Муша-Буша в пространството

Всичко, което харесвам е или незаконно, неморално, калорично, пристрастяващо, скъпо или невъзможно.

Кошмар

Хазяинът ми е алкохолик. Замина да работи във Франция, под натиска на майка си като панацея срещу хроничната му съзнателна безработица, компенсирана от денонощно напиване, параноични изблици и обсебване на хората около него. През декември се изнесох, защото не можех да издържам повече да ми звъни в три през нощта и да ми казва как усещал дистанция от моя страна. Уморих се да обяснявам, че нямаме връзка, аз не съм новото му семейство, нито потенциалната му приятелка, нито сродна душа. Аз съм просто човек, с когото делят удобствата и бюджета на една къща. Върнах се през януари, защото той замина за Франция и аз щях да съм сама в къщата. В една от стаите в апартамента се нанесе един италианец, който е свикнал да живее с майка си или някой друг, който ходи след него. Аз съм много докачлива на тема мое пространство и мои вещи и това, което ме изкара от равновесие бяха мръсни мъжки чорапи върху моето бельо в панера за пране.

В два следобяд днес се готвех да си тръгна от офиса, защото вдигнах температура и ми стана много лошо. Получавам смс от жена ми, че хязаинът ни се е върнал, ей така просто, и е пиян като гъз. Казал, че е дълга история защо се прибира три месеца по-рано, ще я разказва утре. Нема нужда, сценария ми е ясен вече. Качва се при италианеца и се напуша като още по-голям гъз. Междувременно, Максим, сина ни, беше в отделна стая (правило още от раждането му – да спи в отделно легло, в отделна стая, на тъмно и без лигавщини и будене през нощта). Прибирам се с температурата, грипа или каквото ме е тръшнало и заварвам Максим да спи на спалнята ни. Жена ми ме уведомява, че Максим ще спи с нас двете до тръгването ни към София. Довиждане, двугодишни усилия за създаване на навици за спане. Сгушвам се до него, трябва да спя, тресе ме и ми е студено. Каквото и да е, не е заразно, иначе половината офис да се е натръшкал вече. Докато се унасям, тромаво тяло тежко се просва напреки на леглото върху мен и Максим. Отвивам се и виждам хазяина ни, който е толкова пиян и напушен, че само се опулва срещу мен и почва да фъфли извинения.

Не мога да заспя. Нито аз, нито жена ми. Максим се е наспал и му се играе. Ние двете сме изцедени. Не можем да го оставим да вилнее из къщата сам. Моля се само за половин час тишина.

Един час по-късно, още по-изнервена и уморена, жена ми слиза долу с него, да ми дадат половин час спокойствие. Не знам колко време е минало, защото съм заспала като умряла. Събуди ме тя, когато дойде да ми каже, че хазяина ни е изял вечерята на Максим, нашата вечеря, продуктите в хладилника за обяд и вечеря утре. Кръвното ми се вдига до червено в очите. С тропот, нарочно, слизам по стълбите към хола. Чука се нервно на вратата. Съседката от долния етаж, новата. Мароканско семейство с малко дете на около 4-5години. В къщата са само от две седмици, а ми се струва месеци мъчение. Всяка събота и неделя, от 8 сутринта до 1 през нощта арабски химни, фолклор, напеви и прочие. В паузите разбеснялото се дете тича по сълбите и крещи на френски. Нищо нямам срещу детето – те са деца, това правят. Но музиката, тропането, местенето, подвикването…Няма да псувам. Делят ни два етажа и въпреки това все едно е до ухото ми, мамка му. Няма да псувам. В неделя ми избиха чивиите и само лекичко увеличих звука на уредбата в хола ми. Bose. 8 колони. Ако имаше 3D звук, това щеше да е.

Отварям вратата. Тя ме залива с дума след дума на френски как детето ни вдига много шум, как тя трябва да спи, защото след 6 часа е на работа и така нататък. Казвам и, че разбирам френски, но не мога да говоря. Обещавам да направя нещо по въпроса с шума от детето.

Половин час по-късно единствения шум, който е вдигал Максим, е от дишането му. Пак нервно чукане по вратата. Пак същото излияние. Ядосвам се. Какво да направя? Да го сложа да спи. Моля? Мисля, че по реакцията ни, на мен и на Деси, й стана ясно, че сега е подходящ момент да си тръгне и да не се връща.

На 4ти трябва да дойдат много близки наши приятели и сина им, който е на 9-10 години вече. Сега трябва да им пиша да си отменят полета.

Кошмара тепърва започва. С алкохолните му изблици, параноята му, обсебването, безсънните ни нощи с Деси, изтощението, изнервеността, дразнещото разпределяне на храна толкова, колкото ще вечеряме, за да не изчезне пак и още, и още, и още.

One comment on “Кошмар

  1. nebuu
    февруари 16, 2010

    Бе, жена, в третия свят ли живееш?

    Like

Кажете си

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Information

This entry was posted on януари 28, 2010 by in да си кажа....

Навигация