Муша-Буша в пространството

Всичко, което харесвам е или незаконно, неморално, калорично, пристрастяващо, скъпо или невъзможно.

Аз, aka Бенджамин Бътън

В деня, в който официално приключва Първата световна война, се ражда момче с физическото състояние на 86-годишен човек. С времето той започва да се подмладява и се превръща в дете със симптоми на деменция, почти забравяйки миналото си. Накрая той забравя да ходи и да говори, и издъхва като бебе.

На 6 декември 2009 навърших 30. „Партито“ за рождения ми ден беше толкова катастрофално гаден спомен, че официално реших да изкарам още една година на 29, като дам шанс на 30-тия си рожден ден да компенсира и да се поправи. 2010-та, обаче, се оказа доста неприятно преживяване досега.

На 30 години съм супер сериозна. С кежуъл дрешка, прибрана коса и два телефона и много ангажименти. В кухнята ми има два кухненски робота и пекарна за хляб. Имам обувки за клуб и чехли за по бира. Имам детенце на 2.5 години и не планирам второ. Засега. На 30 аз съм сериозна млада жена с перспективи. И без душа.

Животът ми е като воденичен камък, добутан на върха на някой хълм с усилия, и сега бутнат по собствена инерция надолу. Сама не мога да се догоня напоследък.

Секунда, да поема въздух.

Епизод 1

Януари 2010, Брюксел, Белгия. Толкова съм гладна, че ми е лошо. Слизам много бавно до кухнята на долния етаж, почивам си на всеки три стъпала. Разпределила съм си храната до края на месеца така, че да имам за вечеря всеки ден. Знам, че мога да изкарам цял месец само с едно хранене. Положението е мега тежко. Със заплата от 1300 евро плащам два наема, сметки на две места, летя до София веднъж в месеца и остатъка за храна и транспорт се дели на две – за мен и за жена ми. До работа ходя пеша. Мразя брюкселската зима, гадния й сняг и лепкавата влага в костите ми. Мразя замръзналото си чело и сковани ръце. Баси гадното. Трябва, ще издържа. Толкова ми е лошо в момента, обаче, че нямам сили да си приготвя храна. Съквартирантът ми е готвил паста и силната миризма на топла храна с подправки е достатъчна, за да ми се завие свят. Припадам пред печката. Припадъците в следващите дни просто започнаха да ме отегчават в един момент. Усещах как идват и просто чаках да се случи и да продължа с каквото бях почнала.

Епизод 2

Март 2010, София, България. От летището в новия апартамент под наем. Ненавиждам усещането да съм без дом, да съм опакована и неустановена. Изнервям се много лесно. Татко е адски зле, майка ми казва, че си отива. Прибрах се, за да съм до него. Всъщност, не знам как да съм до него. Той почти не ме чува, седя до леглото му известно време и се чувствам ужасно глупаво. Сестра ми ме кара да му сменям памперса. Почти с писъци излизам от стаята. Явно съм лоша и безхаберна дъщеря, не мога да сменя на баща си памперса. Не мога да го видя гол! Нахранвам го с лъжичка, като малко дете и си втълпявам, че е компенсация за памперса. Бързам да тръгна, смъртта ме подтиска, а и не знам какво да правя, чувствам се безцелно и глупаво там.

Епизод 3

Откривам бокса, по-късно и кикбокса. Четири месеца по-късно синините, подутините от вътрешната част на бедрото и лилавите колена са станали част от мен, дори не ги виждам вече. Откривам и други неща, за себе си.

Епизод 4

Май 2010. Жена ми е вече в минало време. Не се получи. И двете сме виновни. Максим е дете на разведени родители, които се учат да поддържат нов вид приятелски отношения. Първите дни след раздялата ни аз съм в паника. Не съм била single от десет години, не знам какво се прави. Какво правят single хората към 2 вечерта? Изобщо, много е странно да си single. Сготвям няква манджа и докато вечеряме с Максим, усещам, че си говоря сама колко ми е вкусно. Решавам, че това е част от нормалната лудост на разделилите се хора. Четири дни след раздялата осъзнавам, че с удоволствие спя на цялото легло и дозирам продуктите за вечеря точно за 1.5 души. Доволна съм. Усещам как нещо в мен се възражда, но ми трябва цял един месец, за да разбера, че са собствената ми свобода и моето собствено аз.

Епизод 5

Всичко е толкова интензивно, че дори не ми се налага да сънувам. Работа, път, нерви, Марко, тоя Марко ей, усмивки, приятели, първо не, не, не, после много да, да, да! Гейове, много гейове! После звън, донесох бира! Ах, главата пак ще болииии! Свински пържоли с мед, соев сос и чесън? О, да, дай! Салата от ябълка, морков, мед и грейпфрут също. Пак път, този път към Варна. Защо се сети в 7 без 10 за това, а? И после 8 часа път и три нощи без сън. Пресконференция. Някой да загаси слънцето или да ми сложи изолирбан на очилата, моля. Я вземи тоя прайд сега. Давай тука мегафона, пляскай, мляскай, тичай към куките, махни гривната от ръката на тръгване. Дълги нощи, сън понякога, с повечко късмет. И после тя, миризмата на кожата й на възглавницата ми.

Епизод 6

27 юни 2010. Татко почина.

Епизод 7

На път към погребението на татко няма да карам байка. Ако се разплача, нищо няма да виждам и ще се пребия. Малко след телевизионната кула някъв чичар нещастен със супер висока скорост се заби с цялата си предница в моята врата. Ударих си главата в предното стъкло и таблото толкова силно, че ми изтракаха зъбите и ми се зави свят.

По време на погребението на сестра ми й откраднаха портмонето с парите за цялото събитие. Майка ми, аф корс, реши, че това е постановка и че всъщност сестра ми иска майка ми да плати погребението.

Вечерта установих, че са ми тафнали лаптопа от спалнята. Оу шит. Дори и сега не искам да се сещам какво има там. Цялата ЛГБТ история на България беше там, имам някакви архиви тук и там, но едва ли пълни. Мои голи снимки, по дяволите! Сега ЛГБТ архива е в главата ми, буахахаха (evil grin!)! До 5 сутринта с куките. Не съм сигурна кое е по-лошо – да ти шитнат лаптопа от съседната стая, докато си там, или да имаш приятел, който ти шитва лаптопа?

На път към районното на другата сутрин правя десен завой с колелото и не виждам колата, която прави ляв. Виждам отблизо изплашеното лице на шофьора през предното стъкло, след като съм изхвърчала върху капака. Главата ми понася добре удари. Аз съм ок, но каплата на колелото ми е смачкана. Мамка му.

Следобяда Максим се качва на масата в двора на майка ми, хваща един голям стъклен буркан, хвърля го на земята и…скача отгоре. Без сериозни поражения, за късмет. Аз вече само повдигам вежди с поглед нагоре и питам: „Още какво?“

Епизод 8

Аз, урбанизирания ми гъз и истеричния страх от насекоми, с вдигнат палец на магистралата от Бургас към …дори не знам накъде. Драго ми повтаря да запомня селищата до Иракли, а аз не мога, просто не мога да мисля вече, клетките са ужасно уморени от цяла нощ коз и бира.

Няколко дни по-рано ме навиват без усилие да отида на Смокиня, да си пикаме в храстите по битнически и да си палим лагерен огън и да живеем без електричество. По-страшно – без фейсбук! Намирам раница (която и досега не знам Самар или Самара е, важното е, че свърши перфектна работа), спален чувал, купувам си походен нож (който изчезна още в София на път към гарата) и шалте, в което хем мога да опека пиле на фолио, хем мога да го изстрелям в космоса. Битническата ни комуна потропва с алпака-канчетата, пълни с бира, напикана от котка раница, про-битник с бичкия и сатърче, закачени отстрани на път към влака, където налазва друга битническа групировка от супер-сдухващ-песимистичен тип, почти мъртво пиян друг с фетиш към стъпала и крака и един Анатоли. Явно само това ме е впечатлило в третия. С мацката, с която нелегално, противозаконно и деградиращо пушим в тоалетната се скарахме с едни фашаги, но благополучно в полутечно желирано състояние пристигаме в Бургас. Точно навреме, за да хванем пороя, затворените заведения и тоалетни, липсата на превоз и моя присетил се цикъл, който не беше идвал от два месеца, видимо чакал този момент. Смокиня е отритната като престарял компот и поемаме към Иракли. Което е надясно по магистралата. Обяснявам на Драго, че двете мацки с нас ще стигнат, докато ние още си седим пред бензиностанцията, защото са с големи цици и са оголили прасец. Така и стана, но си заслужаваше. По-късно, на отбивката за Св. Влас, отчаяни и мокри, на оголено коляно ни  върза ТИР.

Иракли. Пясък с печени на жар картофи. Пясък с добавено месо. Песъчинки с бира. Искаш ли хляб към пясъка или го предпочиташ чист?

Мислех, че на къмпинг хората просто лежат, броят …песъчинките, пият бира и пушат марихуана. Има, обаче, по-важни дела. Влаченето. Влачене по цял ден и нощ на някви неща напред-назад по плажа, дънери, камъни, парашут, стириопор, лед, бутилки на идване и на отиване, вода, пак дънери, този път с тръни, после розов храст… После влачиш себе си нанякде, където стигнеш, с късмет – до спалния чувал.

Но, наистина…Иракли…. фосфоресцираща вода нощем заради полуделия за любов планктон, небето като от арабска приказка – индигово синьо-черно с милиони съзвездия, пукането на огъня, голи се гмуркаме, мае гери в корема на Драго, „Простак, глупак, мръсник, циник!“ и още цяла торба със спомени, твърде сълзливи и лични дори за тук…

Епизод предпоследен

Майка ми ме погледна, опули се невярващо и започна да се кръсти. От дългата ми почти до раменете коса остана бяло-рус гребен и бръсната глава. Заплаши, че ако не направя нещо, на последния ми кандидат-студентски изпит на другия ден ще ме изгонят. Тогава няма да й показвам татуировките, макар че ще ги види сама. Плановете да живея при нея за няколко месеца проработиха само за четири дни всъщност. Миналата седмица докарах опакования си багаж при нея, утре ще го закарам в новия ми дом с кръгъл балкон и зелени стени. И свобода! Свободата, на която ще се радваме с Максим на 30 юли – 1 август на къмпинг в Гела на надсвирване с гайди. И още, и още…

Пиша това, легнала върху масата на татуиста си, в отчаян опит да не припадна от болка. Моите татуировки винаги са символични, но тази конкретно, в сгъвката на коляното, ще ме докара до състояние на амок от болка.

Епилог

Казват, че хората се променят на 30-тата си годишнина. Аз вярвам, че хората не се променят. Те просто заравят себе си или изконна своя страна, докато не й дойде времето. Ако това ме чака сега, след като (уж) вече съм на 30, нямам търпение да навърша 40! Сега имам всичко, което ми е нужно, за да постигна всичко, което искам. Искам и след десет години да се чувствам като преди поне десет, да карам бясно байка си, с Максим в столчето пред мен, едната слушалка в неговото ухо да звучи Massive, а в другата в моето – Attack, искам и тогава да се зареждам от позитивни усмихнати хубави хора и места като Иракли и да чувствам как във вените ми тече чист, неподправен и пулсиращ живот.

11 comments on “Аз, aka Бенджамин Бътън

  1. vihrena
    юли 21, 2010

    Аксиния, ти си е*ати боеца!
    И много хубаво разказваш. (ако не са ти го казвали)

    Like

  2. RC
    юли 21, 2010

    Аксиния, ти си е*ати боеца!

    ^ добре казано

    и наистина хубаво разказваш, поздрави

    Like

  3. Musha Busha
    юли 21, 2010

    Петия ми татус е fighter. Има защо. Радвам се, че разказаният ми живот ви харесва.

    Like

  4. Ина
    юли 21, 2010

    Fighter indeed.

    Like

  5. -
    юли 21, 2010

    мразя цялата ви гнусна лесбо общност
    нищо, че съм част от нея

    Like

  6. Последният коментар е като от Записки от Подземията на Достоевски

    Like

  7. Deia
    юли 22, 2010

    За първи път ще си позволя да оставя коментар, въпреки че от много време следя блога Ви 🙂
    Просто исках да Ви кажа, че сте една от малкото личности, които уважавам и на които искрено се възхищавам. И наистина разказвате много хубаво 🙂

    П.С. Гребените са яко нещо 😉 А и на Вас много Ви отива… 🙂

    Like

  8. tech
    юли 22, 2010

    Уоу! Свалям шапка.

    Like

  9. alfredpacino
    юли 22, 2010

    Хей
    Пази се

    Like

  10. Pingback: Аз, aka Бенджамин Бътън

  11. Петко
    септември 5, 2010

    Трогна ме някак си тая публикация…съвсем случайно и по странни пътеки попаднах на нея 🙂 Щеше ми се да не ми става тъжно, но и аз съм израстнал в семейство на разведени родители и не е гот. Дано Максим не приеме нещата толкова навътре, както аз навремето…А за всичко останало мисля, че човек в името на някои неща трябва да се пребори с желанията си – опира до приоритети.

    Поздрави!

    Петко

    Like

Кажете си

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Навигация