Муша-Буша в пространството

Всичко, което харесвам е или незаконно, неморално, калорично, пристрастяващо, скъпо или невъзможно.

Татко

Максиме, този текст е за теб, за да познаваш поне малко дядо си.

Пиша всичко това по мои спомени, няма кого да питам за повече инфо. С татко станахме по-близки в последните една-две години. Допреди това, той някак си просто присъстваше в семейната картинка, но в нашето семейство не се говори много. Или поне не за смислени неща.

Баща ми, Тодор, е роден на 19 май 1918 година в с. Долни дъбник, Плевенско. Тогава е било едно друго време, някво тегаво и трудно. Ходенето на училище си е било постижение на цената на страхотна мотивация и лишения. Татко е пътувал всеки ден от село до градът, в който учел, вечер се връщал, преживявал е на някакъв минимален жизнен стандарт. Както и да е, оцелял, изучил се и тъкмо завършил, го пратили на война (Втората Световна). Справил се е добре явно и се върнал като полковник. Оженил се за една жена, на която никога не запомних името, макар че е майка на сестра ми. След сестра ми им се родил син, Людмил, който се разболял от пневмония и си отишло детето на 4-5 годинки за няколко дни. Малко по-късно жената на татко се разболяла от рак и си е отишла за отрицателно време. Баща ми се е панирал яко от всичко, което му се е случило и е оставил сестра ми основно на грижите на баба й и леля й.

Много години по-късно, сестра ми вече е била голяма и независима, когато баща ми е срещнал майка ми. Била е кучешки гадна зима, майка ми тъкмо се е развела и е останала сама със седемгодишния ми брат. Пътува си майка ми в трамвая, подпряла глава на стъклото и плаче от отчаяние. Бъдещият ми баща, с военната униформа, левент от класа, се приближава до нея и я пита защо плаче другарката (тогава още не е имало госпожи, имало е само другарки). Майка ми изплакала, че няма кой да й оправи печката и детето й стои на студено. Като познавам майка ми, това ми се стори странно – същата ми майка, която лее плоча на къща и може да забърка цимент и на сън. Няма значение, бъдещият ми баща се смилил над мамината трагедия и малко след като й оправил печката, оправил и нея и се оженили през август.

Това е моментът, в който е започнало обратното броене на живота на татко. Да се живее с майка ми е по-болезнено, отнема повече време и води до повече зловредни последствия от всяка отрова. Живеенето с майка ми има летален изход.

След няколко години, примерно десетина, 42-годишната ми майка гинеколог установява случайно, че е бременна в петия месец с мен. Майка ми искала да направи аборт, за да се спаси от дамгата на съседското неодобрение една жена на 42 години ЯВНО да прави секс и да забременява най-безцеремонно и нагло, уруспията. Тогава, обаче, е регистриран единственият случай на проявена воля и налагане на решение от страна на баща ми, който рекъл и отсекъл, че аборт няма да се прави и детето ще се ражда. Не съм сигурна дали е искал още едно дете или е виждал спасение за вече провалящият се брак. Появявам се аз и по снимката от родилното виждам как още оттогава са започнали коментарите за баба, която ме е родила и ме гледат заедно с дядо, който ми е татко. Ей, хората са големи уруди злобни!

Следват пропуснати абзаци за кофти детство, нещастно събрани хора, които по необясними за мен причини решават да останат заедно в името на дете, на което от този съвместен живот му се скапва яко всичко. Докато стана на 16, майка ми вече беше успяла да го смачка психически, да моделира характера и поведението му така, че и той, като повечето от нас, да изпитваме страх от нея. Когато бях в 9 клас, те се разведоха, не защото бяха осмислили безмислеността на връзката си, по-зле, вредата от това да продължават да са заедно, а по други, тривиално-битово-наследствени причини. Още повече, че те не се разделиха действително – продължиха да живеят заедно. От този период в главата ми са останали абсурдни спомени – например разговора им на кухненската маса телефона на чие име ще се води, на пощенската кутия баща ми как ще бъде изписан. Разводът им беше абсурден за моята неувряла тийнейджърска глава. Съдийката ме извика в залата, за да ме попита при кого искам да остана да живея. Този въпрос трябва да го забранят. Кого обичаш повече? Кой от двамата се е провалил като родител и не искаш да си с него/нея повече?

След делото бившата най-здрава и основна единица на обществото седна в кафето на Съда заедно с адвоката и свидетелите и пи кока-кола. Явно е бил тържествен момент, кока-колата тогава не беше като сега. Пиех си колата от стъклена бутилка и си мислех колко практично е, че нашите са наели един адвокат да представлява и двамата и дали това е практика, и дали адвоката трябва да е шизофреник да защитава и двете страни едновременно.

Каквото сам си направиш, никой не може да ти го направи. Лишен от права върху детето, без имущество и заврян в едно пристроено помещение на къщата, баща ми тотално изгуби себе си, смлян от пресата – майка ми, която е измислила психическия тормоз и премоделирането на човешкия характер. Всъщност, почти нямам активни спомени с баща ми. Той просто присъстваше наоколо, в сянката на ултра доминантната и властна моя майка.

Веднъж само в живота ми татко ме е удрял. След училище, бях в четвърти клас, вместо да се прибера вкъщи, останах с мои съученици в една приятелка да гледаме филми. Майка ми по това време беше в Пирогов, защото работеше в Бърза помощ и една нощ с шофьора на линейката се натровили от някакво кафе (с веро, за пяна!). Помня, все едно беше вчера, как гледахме Мръсни танци, аз и половината ни клас, после го гледахме пак, и пак, и пак. Бях облечена с един бял пуловер, който ненавиждах. Вместо да се прибера в 12 вкъщи и привечер да отида да видя майка ми, аз с изненада и ужас установявам, че е 7 вечерта и се изстрелвам към Пирогов. Баща ми ме посреща пребледнял и ядосан. Гнева на майка ми, обаче, е много по-страшен. Тя беше бясна! Най-много побесня заради пустите ръкави на белия пуловер, които бяха станали мръсно черни и промазани. Спасиха ме системите, на които я бяха закачили и не можеше да мърда. Не помня защо се прибирахме пеша с баща ми, но това беше единствения път, когато той ме е удрял. По целия път от Пирогов до вкъщи на всеки няколко крачки – баааааам!, шамар през лицето. Баща ми беше едър мъж, бивш военен и имаше адски тежка ръка. От всеки шамар ми закънтяваше главата и сигурно се е отмятала, както сега виждам да хвърчат главите назад на момчетата и момичетата в боксовата зала. Но толкова бях уплашена, виновна и вцепенена, че думичка не обелвах, вървях чинно до него и знаех, че след малко идва нов шамар. Наложи се да ходим до въпросната приятелка, да потвърди, че цял ден като пълни дебили сме гледали един и същи филм у тях.

Не съм много сигурна дали допреди няколко години наистина обичах баща си. Мисля, че по-скоро го приемах като даденост, с която съжителствам, волю-неволю. Той беше пълен антипод на майка ми – мекушав, търпелив, добродушен, чак наивен, муден, инертен, без капка амбиция. Избухваше единствено, когато се караше с майка ми. Тя така може да изпили нервичките на всеки, че се учудвам как все още в семейството ни няма извършено убийство. Двамата често стигаха до бой, който в началото на детските ми спомени ме стресираше и объркваше, а по-късно, в тийнейджърските ми години ме разсмиваше и дразнеше. Гонеха се с чугунени тигани, майка ми го блъскаше в гърдите, а той, за да й отвърне, я буташе, после тя в истерия изскачаше на двора и започваше да крещи „Помощ, помоооощ! Убиец, убиец! Мръсник!“ (точно в този неподходящ момент сега се сетих за „Простак, глупак, мръсник, циник! За к’ва ме мислиш ти?! Това не е бомбе, а нощното гърне!“ на Черно фередже)

Именно защото беше противоположност на майка ми, не можеше да ме опази от нея. В моята битка за оцеляване нямах съюзник в негово лице. Имаше, помня, един случай, когато все пак той се намеси и извика полиция, след като майка ми ми счупи ръката от бой. Доста унизително преживяване беше това…

Преоткрих баща си сега, когато той си отиваше. Гледам назад в спомените си и виждам как всичко за него започна бавно да приключва, когато на 17 аз се изнесох. Аз, малката му дъщеря, поправената уж грешка след едно загубено дете и друга дъщеря, от страх оставена да бъде възпитавана от баба си и леля си, надеждата за един съсипан брак и радостта на черното му, смачкано от майка ми, ежедневие. В месеците, преди да умре, при всяка наша среща, татко плачеше и се извиняваше колко е сгрешил, как ме е оставил, не ме е защитил и съм останала сама да се справям толкова малка. Казваше, че не може да спи, по цели нощи мисли и се притеснява имам ли работа, стигат ли ми парите, добре ли съм, колко ли е щял да е различен живота ми, ако той е постъпил другояче. Самата аз не си зададох този въпрос, няма и да го направя.

Татко беше пич. Беше на 90, когато се запозна с първата ми жена. До последния ден си беше напълно в съзнание и с трезва мисъл. Като изключим тритомника с диагнози или, както се изрази сестра ми, като прочете причината за смъртта от няколко реда в смъртния акт – “Е, татко само от СПИН не умря”, татко беше напълно с разума си. Той беше от по-мълчаливия тип хора, които обаче имат торба иненади с интересни истории и изненадващи мисли. Съжалявам, че открих това едва преди две-три години. Дотогава почти не си говорехме. Майка ми вдигна олелия до небето заради това, че съм с жена, а той ме попита дали съм щастлива с нея. Казах “да”, той кимна и каза, че тогава и той е щастлив за мен. Години по-късно, с втората ми жена се отнасяше отново с огромно уважение и внимание. Когато Максим се роди и го срещнах с баща ми, той се разплака и разтрепери, а аз се панирах жестоко. В последните две-три години от живота му открих колко добър човек е бил, колко много е можел да значи в живота ми, колко много неща съм можела да науча от него. Направи някои големи грешки в живота си, за които съжаляваше до края и всеки ден го виждах как изкупва греха си и сам не може да си прости.

Всъщност, той все пак е оказал влияние върху мен – ненавиждах начина, по който се храни, просто отказвах да сядам на масата близо до него, където го виждам и чувам. Това ме влудява и в други хора, които се хранят по този начин. Изнервях се ако трябваше да свършим някоя работа заедно, защото татко беше муден, бавен, туткав, а аз съм джаста-праста. Нямам нервите да гледам тези керемиди половин ден, да преценявам покрива още половин ден и да си повдигам панталоните през равен интервал време, да мисля с накривена шапка и да умувам как да стане сега тая работа. Заради точно тази липса на търпение мога да редя керемиди на покрив. И все пак, може би най-много ме дразнеше това, че беше адски инертен и пасивен, че никога не удари по масата, не хвана майка ми за косата и не й каза, че тая повече няма да я бъде така. Как се казваше женската алтернатива на Едип? Електра? Когато дъщерята търси баща си в партньорите си. Оказа се, че мъжете, които съм харесвала и с които съм била, са били точно обратното на баща ми. И жените също.

Върнах се от Брюксел, защото татко беше много зле. Заварих го прикован на леглото, не можеше да се храни сам, нито да се движи. Иска ми се да вярвам, че прибирането ми от Брюксел е имало значение за здравето му, защото два месеца по-късно татко се разхождаше в двора и си играеше с Максим. Всички знаехме, че татко ще си отиде всеки миг, но аз поне не бях готова за това. Всяка наша среща от зимата досега беше прощална, всеки път си казвахме “Довиждане” с усещането за “Сбогом”. Всеки път го прегръщах и му прощавах за това, че не беше до мен и се надявах да има още малко време, за да се радва. Още преди време, след първите му инсулти, си поставях milestones – надявах се да доживее да му кажа, че ще става дядо, после да види внука си, след това да ходят на разходка с Максим, да чуе как му вика “дядо” и така нататък… Тривиално литературни сантименти, които осмислят очакването на неизбежен край.

Майка ми се обади вечерта след прайда, в 23:20. Когато имаш малко дете, подобно позвъняване предизвиква почти безусловен рефлекс на свито сърце. Затова добрите бавачки, като се обаждат на родителите, казват първо “Спокойно, детето е добре”. Майка ми каза простичко, че татко е починал.

Имам защитен механизъм, като повечето хора, да се автоматизирам. Прагматичната страна на болката убива всяка емоция. Организирах целия процес около кончината на баща ми, защото останалите от семейството си имат своята тиха лудост в такива моменти. Майка ми започна да чисти като обезумяла, сестра ми нервничеше защо с този костюм и вратовръзка, а не с онзи, племенника ми ме съветваше да напускам България, докато е време, защото тая държава е за закриване, особено здравната каса и…. Аааааа.

Някои неща са се запечатали в главата ми оттогава. Татко, с увито с битнове лице, напоени в оцет. Всички огледала вкъщи покрити с кърпа. Шофьорите на траурната агенция, които с толкова чувство ти поднасят съболезнования, че се питаш дали не са го познавали? Побърканата ми майка, която и до днес продължава да отрича, че татко е починал, защото ако разберат кварталните айдуци, които само това чакат, ще оберат къщата веднага! Защото татко като беше жив, иначе щеше да размаха едно мачете и да ги опердаши всичките, нали… После спомен как момичето в траурната агенция попълва декларация, на която аз трябва да сложа подпис, че искам татко да бъде кремиран (защо аз трябва да решавам такива неща, защо нашите се разведоха и сестра ми е омъжена, и никoй в това скапано семейство не може да се подписва на такова нещо, мамка му!!!), повдига глава и пита: “Ще присъствате ли на кремацията?”. Преглътнах. Сестра ми, подозрително: “Задължително ли е?”

После, татко, намазан с грим и, незнайно защо, ми прилича на Георги Димитров. И ръцете на татко счупени и скръстени на гърдите му в ковчега, явно не са успели да ги скръстят без усилие. Все още не мога дори да погледна към помещението, в което живееше той. Премествам се сега при майка ми за известно време и за мой ужас тя е натрупала кашоните ми именно там. Мисля, че все още не съм осъзнала, че го няма, не съм се наплакала и ми се струва, че заключих всичко това в себе си.

Татко беше кротък човек. Имаше малко приятели – отчасти, защото връстниците му отдавна измряха, отчасти заради майка ми, която осуетява всякакъв опит за поддържане на приятелски отношения. Хората наоколо се разбираха добре с него, освен съседа, който му разби носа, заради една моя поразия, за която и до ден днешен не съм признала, че всъщност аз съм виновна. Макар че беше ужасно голям инат дебелоглав, аз винаги намирах начин да го склоня да ме изслуша и да ме чуе. В послените му месеци си плачехме заедно – той от натежала вина, аз от съжаление за проваления му живот. Представяте ли си колко време е това да живееш 92 години? Представяте ли си какво е да се родиш 1918 година? И да участваш в истинска война? И да се сменят пред очите ти противоположни правителства? Да погребеш себе си заради и с една жена? Дъщеря ти да е слънцето ти и да се окаже точно обратното на всичко, в което са те учили и са ти казвали, че е “обществено прието”? И какво ли още не… Винаги съм била дива и луда, но татко винаги с търпелива и леко снизходителна усмивка приемаше глупостите, в които се забърквах или с които се прибирах.

Не съм сигурна как да завърша този текст. Написах го с идеята сина ми да познава и помни поне частица от дядо си, а всъщност стана много личен, словоблудствен и не много информативен текст.

Мисля, че черно на бяло ще е още по-валидно и ще е като параф на обещанието с прегръдка, което му давах при всяка наша среща:

Татко, прощавам ти за всичко. Ще запазя всички хубави спомени за теб и ще помня това, на което си ме учил. Надявам се да се гордееш с мен и с Максим и ми се иска да вярвам, че радостта в живота ти е била по-силна и по-честа от разочарованията и болката. Прости ми за всичко, което можех да ти спестя. Обичам те.

8 comments on “Татко

  1. Димо Димов
    юли 20, 2010

    Страхотно!

    Like

  2. Maria
    юли 21, 2010

    Съжалявам много за баща ти! Жалко е наистина за пропиляните години, но мисля, че не бива да съжаляваш за нищо. Миналото те е направило това, което си и той те е обичал каквато си! Това е най-важното и е безценно!

    Like

  3. emaiv
    юли 26, 2010

    Супер! Аз самата нямам смелост да напиша такова нещо и да го сложа в блога си. Ще си изям шапката преди това от чуденка дали да го кажа на всички. Толкова готино и искрено! 🙂 Благодаря! Егати…

    Like

  4. Pingback: Татко

  5. Maria
    октомври 25, 2010

    Исках да напиша нещо смислено, но нямам идея какво… Браво за куража да формулираш и напишеш всичко! Едни от най-искрените думи, които някога съм чела…

    Like

  6. Много чувствено, искрено, изстрадано! Благородно завиждам на сина ти-има за Майка страхотен Човек! Здраве и късмет и на двама ви!

    Like

  7. Diana
    юни 18, 2012

    Много искрено и затрогващо! Завиждам (не)благородно за умението ти да обличаш с правилните думи емоциите си! Аз още не го умея!

    Like

  8. Калина
    декември 29, 2012

    Отдавна не бях ревала така…

    Like

Кажете си

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Навигация