Продуктът Хаити

Понякога си представям как цели телевизионни екипи следят новините за бедствия и катаклизми, застанали в нисък старт, готови да се изстрелят към студиото за секунди, за да продадат новото нещастие.

По време на грима, новината за бедствието и цифрите жертви биват облечени в нещастната милозлива дрешка на съжалението, с професионален жест се отмята кое ще продаде най-добре това конкретно човешко бедствие и се отбелязва с голям кръг най-продаваемия продукт на света (след секса) – децата. Сирачетата на Хаити. Бедстващи деца от Хаити. Затрупани, полуживи, ранени, останали без дом сирачета. Бързо се спретва телевизионен аукцион с известни продавач-консултанти (сделката за тях е още по-добра всъщност) и така се стига до сълзлив призив да осиновим детенце от Хаити. Интернет форумите са заляти от въпроси на разтревожени настоящи и потенциални родители каква е процедурата и колко време отнема осиновяването на детенце от Хаити и един през друг анонимни и разпознаваеми интернет родители страдат и се надпреварват да оплакват дечицата от Хаити, които ще бъдат осиновени, ей сега, само някой по телевизията да каже на кой номер да пуснем смс “osinovi_dete_haiti” и да спасим едно поне. Всякакви (до мухлясали и леко вмирисани) общественици се надвикват кой с какво повече да помогне и с какви по-Яворови думи да опише колко е гадно и скапано всичко това с Хаити, проливат се телевизионни сълзи, предаване след предаване, в което водещите гледат като припикан пекинез от жалост.

Децата на Хаити колко да са? Няколко десетки хиляди да са. Не са проблем за нас. Майка България веднага ще осигури поне една институция на калпак по избор на сирачето. Там хаитиянското диваче ще се запознае и с годините сближи с останалите хиляди изоставени български деца. Явно самото съществуване на институцията Могилино не е достатъчно бедствие. Очевидно трябва да организираме я земетресение, я потоп, за да се трогне журналистическото и зрителско сърце и да осиновим първо някое от децата, които са само на няколкостотин километра от нас, не на друг континент.

Коментар 14 и 15 под тази публикация:

(форматирането в червено е от мен)

Анелия says:

Аз не проследих концертите и шумотевиците по телевизията, но изпратих няколко смс-а, направих го с желание и с мисълта, че помагам на деца в нужда. Никой не е застрахован от природни бедствия, така че дарих своите левчета за децата на Хаити. Никой не е застрахован от болести, така че съм дарила своите левчета, и ще продължавам да го правя, за Българската Коледа. Никой не е застрахован от недъзи (вродени или придобити), така че съм дарила своите левчета за децата от Могилино. Когато сърцето ми подскаже, че е за добро, винаги ще дарявам (дори и скромно).

Не могат обаче да ме трогнат по никакъв начин изоставените по домовете деца, които вие наричате българчета. Това не са българчета, това са циганчета, деца на “родители”, които се плодят като животни, без изобщо да се замислят, че създават живот и обричат на мизерия и жалко съществуване своите създания. Наскоро гледах репортаж с една циганка, която ражда своето 14 дете. От 14 деца тя успя да изброи иманата на едва 5 от тях, като каза, че не може да запомни имената на всички, не знае и рождените им дати……..Ето такива деца по домовете не могат да ме трогнат, а напротив – ядосвам се тихо, че държавата не прави нищо по въпроса да се спре това безумно плодене и пълнене на домове за изоставни деца. Така че не ми говорете, че не се сещаме за нашите деца, защото тези деца там не са наши.

Нашите деца, които имат нужда от помощ и се надяват на добри ни сърца, са по болници, по медицински центрове и родителите им правят чудеса от храброст, за да ги спасят, за да върнат усмивките по лицата им.

Ей така, спонтанно ми дойде всичко и го излях в думи, просто споделих. Споделих своето мнение.

February 4th, 2010 at 10:42

LeeAnn (бел. автор на публикацията) says:

Анелия, напълно подкрепям твоето мнение. По принцип имам известно количество етническа търпимост, но не безкрайно.

В случая обаче, според мен ти не си разбрала за какво говоря в статията.

Говоря за бяло дете на нормални родители, болно от левкимия. Дете, на което държавата не осигурява безплатните лекарства. Парадоксалното е, че същите тези лекарства и платени не могат да се намерят, защото не се внасят. А не се внасят, защото вносителите нямат сметка да ги внасят. А нямат сметка, защото държавата така е постлала… и така нататък…

Така че, приемам мнението ти по принцип, но то е извън контекста, който съм вложила.
February 4th, 2010 at 11:00