не става. А къмпингуването е философия… Но вашите сърца искат простотия.

    Liked by 1 person

    • Eistee
      септември 21, 2013

      Хмм, ако нашите сърца искаха простотия, Вашият коментар би бил уместен и желан тук. Толкова ли е трудно, като видиш нещо приятно, в което са вложени усилия и е достойно за похвала, просто да се усмихнеш и да напишеш едно „Беше ми приятно да прочета, браво, че макар и косвено спомагате за разпространение на къмпингарската идея!“?

      Вгледайте се в черното си и завистливо сърце, човече, защото „Заради такива като вас това място вече не става.“. Под „това място“ имам предвид не само Карадере, но и България.

      Like

    • Н
      ноември 23, 2013

      Кое точно е това, в което са вложени усилия??? В този разказ ли? Как косвено спомага това за разпространението на къмпингарска идея, освен да става ясно, че къмпингарите са едни типове, които отиват да се напият? Да се разцепят от акохол и тъпотия? Точно Вие, Eistee, едва ли сте къмпингар/къмпингарка, защото ако сте, то никога нмаше да се изкажете, че този пост е “разпространяване на къмпингарска идея”. И точно заради такива като Вас България вече е застроена , цялото Черноморие, че и колко още прекрасни места. А ако не е застроена е осрана от фасове и счупени коли на хора, които не знаят и не си дават сметка къде са.

      Liked by 1 person

  90. az
    август 6, 2013

    Стила ти е леко скапан с всичките англицизми, ама нали сега така е модерно. И манагерите за Европа и ненамкъдеси нема как да пишат/говорят другояче.

    Иначе за хипарийката – браво. Описанието – още може, ъфкорс

    Like

    • Musha Busha
      август 8, 2013

      Добре, че е леко, а не тежко скапан. Не знам иначе как бих живяла със себе си!

      Like

  91. mariela
    август 30, 2013

    Поздравления за прекрасния разказ. ю мейк май дей

    Like

  92. Димитър Атанасов
    септември 20, 2013

    Страхотен талант! Поздравления от Чикаго, радвам се че попаднах на разказа ти!

    Like

  93. Любомир
    октомври 15, 2013

    баааа, ше се гръмна! от няколко месеца съм си заделил линка за да прочета разказа и чак днес отделих от „безценното“ си време…. пълен идиот!
    за разказа и авторката може да се кажат само суперлативи и наистина сравненията с големите хумористи не са никак пресилени!
    Поздравления и макар да не съм лош човек, ви желая още такива премеждия, които да направите обществено достояние.

    Like

  94. Sve
    март 3, 2014

    Готино е да четеш подобно нещо, когато си на сухо и топло хахаха.
    Само едно не разбрах-защо не влезе в колата, когато протече палатката?

    Like

    • Musha Busha
      март 6, 2014

      Съпричасност с горкото куче, не можех да го оставя само в палатката:)

      Like

  95. Матьо
    март 19, 2014

    Бетоновозите са на Карадере!!!!!!!! Офнюз.

    Like

  96. Здравка Маринова
    април 17, 2014

    Смях се през сълзи,отдавна не съм чела нещо толкова добре написано.Благодаря за което:)

    Like

  97. sempliok
    юли 23, 2014

    Браво много добре е описано преживяването.
    Същата история се случи с нашата група преди няколко дни..само дето не беше 3 дневен дъжд а 3 часов потоп. Много яко изживяване беше 🙂

    Like

  98. Таня
    юли 29, 2014

    Адмирации,уникален разказ ! Така не съм се смяла от години…докато четях се оглеждах за пръски кал край мен 🙂 …толкова реалистично е предадено преживяването!Аз не съм ходила на Карадере,въпреки ,че от няколко години живея във Варна,но….задължително ще отида,трябва да видя за какво иде реч.И все пак,тъй като карам едно „ниско“ Пежо дори с тел. на Николай,любезно предоставен ,защото винаги ще има особи от типа“Аз мога по-добре“,смятам да придружа някое аверче с джип 🙂

    Like

  99. anima
    март 13, 2015

    СУПЕР!Много увлекателно разказано 🙂

    Like

  100. м
    юли 24, 2015

    през 85 година -15 човека ,москвич и жигули и две деца на по година и половина -норвежците не познаха -валя през цялото време-прекрасен разказ

    Like

Кажете си

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Навигация

%d bloggers like this: