Телефон disconnecting people

Не искам да се фукам, ама трябва да ви кажа, че имам мобилен телефон. Всъщност два, но от скромност споменавам само единия. През лятото имах едно красиво HTC, което правеше всичко, най-вече да пиюка по екраните на приятелите ми след всяка изплюта моя реплика във фейсбук. Другият ми телефон е от хилядадеветстотинидебелиясняг, който спокойно може да бъде ползван и за космическа совалка, тестван на удари, заливане, заснежаване, опесъчаване, дъвкане и ежедневен психически тормоз с нецензурни думи. HTC-то беше толкоз интелегинентно, че самичко намери и се свърза с всяка друга техника вкъщи, без хладилника, и синхронизира всичките ми контакти, мейли, снимки, фейсбуци, твитери, блогове, календари, менструални цикли и бъдещи творчески планове. Така, когато казах, че отивам пак на море, HTC-то се погрижи да уведоми всичките ми 460 контакти.

Вечерта преди тръгване към морето се ядосах по време на разговор и забравих, че в ръката ми не е ветеранът iphone, а нежна, чувствителна душичка, каквато беше HTC-то и шибнах малкото му, нежно, гладко и миловидно екранче в една твърда, груба, негостоприемна и арогантна дървена маса. Милото малко ейчтиси мицна два пъти в агония, примига с бутончета и се пренесе в зелените тучни силиконови поляни.

Много исках да го реанимирам някак си, да вдъхна отново електричество в залинелите му платки, да порозовее отново малкото гладко екранче и най-вече – да си прехвърля 460-те контакта. С HTC-то бяхме създали крепка дружба и аз знаех, че то не би искало да си отиде, без да остави наследство. Уви, от сервиза ми казаха, че уж повърхностната рана на екрана всъщност показва сериозни вътрешни увреждания, които ще ми струват 300 лева и аз се отказах. Викам си, тия 460 човека все някога ще ме потърсят за нещо, нали? Я някой заем, я захар имаш ли, я друг повод.

Оказах се права.

С мой приятел, с когото се познаваме от няколко години само във фейсбук сме се разбрали да се видим на морето. Той може и да ми е дал телефона си, но номерът, за жалост, бе погребан с мощите на HTC-то.

Получавам смс от непознат номер: „Cheers bitch, patuvam kam moreto, ne umirai rano da te stisna za rd:-)“

Някои хора биха се запитали защо в отговор не питам кой ми пише. И биха били прави!

Решавам, че ще се ориентирам в следващите смс-и дали не греша, защото съм сигурна, АМА СИГУРНА, че това е въпросният приятел, с когото сме се разбрали да се видим на морето. Фактът, че празнувам фалшивият си летен рожден ден и съм поканила сума ти народ ми убягва, очевидно решавам, че това трябва да е той.

Следват 14 смс-а в рамките на няколко дни, в които ние двамата не можем да изтрезнеем, за да се засечем на плажа. Аз съм все още напълно убедена, че си пиша с въпросния приятел от фейсбук.

Прибирам се от морето, забравям изцяло за случая, забравям и да питам въпросното момче какво се е случило по-нататък с него, изтрезнял ли е в крайна сметка, за да си тръгне от бара и така до Хелoуин.

На Хелoуин получавам следния смс, пак от същия номер: „Довечера хелоуин парти в нас! След 21 часа.“ И аз по този повод му пиша съобщение във фейса да питам къде е тва „в нас“.

И той ми отговаря: „а не не, не съм аз. аз ще съм в рокенрола и съм каубой“.

Сигурно съм стояла десетина минути, застинала, опулена срещу екрана. Така да се каже, хората биха били прави, ако да бяха казали да питам с кого си пиша. Е така някой ден ще напиша по погрешка смс на някой непознат номер и после майка ми ще ми се обади да ми каже, че, макар и гипсирана и със синьо око, добре ми изглежда косата в криминалните новини по телевизията.

Дали да му звънна все пак на този непознат? Може да се окаже, че съм си писала с единствения оператор на мтел, който не е зает, когато звъниш на *88?