Муша-Буша в пространството

Всичко, което харесвам е или незаконно, неморално, калорично, пристрастяващо, скъпо или невъзможно.

Продуктът Хаити

Понякога си представям как цели телевизионни екипи следят новините за бедствия и катаклизми, застанали в нисък старт, готови да се изстрелят към студиото за секунди, за да продадат новото нещастие.

По време на грима, новината за бедствието и цифрите жертви биват облечени в нещастната милозлива дрешка на съжалението, с професионален жест се отмята кое ще продаде най-добре това конкретно човешко бедствие и се отбелязва с голям кръг най-продаваемия продукт на света (след секса) – децата. Сирачетата на Хаити. Бедстващи деца от Хаити. Затрупани, полуживи, ранени, останали без дом сирачета. Бързо се спретва телевизионен аукцион с известни продавач-консултанти (сделката за тях е още по-добра всъщност) и така се стига до сълзлив призив да осиновим детенце от Хаити. Интернет форумите са заляти от въпроси на разтревожени настоящи и потенциални родители каква е процедурата и колко време отнема осиновяването на детенце от Хаити и един през друг анонимни и разпознаваеми интернет родители страдат и се надпреварват да оплакват дечицата от Хаити, които ще бъдат осиновени, ей сега, само някой по телевизията да каже на кой номер да пуснем смс “osinovi_dete_haiti” и да спасим едно поне. Всякакви (до мухлясали и леко вмирисани) общественици се надвикват кой с какво повече да помогне и с какви по-Яворови думи да опише колко е гадно и скапано всичко това с Хаити, проливат се телевизионни сълзи, предаване след предаване, в което водещите гледат като припикан пекинез от жалост.

Децата на Хаити колко да са? Няколко десетки хиляди да са. Не са проблем за нас. Майка България веднага ще осигури поне една институция на калпак по избор на сирачето. Там хаитиянското диваче ще се запознае и с годините сближи с останалите хиляди изоставени български деца. Явно самото съществуване на институцията Могилино не е достатъчно бедствие. Очевидно трябва да организираме я земетресение, я потоп, за да се трогне журналистическото и зрителско сърце и да осиновим първо някое от децата, които са само на няколкостотин километра от нас, не на друг континент.

Update 04.02.2010: Леле, леле, леле…Леле (бяла нормална) мамо и леле (твоите бели нормални) деца…

Коментар 14 и 15 под тази публикация:

(форматирането е от мен)

Анелия says:

Аз не проследих концертите и шумотевиците по телевизията, но изпратих няколко смс-а, направих го с желание и с мисълта, че помагам на деца в нужда. Никой не е застрахован от природни бедствия, така че дарих своите левчета за децата на Хаити. Никой не е застрахован от болести, така че съм дарила своите левчета, и ще продължавам да го правя, за Българската Коледа. Никой не е застрахован от недъзи (вродени или придобити), така че съм дарила своите левчета за децата от Могилино. Когато сърцето ми подскаже, че е за добро, винаги ще дарявам (дори и скромно).

Не могат обаче да ме трогнат по никакъв начин изоставените по домовете деца, които вие наричате българчета. Това не са българчета, това са циганчета, деца на “родители”, които се плодят като животни, без изобщо да се замислят, че създават живот и обричат на мизерия и жалко съществуване своите създания. Наскоро гледах репортаж с една циганка, която ражда своето 14 дете. От 14 деца тя успя да изброи иманата на едва 5 от тях, като каза, че не може да запомни имената на всички, не знае и рождените им дати……..Ето такива деца по домовете не могат да ме трогнат, а напротив – ядосвам се тихо, че държавата не прави нищо по въпроса да се спре това безумно плодене и пълнене на домове за изоставни деца. Така че не ми говорете, че не се сещаме за нашите деца, защото тези деца там не са наши.

Нашите деца, които имат нужда от помощ и се надяват на добри ни сърца, са по болници, по медицински центрове и родителите им правят чудеса от храброст, за да ги спасят, за да върнат усмивките по лицата им.

Ей така, спонтанно ми дойде всичко и го излях в думи, просто споделих. Споделих своето мнение.

February 4th, 2010 at 10:42

LeeAnn (бел. автор на публикацията) says:

Анелия, напълно подкрепям твоето мнение. По принцип имам известно количество етническа търпимост, но не безкрайно.

В случая обаче, според мен ти не си разбрала за какво говоря в статията.

Говоря за бяло дете на нормални родители, болно от левкимия. Дете, на което държавата не осигурява безплатните лекарства. Парадоксалното е, че същите тези лекарства и платени не могат да се намерят, защото не се внасят. А не се внасят, защото вносителите нямат сметка да ги внасят. А нямат сметка, защото държавата така е постлала… и така нататък…

Така че, приемам мнението ти по принцип, но то е извън контекста, който съм вложила.
February 4th, 2010 at 11:00

Advertisements

9 comments on “Продуктът Хаити

  1. станимир
    януари 28, 2010

    случайно видях смс кампанията в нова тв. там призивyt беше да спасим децата на Хаити. един вид, инвестирайте в децата на Хаити, другите да го духат, те издържат на глад и други натурални бедствия сервирани от майката природа. disastrous moronism.

    Like

  2. Виктор
    януари 28, 2010

    „хаитиянското диваче“ vs „хиляди изоставени български деца“ и „най-продаваемия продукт на света (след секса) – децата“

    без да съм изчерпателен, анализът ви е злобен, повърхностен, расистки, нетолерантен и манипулативен

    Like

  3. Eneya
    януари 28, 2010

    Според мен има някои разумни наблюдения.
    Не мога да си изкривя душата и да кажа, че не е права какво и как се използва от медиите, защото до голяма степен е права.

    Българските деца (без родители, с увреждания) не получават една осемнайста от това внимание.
    Ужасът в Хаити е сериозен, но Аксиния задава въпрос – трябва ли да се случи нещо такова, за да се заинтересуваме от нечии деца?

    Like

  4. Victor
    януари 30, 2010

    на практика без изключение, независимо дали става въпрос за български деца (Могилино) или за чужди (Хаити) вниманието към проблема е генерирано от чужди, а не български медии.

    Това това може само да ни подсказва колко незначителен е моралният фактор у българската журналистика и колко незначително е влиянието на гражданското общество е нас.

    Може би това е искала да ни каже Муша-Буша, но използвайки стереотипи от сорта на „хаитиянското диваче“ посланието доста се е размило

    Like

  5. Musha Busha
    февруари 4, 2010

    Чакам Victor да коментира ъпдейта.

    Like

  6. LeeAnn
    февруари 4, 2010

    Замен коментарът на Анелия е показателен и на мен ми е нтересен твоя коментар, ако не възразяваш 🙂

    Like

  7. Musha Busha
    февруари 5, 2010

    LeeAnn, показателен за какво? На теб какво ти показа коментарът на Анелия?

    Няма да коментирам вашите коментари. Моята позиция срещу расизма и срещу подобни изказвания е достатъчно категорична, за да нямам желание да обсъждам защо съм форматирала в червено части от коментарите по-горе.

    Like

  8. LeeAnn
    февруари 5, 2010

    След като няма да коментираш нашите коментари, какво търсят в твоя блог, форматирани по избран от теб начин?

    Ако имам желание да коментирам коментара на Анелия ще го направя при мен, а не при теб.

    Ако Виктор желае, може да заповяда при мен и да разменим гледните си точки.

    Like

  9. y.d.srefanova
    август 30, 2010

    Здравейте, Musha Busha! Попаднах на този блог случайно, покрай Аксиния, преди три дни. Не мислех да Ви пиша докато не стигна до август 2010 г., но не мога да се сдържа! Чудесно представяне на „двойния стандарт“ , журналистическата „етика“, човешкият морал!
    Усещането ми след прочетеното е в сериозно съревнование с чувствата ми, породени от работата на един фотограф, получил “ Пулицър“ за снимката на полуумиращо от глад и жажда сомалийче ( да кажем, африканче, защото не съм сигурна за държавата), с балонирано коремче, и малки, сладки ребърца и застаналият на по-малко от метър, нетърпеливо очакващ вечерята си лешояд. Блестяща снимка, адекватно представяне на положението в тези страни!!!Но къде е бил ЧОВЕКА докато е била правена тази снимка?!?
    Мързи ме, не ми се търси нито името на фотографа, нито годината на награждаването, а и съм привърженик на тезата, че чудовището си е чудовише, само хората трябва да имат имена…Вашата публикация за пореден път е доказателство за мен, че във всеки от нас дреме по едно такова създание – развито в резултат от безкритичното поддаване на TV – облъчването, овчедушието и стадния ни инстинкт!Заради подобни неща съществуването на концентрационни лагери по време на ВСВ за мен е напълно обяснимо.

    Това не е коментар, просто се отплеснах малко, за което се извинявам. Жал ми е да го трия, защото е истина, същината на това, което исках да кажа е само в първите две изречения, просто се абстрахирайте от останалото!
    Ще ви пиша пак, когато стигна там за където съм тръганала (август 2010, ако не стане септември дотогава).

    Like

Кажете си

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Навигация