Подай ръка…с кифла!

Който ме познава, знае, че съм много жалостива, понякога излишно. Вместо пари обикновено подавам някой кроасан или вафла. Аз съм по захранването, не по икономическата помощ.

Веднъж бях направила банички, да занеса на майка ми. На светофара под Моста на НДК мърляво мургаво хлапе почука на прозореца да иска стотинки. Отворих прозореца и му подадох баничка. Докато светне зелено хлапето доведе брат си и баща си и след секунди цялото семейство мляскаха банички и с дъжд от точени кори и сирене се отблагодаряваха.

Тази сутрин пред Пикадили виждам спретната бабка, рови в контейнера. Тази гледка моменталически отключва в мен оная тиха лудост, която ме караше да рева на рекламите, когато бях бременна. Няма по-умилителна гледка за мен от натюрморта баба със старо проскубано куче, застанали до контейнер за боклук на Попа, да продава китка здравец. Завтичвам се към магазина, закупувам хляб и тичам обратно да потупам бабката по гърба. До контейнера момчета разтоварват стока от товарен камион, наблюдават бабката безучастно и бъдещата пенсионерка с боядисана със синка коса в мен вътрешно изцъква с език неодобрително. Почуквам внимателно бабката по рамото, тя се обръща, подавам хляба и казвам „Заповядайте, госпожо.“

Следва диалог малко смущаващ и унизителен, в който става ясно, че бабката всъщност е от село и има кокошки и рови точно в тоя контейнер за изхвърлени от магазина зеленчуци и плодове. Аз се изчервявам, ставам с 3 сантиметра по-ниска и като тихо пръцкало се изнасям със закупения хляб. Сега не ми остава друго, освен да направя пържени филийки и да обиколя всички светофари на София с терапевтична цел.

 

Advertisements