Муша-Буша в пространството

Всичко, което харесвам е или незаконно, неморално, калорично, пристрастяващо, скъпо или невъзможно.

Пролетен блис

Нищо смислено няма да напиша, само искам да кажа на седемте си читатели, че съм жива и не съм си забравила паролата за блога.

За вас не знам, при мен напролет се случва един особен химически процес. През зимата всичко в мен хибернира, заспива и се кротва, почти до състояние на инертна вегетация.

После идва топлото, слънцето и юруша. Всяка година юрушът започва различно – пускане на пълна скорост с колелото, взривна сила с бокс в някоя зала, търкаляне по Маркуджиците през глава и сноуборд или друго. Важното е, новината е, че зимата си отива!

Тази пролет усетих как хибернацията си отива и лятото идва, след като:

1. След десетки превъртания научих наизуст този клип, всяка секунда и всеки кадър от него:

2. Качиха ме да карам за трети път сноуборд, ама не къде да е, а на Маркуджиците. На Маркуджиците наклона е ей така – \ . На нормалните писти за хуманоиди, които не са се качвали на сноуборд, нямало достатъчно наклон, трябвало ми наклон за засилване, да съм си усетела борда, трябвало ми скорост, сеш’се. А всъщност, ми трябваше каска, два аулина и обикновен чугунен тиган, с който сама да се шибна и да не се качвам.

Има си квота там, на седалковия лифт, дневна бройка идиоти, които трябва да паднат от лифта. Аз, всеизвестна с късмета си за всичко – мъже, сняг, готвене на риба – изтеглих късата клечка. Аф корс. 4 човека се готвим да слезем от седалката и са ми казали, че трябва бързичко да се изнеса оттам, щото седалката завива бързо. Бързичко, бързичко, колко бързичко искате да скоча? В движение може ли, викате? Що па да не се юрна, барабар с дъската, докато под седалката още няма земя, в движение! Няма проблеми! Веднагически подскачам аз като козичка планинска от седалката, която ме тупва по дупето отзад и падаме в последователност дъска, върху нея нос, брада, глава и останалото от мен, седалката ми обръсва отзад главата, народа наоколо се шашка и се завтичва да ме спасява, а аз, вместо да се взема в ръце, не мога да отлепя, защото ще се напишкам от смях. Облизвам снега по дъската и се хиля като идиот, легнала върху нея като доволен тюлен. Толкова срам не бях брала от оня път, когато ми светнаха с фенерче в очите, докато се обичахме с едно момче в един парк.

Аф корс, бях си забравила каската, затова още на първото спускане си наместих чакрите с добре познатият сноубордистки трик глава-дъска-глава-дъска-глава-дъска х 30 метра надолу + финално заораване по корем, когато всички дрехи ти се събират на въже някъде между сутиена и брадичката и изстъргваш пистата по гол корем. 30 метра е достатъчно дълго време да размишляваш КАК, ПО ДЯВОЛИТЕ, СЕ СПИРА ТОВА, търкаляш се и чакаш с лека досада да спреш в … нещо. Накрая забиваш кантовете в снега, ама с все сила, достатъчна от инерцията да се обърнеш по гръб, надолу с главата и да прехвърлиш нови 30 метра, този път по гъз. Всякакво достойнство е останало половин километър по-горе, изправяш се като заснежено Йети нек’си, нагласяш шапката и очилата така, че никой да не може да те разпознае и да те тагне на снимка или клип. Френдовете ти, които от два дена и 3 часа вече те чакат да стигнеш до кабинката в края на пистата, ти звънят, леко нервни, че все още ореш по пистата, все едно ще засаждаш зарзават, и те съветват да тръгнеш на гръбен кант, да изправиш носа и да обърнеш дъската на завоя. Толкова здраво ти дрънчи главата, че вече на всичко си готова, само и само да стигнеш до кабинката. Тая писта няма край, баси. Тръгваш добре, гръбен кант, ръцете настрани, всичко се развива по план и …изведнъж пистата свърша! Как така свърши тая писта! Гледам, писта колкото море, огромна, широка писта, как така свърши! И отстрани някъв планински клек! Клек, върху който аз се нанизвам като нож в масло. Някъв клек ми се заклещва между краката. Мамка му и клек, викаш, откопчаваш автоматите, щото е ясно, че с тоя клек няма как да се върнеш обратното на пистата. Сваляш автоматите и се случват две неща: първо, дъската се плъзга надолу стремглаво, а ти в опит да я спреш, стъпваш в снега и разбираш, че е около метър дълбок. Понеже съм ниска, пропадането наполовина в снега и залегнала върху дъската-беглец, в малка горичка от клекове, се оказах в положение никой да не види този чутовен мой сноубордистки позор. Довлачих се некси до пистата, покрай мен минаха некви райдъри, които, според мен, не са от тая планета и само минават транзит на път към друга галактика. Отказах се от подзиви и буквално се свлякох по дупе последните метри до кабинката. Толкова ме беше срам, че не посмях да си сваля очилата и шапката, и без това вече бях оставила дълга, полегата изорана следа по цялата писта, а и самата аз приличах на мини-лавина, буца сняг с очила и дъска.

Равносметката: цицина на главата, пукнат емайл на предните зъби (отново, първите бяха от едно гмуркане надолу с главата от една скала в стария Созопол), голяма синя буца на лявото бедро, синини по пищялите, боляща дясна китка, посиняла опашка и синка на дупето. Въпреки виолетовия нюанс, само още повече се запалих, но следващия път с каска и след едни голямо уиски и на педя пудра, да не боли толкова.

3. Миналата събота времето просто те задължаваше да се качиш на колата и да отпрашиш някъде. С едни приятелки тръгнахме безцелно към Боровец. По пътя в една нива някакъв човек караше сноукайт.  Отбихме и в чакане 30 минути измислихме сто и 15 баса:

– мъж или жена е (мъж, печеля кафе)

– под 35 или на 36+ години е (под 35, печеля кафе)

– с дълга или къса коса е (с къса коса, печеля кафе)

– мега грозен, но умен или супер красив и женен (ако е мъж) (тука нямаше победители, нямаше достатъчно информация)

– а айфон ли е или със Самсунг (с айфон, печеля кафе)

– плешив е или не (не, печеля кафе)

– кара мотор или АТВ или не (не, печеля кафе)

– от София е или от Перник (от София, печеля кафе)

и подобни. Спечелих чувал кафе, достатъчно да получа тремор и/или епилепсия.

Точно, когато ми беше писнало да чакаме вече и мислех да палим вече, една от спътничките хвана скоростния лост и рече-отсече: „Седи тука кротко ма, т’ва сто процента е любовта на жувота ти!“

Поглеждам се в огледалото, готова ли съм за срещата с любовта на жувота? Ми цъ, не съм. Цяла сутрин по гробища с майка ми, ошмулена с едни скъсани дънки, които носех, като бях бременна и са огромни, петно от кафе по блузата, косата ми в революционно настроение този ден, нещо се случило със спиралата ми, миглите не й стигнали и тръгнала по бузите, изобщо любовта на жувота трябва да е с увредено зрение. Чакаме, значи.

Човека събра кайта, дъската, каската, очилата, всичкото. Завлякохме го на кафе в близкия град. Понеже сме идиотки с моите приятелки, много въодушевени развивахме нова олимпийски дисциплина – кърлинг с тенджера под налягане или на баба ти старата чугунена ютия. В правене на големите планове как ще търкаляме тенжурата или ютията по заледените Софийски улички, потенциалната любов на жувота се стресна и на тръгване никой на никого не взе телефони, пощенски кутии, адреси и туитер акаунти. Ениуей, задницата на колата ми е като визитка, намираема съм лесно.

Но заключението на спътничките ми беше, че ми е време горната част на тялото да харесва Александър Кадиев, но вместо това продължавам да слушам все още долната, демек където са краката, която я тегли към Асен Блатечки. Тру стори, житейски факт.

С тези хаотични редове по-горе само исках да ви кажа, че съм жива, здрава и добре и когато не ме мързи толкова хронично, ще пусна новите текстове от Чиклита. В неделя, по обед, както винаги.

8 comments on “Пролетен блис

  1. annahells
    март 7, 2012

    Еее, жива си и почти здрава, притеснявах се сериозно какво да намеря да ме усмихва в неделя по обед, чакаме чикфликовото завръщане. И да вземеш да напишеш книга, ей, време ти е. 🙂

    Like

  2. Shine
    март 7, 2012

    Ей, доживех…

    Like

  3. Моника
    март 8, 2012

    Трябва да си забраня да те чета по време на работа, че в open space хич не е учтиво да се смееш с глас и сълзи …

    Like

  4. Shine
    март 8, 2012

    Да напишеш нещо 🙂 Доста скучно е в нета, докато събираш мат’рял за следващото писание 😉

    Like

  5. EL
    март 10, 2012

    Не мога да спра да се смея, това с лифта го правя почти все път:) Чакам неделята:)))))

    Like

  6. paper0planes
    март 10, 2012

    доста колоритен текст за сноуборд-а, някак ме надъха 😀 и ми се струва, че си много смела и търпяща болката с високо вдигната (или забита в снега?) брадичка, за което ти давам виртуално *high five*! а от познатите ми сноубордисти съм останала с впечатлението, че карането не е каране без мента или домашна ракия (или алкохол по избор) хехе.

    Like

  7. pepe
    юни 8, 2012

    ha, bil sam na pove4eto mesta v klipa. just saying 🙂

    Like

Кажете си

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Information

This entry was posted on март 7, 2012 by in просто хрумки and tagged , , , .

Навигация