Муша-Буша в собствен сос, добро и зло, в здраве и болест, в dial-up и оптичен интернет, в и извън времето, внапредвид и деЦки от НОЙ

Ако еволюцията на човека беше приключила, майките нямаше да са само с две ръце.

Хора, пътища, автомобили

Докато стигнеш от Стрелбище до Орландовци, срещаш (и избягваш сблъсък с) цялата еволюционна стълбица шофьори по софийските улици.

ПазитеСнимка от архива на Новинарлят на летателни часове

Майка ми вярва, че всяка техника има ограничени летателни часове. Заради тайно споразумение между рекламодателите и телевизиите, летателните часове на телевизора ви се изхабяват с всеки рекламен блок. Затова майка ми, като види анонс за реклами, изключва телевизора.

Има същата порода шофьори. Те пазят всяка лампичка в колата си като скъпоценен камък, убедени, че лампичките трябва да надживеят автомобила. Мечтата за работещ мигач и къси светлини ги топли в студените есенни нощи, когато си представят, че дори когато колата е вече в авто-моргата, тези лампички на надеждата още ще светят. Ето защо е разбираемо защо шофьорът Пазител няма да изхаби дори летателна секунда да ви светка на вас, тъпанари, с мигач, за да ви покаже накъде завива.

Откога тука няма асфалт!?

Това са шофьорите, на които никога не им стига летната. Всъщност, не само лентата, а платното не им стига, недостатъчен им е и банкета, и бордюра, и тротоара. Независимо от размера на возилото, перспективата за собственото полезрение на шофьора е далеч отвъд хоризонта, над някакви нелепи дребночовешки ограничения, като например, че асфалтът е свършил. Може ние, обикновените шофьори да завиваме според маркировката или поне според пътя, но не и те. Вперили Хемингуейски взор в далечината, тези шофьори секат 90-градусовият завой на 45 градуса, преодолявайки (понякога с изненада!) локви, бордюри, каменни хълмове и дребни препятствия като някой нещастен пешеходец. Горд от спестените 45 градуса, шофьорът изведнъж установява, че дори и да преглътне отново неудобните бубунки от няколко прегазени бабички, едва ли бронята на колата им ще се справи с бетоновата стена на магазина, към който са се насочили. Напълно сляп и глух за реакциите на останалите шофьори, нашият герой отново излиза на асфалтовата сцена, повдига веждичка и вика: „Е айде сега, да бъдем толерантни на пътя!“ И така до следващия завой.

В жабката ми е нотариалният акт на тоя път!

Тези шофьори са втори братовчеди на предните. Техните шофьорски книжки не са като вашите. Техните са ламинирано умалено копие на нотариалния акт на пътните артерии на България. Освен, че притежават пътното платно, те са фенове на играта „Камък-ножица-хартия“ и знаят, че асфалт бие желязо, затова имат предимство пред сфетофарната сигнализация. Те се отнасят към вас както вие се отнасяте към нахалните Свидетели на Йехова, които ви звънят в два следобяд в неделя и искат да ви пробутат някакви брошури – каквото и да се опитват да направят и да ви кажат, вие избутвате нахалните им обувки с вратата и се опитвате да им счупите поне показалец, докато слагате резето.

Когато порастна, ще стана линейка!

Това са шофьорите, на които винаги им изтичат родилните води, имат спукан апендисит или закъсняват за кафе с Ленчето. Те са твърде забързани и концентрирани в крайната си цел, за да се разсейват с мигачи, предимства или пък, о досада, внимание към останалите шофьори. Те имат мисия. И цел. Далеч по-важни от материални пречки, каквито са всички останали участници в движението, чиято задача е единствено да ги забавят. За да компенсират липсата на специалните светлини на линейката, те тръгват на 3-та скорост с поне 3 литра изгорено гориво, което достига до вас като черен облак задушлив дим. Трябва да разберете – те имат мисия, те бързат, имат важна неотложна цел, затова не бъдете дребнави за някаква си броня, врата или огледало.

Заглушителят

Всеки шофьор понякога чува необичайни или нови шумове от колата си. Повечето сигурно закарват колата в сервиз, за да разберат какъв е проблема и да го отстранят. Заглушителят не го прави. Отдавна, преди много лета, той чу странен тракащ звук отпред, все едно две метални чукчета се удрят при завой. Тогава нямаше пари за ремонт, „Син сити“ отваряше нов сезон, въпрос на приоритети. Вместо това, се сети да заглуши дразнещото тракане с новия албум на Алисия. Още преди дискът да се изтърка, шофьорът забеляза нов звук, нещо отпред се давеше и звука беше най-дразнещ, докато чакаше на сфетофара. Алисия не можеше да помогне, време беше за нещо по-сериозно. Камелия изкрещя на 50 децибела в купето: „Има ли лудииии?????“ и шофьорът със задоволство откри, че вече не чува никакво тракане и давене. Седмица по-късно обаче, докато спираше, някакъв нов свирещ гаден звук се чу от колата му и тогава вече шофьорът нямаше друг избор, освен да каже сбогом на оглушалата си вече приятелка, със сълза да чуе за последен път в живота си птичките, пчеличките и човешка реч, преди да завърти копчето за звука на максимални децибели и да пусне последната песен на М’глата, К’лата или К’рфицата. На шофьора вече му беше все едно кой пее, защото тъпанчетата му отдавна бяха спукани и само чрез вътрешното си ухо той усещаше вибрациите по купето.

Аз сърце Animal Planet

Това е шофьорът, който си взима отпуска, когато по Animal Planet започва нова поредица за сурикатите. Той толкова се е вживял в предаването, че е започнал да възпроизвежда поведението на своите любими животни. Той тръгва на зелено от сфетофара на Попа, чак когато шестата кола зад него си е пробила клаксона. Потегля с 4 км в час и докато стигне до Френската гимназия е намалил на 2 км/час, защото се оглежда. Шофьорите зад него се двоумят – оглежда сградите, търси контейнер за боклук, спукала му се е предната гума, има проблем с колата, получил е инфаркт или нещо друго? Два метра преди светофара шофьорът-сурикат е взел решението, което е обмислял още от Сточна гара – ще паркира! Шофьорът-сурикат не борави с огледала, той се изпружва над волана и чрез къси, резки придвижвания от по десетина сантиметра на газ/спирачка напъхва автомобила си някъде между два контейнера, спира по средата на операцията, излиза от автомобила и започва да го оглежда от всички страни, почесвайки се.

А вие по какъв въпрос?

Най-често това са колежките ми по шофьорска книжка. Щом е светнало жълто, значи имам около двайсетина минути до зеленото, за да си освежа червилото – това е тяхната философия. Сепната неприятно, тя омазва с червило волана и таблото, докато се опитва сащисана да тръгне и гледа изумена останалите шофьори, които нервничат зад нея. Друго кредо, в което вярва, е че в този момент около нея има само последователи на Кашпировски, които, разбира се, четат мислите й. Затова тя е изненадана, когато от крайна лява лента, без сигнализация, тя поема смело към десния завой и наоколо всички са втрещени. Когато мила млада дама се блъсна в задната ми броня, когато светофарът светна зелено, погледът й беше въпросителен: „А вие по какъв въпрос?“ Тези водачи винаги така ви гледат в огледалото за обратно виждане, когато ръкомахате, присветвате и бибиткате, за да намалите риска да направи колата ви комби отпред.

Размерът няма значение, освен ако си много малък или много голям

(познат на любителите на котки като If I fits, I sits)

Срещала съм шофьори на Tico, които, знаейки, че колата им е малка, са си самовнушили, че е с размера на пчеличка. Затова те тихомълком се опитват да се промушат между ауспуха и ръчната ви спирачка в някое задръстване. Ако всички ленти са заети, водачът на много малката кола винаги е готов да се подпъхне между пресичащите баба и внуче, защото е като пчеличка, те най-много полъх на вятъра да усетят. Поради липса на пространство, в супер малките коли очевидно няма място и за клаксон, мигачи и фарове, защото единствения начин за комуникация и предупреждение между тях и вашата кола е чрез звука от удар между вашата броня и тенджерата, която представлява въпросното возило.

От друга страна, често водачите на големи и високи автомобили като джипа се сблъскват със същия проблем. Всъщност, сблъсквате се вие, защото те дори не разбират, че са ви отнесли задната седалка, газовата бутилка и сина ви, който е ядял солети на столчето си. Това е така, защото седалката на водача на джипа е поставена твърде високо, някъде в облаците вероятно, където, знаем, въздуха е разреден и няма достатъчно видимост. За тези водачи философията на задминаването на моето МПС е „ако не отбие да ме пусне, ще мина връз него“. За тях вие, останалите автомобили, сте като легнали полицаи, но мърдащи. На таблото на бордовия им компютър има брояч, който им дава по десет точки за всеки прегазен седан, двадесет за пикап, пет за пешеходец и петнадесет за смачкано комби. После те обменят натрупаните точки за бургер от МакДоналдс.

Феновете на Сашо Роман

„Побелях и остарявам“! Шофьорите с презаверена книжка, издадена някъде през Балканската война, които с неприятна изненада откриват колко много нови улици и коли има в днешно време, не както беше преди, когато изплатихме на взаимоспомагателната каса Москвича. Допускам, че Законът за движение по пътищата по тяхно време е съдържал точка 1) „Внимавайте да не се самозапалите“; точка 2) „Внимавайте да не се сблъскате с другите трима водачи на МПС в София“ и точка 3) „Партията над всичко!“ За съжаление, тези шофьори се борят едновременно с пердето на очите си, търсенето на очилата, които паднаха в краката им на предното кръстовище, съпругата им, която от четиридесет минути се опитва да им обясни къде да завият за по-евтините домати и стреса от звука на чупещи се буркани в багажника. При такива обстоятелства е нормално шофьорът да си спомни да даде десен мигач, след като е завил и вече ще паркира. Нормално е, докато кара, опитвайки да си спомни коя е кооперацията на приятеля му Ваньо от запаса, да завива натам, накъдето гледа.

Последният вид шофьори са тези, които изкарват колите си от гаража само, когато вали дъжд или сняг. За тях Дарвин е отделил цяла глава в трудовете си, но поради грешка в превода, ние ги познаваме като маймуни.

По друмовете на България е абсолютен Twin Peaks. Познавам хора, които си купуват черна кола, защото е … черна, после я пребоядисват с подръчни материали в гаража на съседа Иван и това е само началото на родното тунинг-производство. Уж карат Бийтъл, но скоростната кутия всъщност е от Голф 3-ка, съединителя е от Шкода, джантите са от Порше и прочие. Това е родното възприятие за поддръжка на автобомила: нема си купим нова част за 100 лева, ако можем си намерим втора ръка от друга марка. След като сме сменили изцяло вътрешността на Бийтъла, е време да го до-тунинговаме със спойлер от БМВ, чип от Ауди, турбо-вентилатор от стария компютър на брат ми и ксенонови фарове, с които да сме сигурни, че Международната космическа станция ще отбие зад Луната, защото ще ослепеят от нашето примигване. Още помня най-добрия съвет на инструктора ми: дори да караш по правилата, не забравяй, че на пътя има поне двама идиоти: един зад теб, и един, който след малко ще те изпревари. И не подценявайте трабанчето – то може да е с двигател от Боинг.

Advertisements

9 comments on “Хора, пътища, автомобили

  1. Mihaela Doycheva
    септември 16, 2013

    Велик текст!

    Like

  2. gungana
    септември 16, 2013

    Тъкмо си мислех, че си приключила с писането, когато рязко ме опроверга…

    Like

  3. Sasho Zahariev
    септември 16, 2013
  4. tech
    септември 16, 2013

    Хора, бутащи автомобили…

    Like

  5. Maria
    септември 20, 2013

    Strahotna ste, kakto winagi! Pozdrawlenia! Pishete po-chesto!

    Like

  6. rocksteady
    октомври 14, 2013

    !!!!!!!!!!!!!!!!!!

    Like

  7. Светлана
    октомври 25, 2013

    🙂 Аз съм от тайните почитатели в стил „минах, прочетох, не коментирах“, но за пореден път много се развеселих и реших, че е време да изпратя едни официални поздрави и поздравления. Много ми харесват текстовете и винаги е удоволствие 🙂 … та поздравления и поздрави.

    Like

  8. greenhrast
    декември 23, 2013

    муша-буша ме кефи

    Like

  9. Митко Колев - инструктор
    септември 5, 2014

    Много интересна статия, поздравления!

    За жалост, ние инструкторите, колкото и да се опитваме да научим хората как да се движат нормално, уви – мисията невъзможна. За 31 кормилни часа кандидат-шофьорите изграждат някакви първични навици, които след като вземат книжката забравят за тях и правят каквото си искат.

    Лошото е, че такива действия се практикуват, както от млади неопитни шофьори, таак и от чичковци и лелки с над 30 години опит зад волана.

    Понастоящем, когато часовете за кормуване са 31, обучението недостига, а да не говорим преди време какво беше обучението за шофьорските книжки със само 24 кормилни часа зад волана.

    Like

Кажете си

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Information

This entry was posted on септември 16, 2013 by in размишления по теми всякакви.

Навигация