Муша-Буша в пространството

Всичко, което харесвам е или незаконно, неморално, калорично, пристрастяващо, скъпо или невъзможно.

част II: АЙНЦ ЦУ ЦВАЙ ЦУ ДРАЙ ЦУ ХЕР ЦУ ФЛИК

…можех, като нормална женичка, да си харесам някой колега, ако колега не ставаше, в София окръг има бая мъже, имам съседи мъже, продавачите в магазина на ъгъла са мъже, момчето, което идва да мери топломера, и той е мъж, нали. Изобщо, мъже има. Но не, не мога да съм обикновена кротка женичка, аз трябва да си харесам някой патриот, десен радикал, ако може, нали нацист, фашунгел, националист, психопат хитлерюнген, хайл цвай, зиг заг, хер флик. Защо трябва? Защото съм аз, нищо в моя живот не се случва кротко и тихо. Аз съм магнит за всякакви такива случки. С часове можем да спорим с него са ли или не са гейовете за сапун, следва ли циганите да бъдат изселени в Индия, кога България ще забие флаг на плажа на поне осем морета, един океан и три планински езера и други концептуални теми. От всички мъже в София и околията, се харесахме с някъв националист. Аз и моите десетина години активизъм за човешки права, за гейовете, за циганите, за Аланкоолу и Филанкишията и той, нац(ионал)иста. Oh, the irony, Фок май лайф.

С Хриси сме в Градина, пристигнахме посред нощ и заспахме като трупове в чувалите направо в колата, нямахме сили да отваряме палатката. Той е в Созопол и звъни в 5:30, притеснен къде съм, знае, че съм карала през нощта. Казва, че пали колата и идва при мен.

Затварям телефона и настава трескаво оправяне, ето Хриси (и другите жени) ме разбират – нали се сещате как сте супер лежерни и спокойни, но иначе тече трескава подготовка, като онзи лекия грим, който почти не се забелязва, ама ви е отнел 20 минути, сешсе. Не може да го посрещна с намачкана рокля, размазана спирала, ошмулена в спален чувал някъде в гората! Иде той след малко, а ние с Хриси чупим колена, тичайки към лежерната гледка, препъваме се в сгънати чували, оправяне на рокля по пътя, бърсане на грим с мокра кърпичка и въобще. В ръцете носим чаши с 3 в 1, защото ултимативната гледка е да го изчакаме на плажа, на изгрев, с кафенце в ръка, седнали кротко и, като Хемингуей, загледани в синевата, замислени над безбрежието на вечността. Толкова бързаме с Хриси към лежерността, че забравям, че съм с рокля с по бански и се кьофвам на пясъка с цялата възможна сила на гравитацията, 45-те ми килограма и ускорението на засилила се кокошка. Лежерността и замисленият поглед в безбрежието започват с шепа пясък, озовал се там, където не му е мястото.

Сядаме най-накрая лежерно, пием кафе и чакаме. Чакаме, като в роман на Даниел Стийл той да се появи зад гърба ми, бавно да върви бос по пясъка, с навити крачоли на скъсаните си дънки, да се приближи до мен, да коленичи зад гърба ми, да ме целуне по врата и да каже с тих дълбок глас в ухото ми: „ето те”.

Чакаме.

Чакахме го час, защото тоя катил не слуша като му се обясняват посоките и спори, мамка му, спори, че морето трябвало да бъде отляво на път от Созопол към Градина.

– Ти къде си?

– На Градина, ТИ къде си?

– Ами тука има една бензиностанция, подминавам я, кажи къде си точно на Градина?

– (!??!?!?! По меридиани и паралели ли да ти го дам?!?!?!?) Подминаваш първата отбивка от пътя, която минава през горичката, влизаш на следващата и караш по пътя, ама внимавай, щото има пясък, карай по поляната.

– Подминах една гора. Сега накъде?

– Не гора, първата отбивка е между няколко борчета, пътя е съвсем тесен, не може да ти мине колата оттам (той идва с БМВ).

– Бе тва, на което му викаш гора, са няколко храсти. Жени!

– Тъпако! Къде се заби?

– Чай, чай малко, тука има едни контейнери, на които пише „Само Левски”, на тях ли да завия?

– (…?!?!?)

– Подминах ги, сега къде да завия? Ти къде си бе? Не си ли на Градина?

– Охбожемой! Просто влез в къмпинга и ме намери НЯКАКСИ.

– Добре, добре, не се ядосвай. Влязох в отбивката, тука по пътя има пясък. Кажи какво виждаш, какво има около теб?

– Само внимавай с пясъка, там отстрани на пътя има поляна, карай по нея.

– Абе споко бе, знам как се кара! Кажи ти къде си, какво виждаш около теб?…Оф, %*)%)№€)$)№§)§@$№§(§Т§№, чакай, чакай малко! Ей, майка му стара, стой така! Уф, ей сега ще ти звънна!

Затваря. Аз гледам като Хеминуей в безбрежието на синевата, Хриси поглежда малко разтревожена наоколо, чудейки се къде е тоя тупан.

Тупанът звъни пак:

– Майка му стара, затънах в пясъка!

– (много ми се иска да кажа „КАЗАХ ЛИ ТИ”, ама да не изнервяме допълнително ситуацията) Къде затъна, какво има около теб?

– Ми има плаж, е там остреща има море… Ти какво виждаш?

– (да помислим, какво виждам аз на плажа на къмпинг…) По-конкретно?

– А, има един кон тука, с една каруца.

– Кон? Аааа, виждам на един кон опашката…

– Е аз съм му на муцуната на коня…

Начи, миндилът решил, че не само е добра идея да кара по пясък с беемвето, но пък съвсем брилянтна идея е и да кара бавно. Така де, да сме сигурни, че не само ще забуксува, но и ще затъне. Отварям багажника, там освен пълна къмпингарска екипировка + дънери за огрев, има плоски въжета за теглене, винкел, гаечни ключове и бормашина. Имам си, ей така, за всеки случай. Оказва се, че беемвето е направено ни да закъсва, ни да помага. Няма теглич, няма кука, няма дяволи. Той, кавалер нали, отказва нашата помощ и тръгва да търси МЪЖ по плажа в 7 часа сутринта на Градина. Щото аз, като жена, нямам в багажника бормашина и неща, сешсе. Връща се с бай мангал, собственикът на коня с каруцата, който повдига гащи и не знае отговора на уравнението закъсала кола, въжета, разбеснял се някакъв и две кифли.

Паузираме. Да обобщим. Изгрев, закъсала до носачите в пясъка кола, един тупан и две сънени по рокли с чаша 3 в 1 в ръка и един бай мангал. Епик.

===

Прибираме се в София в неделя вечер, той отива да свърши някаква си работа и да си вземе колата, и понеже не е достатъчно, че сме прекарали осем милиона часове заедно, решаваме да пием по едно. С две маневри той си паркира возилото пред едно заведение в центъра на София. За мен и моя кораб има голямо свободно пространство за паркиране на задна. Гостите на заведението са излезли на тротоара да пият и пушат, а на бордюра има от онези бетонни гъби, за да не се паркира. Упражнението изглежда лесно, трябва да дам напред, да извъртя волана надясно и да вкарам колата на задна в ОГРОМНОТО ПРАЗНО ПРОСТРАНСТВО. Аз нямам проблеми с пакрирането, начюръл талънт съм един вид и си познавам габаритите на колата.

Сега разбирам вас защо жените имат проблеми с габаритите и пространствата за паркиране, както и защо взимат завоите като влизат от крайно лява летна почти на тротоара до дясната лента.

Причината, драги, се корени в това, че от тийнейджърска възраст ни убеждават, че това [………………………………………………………………………………………………………………………………..]

са 20 сантиметра.

Лесно изглежда моята маневра, ама той застанал пред колата и ми се усмихва с мръснишка усмивка. В колата музика думти, аз давам напред, леко, леко, леко, колко да е леко, гледам в  него, не в бордюра отпред. И както си давам леко напред, с периферията виждам десетината човека на тротоара, които ръкомахат и явно нещо викат, ама като в нямо кино. Той изведнъж спира да се усмихва и ми отваря вратата, изважда ме от шофьорското място и казва, че той ще паркира. Слизам сконфузно и научавам, че бетонните гъби по бордюрите са (били) циментирани за земята с едни големи стоманени болтове. Също научавам и че бронята ми може да изкорени две такива. Свещена тъпота…

Няколко дни по-късно каня приятели в нас на вечеря и него. Знам какво е да ти пуши главата от работа, да нямаш време да ядеш и да си нон-стоп пренавит на максимална скорост. А всъщност, не съм правила секс от два месеца.

Най-накрая оставаме сами. Седим на дивана, лампи загасени, само една нощна лампа, аз ям шоколадови трюфели, омазвам си пръстите почти до китката, тихо е, някаква музика звучи, сами сме. Аз чакам. Нали жените чакахме, нали така беше едно време – седим кротко и хрисимо, идва той, с големите си ръце и косми, и силни гърди, и височина, идва и ни грабва ей така, като перце и ни взима, и ние потъваме просто и сме негови. Нали така беше едно време? Чакам аз, пръстите ми целите в шоколад, почва да се стича, облизвам, почвам да ставам нетърпелива, защото, дейба, шоколад ми се стича по пръстите, а ти продължаваш да ми говориш за ромската интеграция!?!!?!? О, размърдва се, навежда се над мен и … казва: „Искаш ли салфетка?”

ИСКАМ ЛИ САЛФЕТКА?

ИСКАМ ЛИ?

САЛФЕТКА ЛИ ИСКАМ?

Допреди малко ръцете ти бяха под роклята ми, десет дни романс, десетки смс с палави обещания, какво ти става?

Ох.

7 comments on “част II: АЙНЦ ЦУ ЦВАЙ ЦУ ДРАЙ ЦУ ХЕР ЦУ ФЛИК

  1. Sun
    януари 1, 2012

    Epic!

    Like

  2. Дарина
    януари 3, 2012

    Ей това е вредата от хетеросексуалността. 😀

    Like

  3. Pingback: Чиклит „Трисечна любов“: ВРАТ (понеже главите следват) « Муша-Буша в пространството

  4. emaiv
    януари 8, 2012

    Хихи, много яко 🙂

    Like

  5. chergar
    март 26, 2012

    Nachaloto me razbi! A-xa-xa-xa

    Like

  6. chergar
    март 26, 2012

    Chak mi se doshtja i az da napisha edin chiklit, ama kato ne sam kifla shte vzema da napisha njakoi piklit. 🙂

    Like

  7. Pingback: Е колко да вали на Карадере?! « Муша-Буша в пространството

Кажете си

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Information

This entry was posted on март 11, 2012 by in Трисечна любов, Чиклит and tagged .

Навигация