Високо, високо

Планините са безкраен ритъм. Хребет след хребет, връх след връх отвъд хоризонта.*

Мусала е висока 2925 м, покорена за първи път 1832 г. Това е най-високият връх на Балканския полуостров, покорен и от мен и шепа ентусиасти на 25 септември 2010 с мокри обуща, вкочанени ръце, замръзнали чела и изплезен от радост език.

(снимките са само от изкачването нагоре към Мусала и една от следващия ден)

През септември търсиш ръкавиците си и дебел шал. „Студено, студено, колко да е студено?“ Между четири стени, в София, трудно можеш да почувстваш какво е „максимално 6 градуса по Целзий“. По-скоро ти се струват като 12-15. Студено, ама поносимо един вид.

Никога не подценявай инструкциите на водача. Също като първото ми ходене на палатка на Иракли, стегнах самара си по списък: два панталона, една дебела блуза с дълъг ръкав, три тениски, чорапи, бельо, яке против вятър, шапка. И най-важната инструкция – възможно най-лек багаж. Това, което съм пропуснала, са ръкавици, ЗИМНА шапка, ОЩЕ една дебела блуза, дъждобран, гети (шушлекови калцуни, благодарение на които краката под коляното остават сухи), ОЩЕ и дебели чорапи до коляното, очила, най-добре скиорски. Странно ми се стори през септември да стягам такъв багаж. Все пак, сме в България и Мусала не е Еверест.

Ако се ебаваш с природата, си прецакан яко.

Високият връх в мъгла е дестинацията

От пътя към Мусала върхът изглежда далечен, но по-скоро като висок хълм. Прави все пак впечатление височината, на която се движи лифта от Боровец към Ястребец 1 и това, че пътуваш доста време. Всъщност Мусала не е труден за изкачване, нито отнема кой знае колко време и не е наистина голямо геройство.

Горното важи, ако не тръгнеш към върха при следните условия:

1. Изкачваш за първи път. Не се броят изкачванията, като си бил/а на 10. Витоша не се брои за катерене.

2. Трябва да можеш да вървиш с часове. Монотонно. Трябва да можеш да дишаш така, че да имаш въздух да катериш нагоре, без да ти се разхлопа сърцето; трябва прасците и бедрата ти да издържат напрежението да стъпваш по камънаци, скали и хлъзгава трева. Спираш понякога за почивка, най-често да се съблечеш/облечеш/налееш вода от някой планински извор. Не стоиш дълго време на едно място, мускулите ти се стягат и тялото изстива.

3. Отказах се да мъкна ръкавици, вместо тях си взех шампоана и душ-гел за тяло, зарядно за телефона, плеър, останали някакви неща от Иракли (маршмелоу бонбони, пакет семки, ветрило, Лиотон гел…). Добре, че водачът имаше допълнителни два чифта. Останалото изброено просто го разходих.

4. Под шапка предположих, че лятна такава с козирка ще ми свърши работа. Хех.

5. Никакъв дъждобран, нито за мен, нито за самара. Първо правило при дъжд е да опазиш нещата в раницата сухи.

6. Не взех и очила. Нямам скиорски, но и обикновени щяха да ми опазят очите.

7. Нямам планинарски обувки, но и малкото ми опит с природата е достатъчен, да не хукна към Мусала с градските ми Converse. Планинарските обувки, които ми даде моето момиче, са страхотни, Jack Wolfskin, и са й служили вярно пет години. В резултат от това, обаче, кожата вече пропуска и подметките са изтъркани, трябва да внимавам много къде и в какво стъпвам.

Демо опакована аз, преди нещата да загрубеят по пътя от Мусала към Грънчар по хребета

Гореизброеното вече е кофти комбинация, а когато се добавят нулеви градуси и мъгла, която можеш да срежеш с нож, леден дъжд със скреж, който просто ти разкъсва кожата и вятър със скорост 8 метра в секунда, който все едно реже очите ти, става просто кошмарно. Извадих късмет с противоветрения си панталон и едно яке, оставено от бившата ми, което НАИСТИНА спираше вятъра, боксьорския суичър с голяма качулка, под която сложих шапката с козирка и си опаковах цялата глава с вълнения шал. Макар че бях оставила само цепка колкото пръст пред очите си, имах чувството, че вятърът и скрежът са като игли в зениците. Моите ръце и ръцете на приятелката ми измръзнаха до кокал, вкочаниха се, макар че свивах юмруци ритмично, а скиорските ръкавици бяха изцяло мокри. Краката ми бяха толкова мокри, че на втория час от прехода вече джвакаха. Ако краката са мокри и студени, тялото не може да се стопли пълноценно. Приятелката ми е планинарка от малка и е добре екипирана. И слава Богу! Увих себе си и раницата с нейния дъждобран, а когато вече съвсем не усещахме ръцете си, тя извади малки пликчета със синя течност и плуващо метално копче. Като счупи копчето, течността побеля и стана твърда, като маджун и изпусна много топлина, достатъчна да стоплим моментално ръцете си. Оказа се някаква разработка на НАСА, пликчетата се варят и се ползват многократно.

Горе, по хребета между двете била на Мусала, няма нищо живо. Няма мушица, нито птичка, нито гущерче. Докато вървяхме към върха, беше чудно времето – макар и студено, без мъгла, дъжд и вятър. Като прехвърлихме върха, стана кошмарно страшното. Не виждаш на два метра от носа си, вървиш, брулен от ураганен свиреп вятър и само си гледаш в краката, защото вървиш по тясна пътечка над ужасно стръмно било. Паднеш ли по него, падаш по каменни реки, няма храсти или клекове, в които да се спреш. Точно тогава реших да се обърна да видя къде е тя и дали е добре и не прецених тежестта на раницата, както и това, че инерцията от завъртането и вятъра ще ме бутнат надолу. Десният ми крак се подхлъзна от пътеката и загубих равновесие, наведена надолу към стръмния рид. За стотна от секундата само ми мина през ума, че ако не се задържа, ще се убия там или ще се контузя много лошо, толкова е стръмно и има големи късове скали. Забих в последния момент щеката си като опора, в същото време приятелката ми ме сграбчи за самара и ме изтегли нагоре. Ух.

Странно е, че и двете в един момент щяхме да заспим, както вървяхме. Не знам дали е защото обядвахме горе на метеорологичната станция на Мусала, или защото кислорода горе е по-разреден, или защото бяхме опаковани като в скафандри само с тесен процеп за очите, или заради монотонното вървене. Просто вътре в шала ми, увит около цялата ми глава, под дъждобрана беше за минути уютно и топло и ужасно ми се искаше да затворя за малко очи, дори се чудех мога ли да вървя и да спя.

И това е. Продължаваш да вървиш. Монотонно. Стъпка по стъпка напред. Наоколо е сумрачно, тъмно сиво, само усещаш, че вървиш по хребета, но не виждаш нищо. Не знаеш дали е наобяд или привечер. Заради мъглата не знаеш сянката пред теб човек ли е или върха на хребета. Нямаш избор. Това е неописуемо усещане, чувстваш някаква обреченост – не можеш да спреш, не искаш да продължаваш, трябва да издържиш още часове, всичко около теб е еднакво, по-високо или по-ниско, по-каменисто или по-затревено, ледът в лицето ти, свистящият ураганен вятър в ушите ти, болят те очите от скрежа … Сигурно е адски красиво, ако нямаше мъгла. Не се чуваме, трябва да си говорим в лицето. Понякога спираме с нея, смъкваме шаловете до брадата и се целуваме бързо. Когато е пред мен, погалвам бедрата й с ръкавицата. Когато я задминавам, тя ме прегръща през кръста.

Има нещо жестоко красиво в този ден. Въпреки сивотата, свирепото време, абсолютно мокрите ни дрехи, моите мокри замъзнали крака и прочие. Рила е огромна, независима, властна и … ако мога да кажа за планина, че е мощна и могъща, това ще е. Родопите са като бейби-маунтън в сравнение, толкова ниски и някак мързеливи, лежерни. Пресеченият терен на Родопите, в който можеш да се изгубиш неусетно, ако не внимаваш, са единствената червена лампичка, но иначе планината е идеална компания за разходка следобяд, на залез. Рила е друго.

Мъглата беше толкова гъста, че си мислехме, че ще се ударим във вратата на хижата. „Грънчар“ е моята втора хижа. Първата беше като бях малка и беше много различна. В „Грънчар“ над чугунената печка, в която думтят борови дърва, висят мокри полари на простори из цялата столова, хората седят с челник на главата, мирише на пушек и борова смола. Хижарката леля Мария е сготвила леща с картофи, леко недосварен боб на яхния и розовеещи кюфтета „Сами“, в които няма месо. В Рилската хижа се пие студено Пиринско. Хижарът е много ядосан и раздразнителен чичар с овехтяло и избеляло електриково оранжево елече. В хижата има котка, която прилича на горски рис. Токът е от генератор и го пускат за няколко часа вечерта. Ако включиш да се зарежда телефона ти, гасне тока на цялата сграда. Баня няма, или аз не видях. Тоалетните са навън, обикновено клекало, на което ти замръзват нежните части, докато пикаш. Направо не ти се яде много. Сетих се за барон Фон Мюнхаузен, който бил подгонен от мечка и се качил на едно дърво, но си изпуснал ножа. За да си го вземе обратно, насочил струята урина към ножа на земята под дървото, било толкова студено, че урината замръзнала веднага, оформяйки мост между барона и ножа и той си изтеглил ножа като на ледена близалка.

В спалнята ни имаше 12 двойни легла, който скърцаха и при вдишване. Не бях виждала такива, почти ми се зави свят, като се качих горе. Оставих си чувала в София, не ми се мъкнеше по планината. За да преживееш нощта, в която физически усещаш как вятъра навън се блъска яростно в стените на хижата, а от прозорците духа и вледенява раменете ти, трябва да се преоблечеш веднага със сухи дрехи, да седнеш до печката, да вечеряш много хубаво, за да се напълни тялото ти с енергия и да почнат да се хранят органите и клетките, да изпиеш две бирички по време на белот, да се стоплиш до степен жега и да скочиш с дрехите между 3-те вълнени одеала. За да ти е топло през нощта, трябва до теб да лежи любим човек и да се сгушиш между целувките.

На другия ден преходът от Грънчар до Трещеник (около 2:30 часа) беше удоволствие. Разкъсана облачност и яко слънце на моменти, много малко вятър, но от добрите, не този на хребета горе, почти равен трошено-каменен път между боровете. Ако не ми беше станало тъжно заради това, че останах насаме с мислите си и се замислих за носталгични неща, щях да съм още по-доволна. Но нищо пък, обещахме си последна палатка преди снега, така че ще се видим с Рила пак скоро.

В Якоруда сигурно има … яки руди. Друго няма. Освен кюфтета, насред автогарата, която е и пазар, и център. Две кюфтета, в които не се заглеждаш много, в разрязана питка, полети с Пиринско и си готова да поспиш по пътя към Белица. В Парка за танцуващи мечки те чакат отрезвителни истории. Вече е късно и трябва да спя, затова за мечките, огъня и хората – следващия път.

А дотогава – заспивам със спомена за борова гора, боровинки с капчици роса по тях, сгушени под клековете, само звукът от стъпките ни наоколо и усещането за свобода и непристъпност, което Рила внушава.

* „Лавина“, Блага Димитрова, изд. Български писател, 1977