Престъпление без наказание

Сексуалното посегателство не просто е грях. Това е престъпление.

Църквата в миналото не е гледала на педофилията като на престъпление с жертва, а като грях, който застрашава душата на извършителя: заедно с алкохолизма или присвояването на църковни пари. Свещеник, който „е съгрешил”, заслужава мъмрене (евентуално), четене на няколко молитви и чисто начало. Всъщност, за свещеника, блудствал с малолетно момче, наказание няма, защото за Църквата това не е престъпление. Ужасната нанесена вреда на жертвите или се подценява, или изобщо е игнорирана.

Католическата Църква се тресе с такова постоянство и рутина от секс скандали един след друг, че в дневната програма на Ватикана вече е заложена като редовна точка защитата на Папа Бенедикт XVI. Деца в няколко католически училища в Германия са били систематично насилвани. Педофилите, виновни за случилото се, са прехвърлени на други постове, вместо да бъдат уволнени и преследвани от закона. Наяве излизат и сексуални посегателства над деца в Австрия и Холандия. В Ирландия Кардинал Шон Брейди е признал, че е бил свидетел, когато през 1975 година две момчета са били принудени да се положат клетва да мълчат за блудството, на което са били подлагани от Отец Брендан Смит. Църквата е освободила Смит, но никой, в това число и свидетелят на събитията Кардинал Брейди, не е потърсил полицията за извършените престъпления. Това е дало свободата на Отец Смит да продължи да блудства с момчета още цели две десетилетия.

Въпреки всичко това, Църквата продължава да отрича да има проблем. Епископ Джоунс, глава на Ирландския епископален комитет по семейните въпроси, се оплакал, че Църквата е набедена за основно местопрестъпление на педофилията, докато по-голямата част от подобни актове се извършвали вкъщи или в други организации. Защо е това внимание върху Църквата сега, след като тя съществува от векове, пита той. Вероятно заради последното изречение на горния абзац, бих казала аз.

Фотографията „Изнасилване“ в изложбата на Елизабет Олсън Уолин. Двама мъже с нацистки нашивки изнасилват една жена, заобиколени от католическите свещеници, които гледат безучастно.

Прав е, че само Църквата отнася подобно внимание, докато и в други институции (например домовете за сираци или деца с увреждания) се дава подслон на също толкова грозни и срамни актове. Но Кардиналът пропуска основната идея. Църквата не може (да иска) да бъде съдник на морала в светска държава. Ако проповядваш абсолютните морални ценности, ще бъдеш държан отговорен за спазването на собствените ти духовни стандарти. Следователно, неспособността на ръководството на Църквата да се справи с този нарастващ проблем е озадачаваща и неразбираема. От една страна е Библията и моралът, който крещи от страниците й. От друга, Църквата има изключително строги правила за закрила на детето – толкова стриктни, че на практика понякога спомагат да се злоупотребява с децата. Това, което е скандалното, е че не става дума за нови скандали – става дума за шаблон в поведението и историята на Църквата. Тази предистория на Църквата трови сегашните й усилия да се „излекува” от хроничната си педофилия.

Другата илюзия, която все още битува в някои църковни кръгове, е че има връзка между педофилия и хомосексуалност, макар че сексуалната възбуда и желание за сексуален акт с дете е заболяване, а второто е емоционално и физическо привличане към възрастен индивид от същия пол. Сексуалните отношения между свещеник и тинейджър се смятат за грешни, като се гледа по същия начин и на връзка между двама свещеника. В първия случай обаче Църквата не вижда зверската злоупотреба с доверие и позиция.

Както при много други скандали, заглавието прикрива изначалния грях. Най-напред трябва да бъдат измити греховните тайни на миналото. Епископите трябва да признаят участието си и вината си в тези актове. Странно е организация, основаваща се на безусловната вяра и покаянието, да бяга толкова далече и от двете.

Съмнявам се, че по някакъв начин свещеници (равини, имами…) са по-добри или по-лоши, отколкото някой друг, когато става дума за самите престъпления – и те са хора като всички (нас). Проблемът идва от последващите действия – кардинал Шон Брейди например е признал, че не само не е потърсил полицията, но е принудил децата да пазят в тайна извършеното срещу тях престъпление.

Всъщност, каквито и евфемизми да използваме – злоупотреба с деца, блудство, посегателство… става дума за варварско, насилствено и отвратително изнасилване на дете. Тези деца (и лица под 18-годишна възраст) са били поставени под грижите и контрола на въпросните наместници на Господ, които твърдят, че са по-добрите хора, които обещават да ги учат и които след това изпълняват това обещание в най-лошия му вид. Как да вярвам, че който и да е от тези свещеници, епископи, кардинали, каквито-и-да-са-там, са с една идея дори по-високо в морално превъзходство над останалите хора? Слава богу, такъв пример не желая да следвам!

От една страна проблемът на Църквата със секса съществува от незапомнени времена. Всеки подобен инцидент, когато се случи, се третира по света/медиите като миниатюрен апокалипсис.

От друга, обаче, става дума за жестокости срещу деца в продължение на десетилетия. Насилниците са премествани в друго паство, където могат да продължават да блудстват с други деца, безнаказано. Също така, реакцията на Ватикана, която оневинява извършителя, който е „съгрешил”, без да отдава значимото за вредата над детето жертва на този свещеник. Все повече от педофилските или секс скандали в Католическата Църква включват имена на високопоставеи църковни служители. Това е твърде близо до името на Папата, да не говорим за неговата протекция.