Муша-Буша в пространството

Всичко, което харесвам е или незаконно, неморално, калорично, пристрастяващо, скъпо или невъзможно.

Когато порастна

Мислех, че на 29 вече познавам себе си и нищо от собствените ми реакции няма да ме изненада. Познавам силните и слабите си страни, зная защо реагирам по определен начин и защо правя определени неща. Зная точно кое дразни останалите и кое дразни мен и защо, когато срещна човек, който много прилича на мен, изпитвам несъзнателна неприязън към него/нея. Това вече се е случвало два или три пъти и наистина много ме дразнеше, когато виждах лошите си страни като в огледало.

Сега работя на работно място-мечта. От много време исках да работя в ILGA-Europe, ако щях да се занимавам с ЛГБТ след Джемини. Моето име беше избрано от 200 кандидати за позицията. Условията са страхотни, заплащането е добро, колегите са супер. Това, което работя, ми идва отвътре, върша го с лекота, правила съм го години наред. Аз съм добра в администрацията, много добра. Това, което другите вършат за часове или дни, от опит и усет знам как да скъся до час работа. Добра съм в измислянето на подходи как да усъвършенствам работата на цял отдел, как да направя минимални промени, така че да спестя часове работа вбъдеще.

Лекотата, с която изпълнявам административната си работа, идва за сметка на лошите страни от характера ми. Дори не съм сигурна дали те имат общо с личните ми качества и недостатъци, но определено оказват влияние върху работата. Всички, които ме познават достатъчно, знаят, че съм control freak, което обяснява колко откачам и побеснявам, ако се загубя в Брюксел. Вероятно всички, които са работили с мен, знаят, че съм болезнено властна и трудно приемам чуждо мнение или решение, ако не съм съгласна с него. Това са двете ми най-трудни черти.

Близо месец и половина разсъждавах какво не е наред. Имам работа-мечта, живея в град-мечта, имам планове-мечта и възможности-мечта. Тогава защо е това тревожно усещане, че нещо не е наред?

През цялото време мислех, че проблемът е с шефа ми. По ирония на съдбата, тя е същия характер като моя, но далеч по-буйна и неосъзнала се още и с много по-изострени лоши черти от моите. Накратко, това, което бях аз в лошите ми дни преди години. С годините се научваш да търпиш себе си, да се котролираш и да анализираш собствените си емоции, действия и реакции. Моят шеф още не е започнала този процес.

Наскоро осъзнах, че не в това е проблема. Ако аз и тя сме толкова еднакви, тогава зная как да избегна или да разреша конфликт, който само хора като мен и нея могат да създадат.

Тогава обсмилих възможността проблемът да е в това, което работя. Много съм добра в това, което правя, но не това е моята страст. Различно е да изпълняваш дадена работа с лекота и да е „ок“ и да изпитваш радост и нетърпение да отидеш на работа, да вложиш страст в това, което правиш.

Поискаха автобиографията ми за позиция в Европейския парламент. Макар и не за властолюбива и високо почетна позиция, а координатор на една парламентарна интегрупа. Въпреки това, поканата е чест и признание за мен, защото разбрах, че хора от същата интегрупа, които познават работата ми, и колеги, които се занимават с политика извън ЕП, са лобирали активно за мен. Огромен брой кандидатури са сведени до списък от 6, които преминават през два етапа на подбор – телефонно интервю и среща с интергрупата. Минах успешно през първото, второ е насрочено за края на месеца.

И докато аз си мислех, че предложената ми втора възможност за работа решава двата проблема на сегашната ми работа – нивото и авторитета, защото предлага точно по вкуса ми комбинация от policy и администрация, както и дълъг списък с бонуси и ползи от това да работиш в ЕП, отговорът на въпроса „какво не е наред“ е бил през цялото време пред очите ми.

Сама съм. Четирибуквието на моя живот вече близо два месеца.

В този мечтан град, с мечтаната работа и мечтаните възможности за бъдеще и нормален осигурен живот, аз съм сама като куче. Връзката ми с хората, които обичам, се е материализирала в предплатени карти на Mobistar за 15 евро. И докато аз съм застинала в безвремието на граничната линия между избора на кариера за осигуряване на добър живот за семейството, моето семейство в България е живо и всеки ден прави малки стъпки, далеч от мен. Малките стъпки на сина ми, когото се опитвам да държа буден в паметта си посредством снимките и видеото в телефона ми, гласът му, който чувам зад този на майка ми, когато й се обаждам и винаги скривам, че плача, докато говоря с нея, под настинка заради студеното време. Жена ми, която вече има свои, нови приятели, които аз бегло съм познавала по име или физиономия. Има свой собствен график, независим и необвързан с мен. Тя има свои собствени преживявания и ежедневие. А аз цикля, застинала в безвремие. С темпото, с което създавам нови приятелства и се доверявам на хората около себе си, по-вероятно е да остана близка с блога и музиката в телефона си.

Днес жена ми има рожден ден. Пиша това тук, защото, първо, вече не живея в България, което помага да съм по-откровена; второ, това е резултат от собствената ми осъзната „терапия“ да излекувам поне част от лошите си черти; и трето, защото зная, че тя няма да го прочете преди понеделник, а аз дотогава мога да го изтрия, ако искам.

Опитах се да организирам заедно със сестра й изненадваща вечеря в ресторант, в който ходехме в началото на връзката ни. Уговорих близките й нови приятели да отидат и да запазят тайната. Майка ми също се включи в конспирацията със задачата да изгони Деси в уречен час, когато сестра й ще я вземе и ще я заведе на вечеря. Вкъщи тя трябва да намери картичка, цветя и шоколад от мен. Не исках да се чувства самотна днес по никакъв начин и спамнах повечето ни приятели с телефонния й номер и напомняне, че има рожден ден. Сега всичко това ми изглежда толкова гимназиално, тривиално и безмислено…

Изведнъж целият ми, глупаво скалъпен, наивен план пропадна, защото аз продължавам да живея в утопията на миналото ни, когато бяхме заедно на едно място, без да отчитам факта, че тя има свои собствени планове, свой график, свои приятели и близо 3000 километра помежду ни.

Към България изпитвам смесица от съжаление, носталгия, обич и яростна омраза. Не зная кое е основополагащата причина толкова хора да не искат да живеят там – защото аз не искам да напусна България, аз просто не искам да живея там. Дали са политиците, дали резултатът от преход с калпаво образование и нулеви перпективи за реализация, мърсотията, изглупелия народ или друго. Коктейлът от всичко това е причината аз и Деси сега да сме на 3000 километра една от друга, да не съм виждала родното си дете от ужасяващо болезнено дълго време и да няма да го видя още месеци и да ме е страх дали ще видя баща си жив още веднъж.

Знам, знам. Всяко ново начало е трудно. Такива клишета не ти помагат да намериш достатъчно добър отговор на въпроса: „Защо съм тук? Защо го правим това сега?“ Като сложиш на кантара болката от това любимите ти хора да не са с теб и останалото, което са надежди и очаквания, заслужава ли си всичко това?

––––––––––––––––––––––––
Вчера ходихме на кино и гледахме „Антихрист“ с Уилям Дефо. Откровено казано, хората като мен – НЕ го гледайте. Трябва да носите нещо arty-farty в себе си, за да намерите смисъл да останете докрая на филма. И не си купувайте пуканки, така или иначе няма да ги изядете.

Моят ден е ултра скапан вече, в лошо мизантропско настроение съм и ще се отдам на самосъжаление с бутилката ракия, която донесох от България и която ще занеса довечера на партито в един познат.

11 comments on “Когато порастна

  1. Krijs
    септември 19, 2009

    Не губи вяра, сама осъзнаваш, че всяко начало е трудно, но пък е за добро!
    Иначе и аз не искам да напускам България, но не искам и да живея в нея…
    А двамката кога ще дойдат при теб?

    Like

  2. Благо
    септември 20, 2009

    Не се отчайвай! Keep walking🙂 hugs

    Like

  3. Дарина
    септември 21, 2009

    Защо ли имам чувството, че приличаш на майка си?🙂

    Like

  4. Филмио
    септември 21, 2009

    Чужбина дейста така.След няколко години разбрах,че просто някой хора го изживяват по лесно а други,като мен не.Истината е,че трябва да направиш избор и да го следваш.Животът не е само пари.

    Like

  5. име
    септември 21, 2009

    Ще се справиш, силна си.
    Мислех, че само аз съм безумно сама, кучешката,все в затънтената грозна София, все бачкаща някакви работи, които далеч не са „моето“,но без право на избор -в името на оцеляването.Не живея,вегетирам. Дори не успях „овреме“ да напусна гардероба, още докато Джемини беше сплотена и ефективно действаща организация…
    Наздраве!

    Like

  6. Ule
    септември 23, 2009

    „Сама съм. Четирибуквието на моя живот вече близо два месеца.“
    Мдаамммм,
    права си!
    Нямаме идея за кво говориш!
    На кой идиот, всъщнст, му хрумна, че можеш да бъдеш разбрана…

    Like

  7. Wynche
    септември 26, 2009

    Позната ми е ситуацията, която описваш (била съм в подобна). Решението за мен беше: чести пътувания. Не оставяй да мине твърде много време, в което да сте разделени – отчуждението ще започне да се усеща. Може да звучи като прахосничество, но все пак не си толкова далече – можеш да си дойдеш и за един дълъг уикенд. Или те да дойдат при теб.
    Помага също така ясното и изразено на глас дефиниране на приоритетите. В моя случай това гласеше: „В момента, в който усетя, че отсъствието ми застрашава нашата връзка, зарязвам чужбината и се връщам.“ Това даваше увереност и на мен, и на половинката ми, и винаги ми напомняше кое е най-важното.
    Успех и стискам палци да се съберете скоро!

    Like

  8. nordreamer
    септември 28, 2009

    Искам да ти напиша нещо позитивно, но не знам какво.Всъщност в тия състояния които описваш също има някаква красота, малко драма, приеми ги като роля за известно време, а в крайна сметка осъзнаваш някакви неща, раждат се много нови идеи, които иначе циклейки в ежедневието, няма как да ти хрумнат.Просто изживей момента без да се притесняваш!

    Like

  9. MoBY
    септември 29, 2009

    И този тежък период ще премине,няма да е все така..Смелост не ти трябва,имаш я в изобилие,може би само малко търпение :)И продължавай да пишеш,като те чета все едно слушам блус :))

    Like

  10. Ани
    октомври 4, 2009

    Не знам, дали е забелязал някой – колко тежка и монотонна е 2009 година..Някои професионалисти-астролози свръзват това с годината на Сатурна – най-тежката и бавната планета..Резултатите се постигат мъчително бавно, промените почти не идват…Може би масово трябва да повярваме, че 2010 година ще донесе наистина положителни промени?..Защо, Акси, не разгледаш варианта да се настаниш в Брюксел по-стабилно и след известно време да поканиш семейството си при теб? Да осигуриш добро бъдеще на сина си, да се ожените с Деси – там поне ще имате вече истинско право, признание, свобода!
    Още малко сили и търпение – ти си толкова силна!Виж колко постижения имаш само! Невероятна си! Стискам ти палци за всички твои начинания! Аз само съжалявам, че когато най-вече се добрах до София – нито теб вече те няма и няма как да станем познати….нито Джемини не е както преди…Изобщо има ли поне някаква дейност?…С удоволствие бих се присъединила към екипа…но има ли такъв ВЪОБЩЕ?….както и да е..само исках да ти кажа да не се спираш – на правилен път си!не се отчайвай, моля те!Не си сама!

    Like

  11. Musha Busha
    октомври 5, 2009

    Ani, blagodarya za podkrepata. Esenciata na teksta mi e kolko mi lipsva semeistvoto mi i kolko mnogo iskam da sme zaedno, zashtoto imenno tova, che sme razdeleni, pravi neshtata kofti, taka che niama kak da obmislia variant da ostana bez tiah v Bruksel i da gi pokania sled vreme.

    Gemini ne funkcionira. T.e. funkcionira predsedatelia na upravitelnia savet na Gemini, koiato redovno iztochva ot smetkata na organizaciata po niakolko hiliadi dolara. Ne mislia, che tezi pari otivat za deinosti, no moje i da gresha. Sledi saita na Gemini, tam bi trqbalo da pishe kakvo stava. Ot men za Gemini v nastoiashte vreme niama da chuesh nito edna polojitelna duma.

    Like

Кажете си

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Information

This entry was posted on септември 19, 2009 by in да си кажа....

Навигация