Някои особености на брюкселското ежедневие

Някои особености на брюкселското ежедневие с елементи на самосъжаление и здравословна доза смях. Къде другаде да си излея болката/радостта, ако не в блога си?!

Този текст няма да е много подреден логически. Вероятно нескончаемо дълъг, за което не се извинявам. Просто нахвърляни мисли, в които близките ми ще разпознаят настроенията, които минават през ума ми в изтеклите десетина дни.

В момента живея близо до улица „Хидравлика”, а си мислех, че само във Варна има безумни улици (като „Покой”, „Съзнание” и други мислоблъсканици). Отседнала съм в апартамента на една колежка и имам ужасно много време. Тя е в отпуска и съм сама. Липсата на интернет (тук да имаш безжичен интернет е малко по-скъпо от кабелния) и телевизор се компенсира, засега успешно, от страхотно уютния й малък апартамент, целият в бяло, изчистен и някак си напасващ се с всичко вътре в него, хубавата тераса с изглед към всичко, заради което напуснах България, огромната й библиотека (полезно е, че хората не четат само на майчиния си език!) и огромната й колекция с музика (от Кайли до Моцарт). И, не на последно място – прозореца, който се пада в краката ми в леглото. Буквално е долепен за матрака. Седя на невероятната тераса, пия любимата си Leffe Blond, слушам музика и пиша просто ей така, докато стане тъмно (тук се стъмва доста по-късно от България, някъде след 22:00) и си пусна някой от малкото филми, които имам на лаптопа си. Свършвам работа към 17:30 и имам ужасно много време докато се стъмни. По дяволите, трябваше да си взема повече книги и филми! Толкова бързахме със заминаването ми, че се оказах само с една книга в ръка и няколко на телефона и едва 3-4 филма, останали от време-оно на лаптопа ми. Dragon hunters, някаква анимация, за която никога нямам нерви; Little Ashes без субтитри на английски/български; Minuscule – La vie privee des insectes, един от най-грабващите анимационни сериали, които съм гледала; три епизода от последния, пети, сезон на „Хаус”, Monsters Inc, който тръгва само на телефона ми; The Golden Compass, егати глупавото нещо, наистина ми костваше усилия да го изгледам, повече от четири пъти го подхващах и снощи най-накрая го изгледах (което пък костваше две бири, щото…ебаси!); Матрицата и Матрицата Презареждане, голямо прецакване е да нямаш третата част, макар че е най-глупавата, но е кофти да ти свърши филма с To be continued; два филма, за които наистина нямам нерви, пък и отдавна не съм на 12 (стига ми унижението със „Здрач”) – Underworld-нещо си, което може би ще гледам все пак; и Twilight. Щом снощи опрях до гледането на „Здрач”, значи е безобразно сериозна скука. Тоя филм толкова пъти съм го гледала вече, че мога да суфлирам на актьорите. Моментът, в който трябва да спреш да гледаш някой филм, е когато знаеш точно колко пъти и кога актьорите хъмкат и мънкат преди/след съответната реплика.

Винаги съм била фен на българската музика, но сега е почти обсебващо. Родната реч прави прехода по-плавен, създава измамно омайно спокойствие, че си у дома. Лили Иванова и нейното „Невероятно” толкова добре се вписва с разпускащата ми Leffe и догарящата цигара в пепелника. Денят ми започва с „Утринна сянка” на Дони и Момчил, пия капучино на терасата заедно с Белослава, Мадона припява Holiday на път към офиса (отнема ми една „Holiday” и една „Paper Planes” от апартамента до офиса). Музикалният ни вкус в моя отдел съвпада – U2, Depeche, Chambao, Roisin Murphy, Coldplay и т.н. Завидях на един колега, който ходил на последния концерт на Roisin и тя направила някакво салто, за което трябвало някой от публиката да я държи, докато се завърти и този някой бил именно моя колега Силван. „Ядец”, казах аз, „ние сме в златния кръг на концерта на Мадона след две седмици, изяж се!”
Белгия е интересна страна, особено ако ще живееш тук. Ето някои от нещата, които наистина ме изумяват.

Боклукът. Разделно събиране на боклука е основополагащ принцип, не само в офисите, но и в домовете на хората. Някак си успяват да отделят място за три различни контейнера вкъщи. Не това е изумителното, обаче. Изумителното е, че не можеш просто да си изхвърлиш найлоновия плик/кошчето в някой уличен контейнер. Първо, купуваш си определени пликове за боклук. Съвсем сериозно. Има няколко вида – за общи отпадъци, стъкло, пластмаса и хартия. Второ, ако в кутията за мляко (която е от PVC и отива при пластмасовите отпадъци) има останало мляко, кутията се изхвърля в Общи отпадъци. Ако хартията е мокра, не отива в контейнера за хартия, а в общи отпадъци. Стъклените отпадъци се почистват (например бирените бутилки се изплакват добре, преди да се хвърлят) и се събират в отделен плик, който носиш до специален контейнер за разделно събиране на стъкло. Трето, тук няма улични контейнери пред сградата. Има определени дни за всеки район, в който живеещите в сградата оставят добре опакования си в специални пликове боклук пред входа на тротоара и боклуджиите го събират. Още по-изумителното е, че ако объркаш плика, ако си свалиш боклука в грешен ден или, о, ужас!, изхвърлиш стъклени отпадъци в боклука си, те глобяват солено. Как го правят ли? Отварят боклука ти и го описват, парче по парче, абсолютно всичко, и там винаги намират нещо, което да издаде къде живееш, или, ако няма документи примерно, намират те заедно с помощта на съседите и собственика на сградата, и получаваш една разписка с детайлно описание на мърсотията си, заедно с глоба от близо 100 евра. Няма такъв филм като да не си платиш глобата, тук много лесно те хващат, когато закона те преследва. Колежка на моя приятелка тук, която също е чужденка, без да знае, изхвърлила празна бутилка вино и просто оставила плика с боклука пред вратата на блока. Три дни по-късно шефа й (докато чужденците получат временно местожителство, обикновено седмица след регистрация получават разрешителното си за работа и то отива обикновено при работодателя им) получил на домашния си адрес въпросното подробно описание и глоба. На домашния адрес, защото белгийците са много опитни в разделянето на работата от личния живот и дори въпросното момиче да е регистрирана на служебния адрес, боклуджиите пишат до личния адрес на управителя на фирмата. Та човека или по-скоро жена му получила фактура (която не се плаща доброволно, а е по-скоро уведомление, че сметката ти е олекнала) и описание на съдържимото на боклука – презервативи (използвани), изсъхнали цветя, храна и еди какви си накъсани документи на името на непозната жена. Историята мълчи за семейната вечеря същия ден. Всичко се оправило в крайна сметка, но това е показателен пример за устройството на социалната система в Белгия.
Ред и дисциплина. Днес колежка от съседния отдел (всички в офиса ми са чужденци, нито един от нас не е белгиец) е била посетена за втори път от полицията. Първо вчера, защото цяла седмица, след като се е нанесла, не е сложила името си на звънеца на блока, в който живее. „Ако не изпишете името си, как хората ще знаят къде живеете?!”, възкликнал вчера възмутено полицаят. Жертваш анонимността и личните си данни заради удобството на пощенската служба. Днес е дошъл да провери дали това се е променило и още по-възмутено я накарал да сложи нов стикер, защото този, който сложила, бил различен по шрифт и големина от другите. Колежката ми е англичанка и това й се струва много странно. Какво остава за онези от нас, които идват от Източна Европа…

Транспортната система – пример за съвършенство. Преди да тръгнеш за където и да е, можеш да видиш на сайта на транспортната компания всички автобуси, трамваи и линии метро, които ходят, до където искаш да стигнеш. Виждаш точния график кога транспорта, който ще ползваш, пристига на твоята спирка (тук минутата наистина се цепи на две и можеш да си свериш часовника по разписанието на градския транспорт), както и точно колко минути ще пътуваш до дестинацията си. На улицата има спирки на автобусите, но те спират само ако махнеш на шофьора с абонаментната си карта или билет. За всички, които ще пътуват за дълго или емигрират – направете си паспортни снимки още в България, не че не можете да си направите веднага пред всяко гише, където искат снимка (буквално пред всяко такова има автомат за снимки, струва около 2 евра). Излизането по клубове не представлява транспортен проблем – има нощен обществен транспорт, който ще пренесе отмалялото ти пияно тяло от клуба до вкъщи. Между другото, съвсем наистина можеш да отскочиш до Амстердам или Париж за събота вечер в някой клуб и да се прибереш рано сутринта обратно в Брюксел.

Взаимоотношенията шофьор на МПС/велосипедисти/пешеходци. Първо правило – никога не вървиш по велолинията, наистина имат право да те бутнат, ако си там и им пречиш. В момента, в който си сложиш крака на асфалта, автомобилите/автобусите/камионите/мотористите спират и те чакат да пресечеш. Все още им махвам от благодарност, може би по това си личи кой е чужденец тук, белгийците просто си пресичат, без дори да се огледат.

Апаратурата. В частните домове тук е често срещано хората да делят обслужваща техника на етажа. Тук сушилнята и миялната машина не са лукс, а част от оборудването на всеки дом. Понякога те са с монети. В моята кооперация са безплатни, хората сами си носят консумативите. Интересно, ако това беше в България, дали съседа от третия етаж щеше да се възползва от моя прах за пране или наистина щеше да сипва само от собствения си? Може би съм много огорчена още от България и затова съм толкова черногледа и цинична, не зная. Кофтито в моята кооперация е, че не знам дали има някакъв график (както е примерно за боклука) или кой когато свари. Три дни не можах да се добера до празна пералня, най-накрая днес изпрах, но пък сухите дрехи на някой съсед седят и ферментират в сушилнята. Тук няма такива екстри като простори, поне не външни и сега чаршафите и бельото ми са пръснати по столовете и дивана в апартамента.

Липсата на съчувствие. Звучи наистина странно, но е така. На хората тук наистина не им пука за теб. Не знам как да го обясня… Един колега го мотаят половин година за подновяване на разрешителното му за престой, а се оказа, че просто някой бюрократ е трябвало да му каже, че ако плати малко по-висока такса, може да си получи документите за няколко дни. Но хората тук наистина са такива, те няма да помислят една крачка напред за теб – ако трябва да стигнеш до определено място, те ще ти кажат как да стигнеш до следващата пресечка. В магазина ти може да се потиш с пълна кошница продукти и изнервено да тактуваш пред касата, но човекът пред теб, който си купува само вестник, няма да се впечатли и ще проведе спокоен жизнерадостен разговор с касиера за времето или политиката, или заглавията във вестника. Макар да звучи странно, това си има обяснение, и то, логично. Поне за мен тази логика работи безупречно. Държава, която преди много, много време е посочила като свой приоритет борбата с безработицата и наистина е инвестирала ресурси в това да я намали до завиден минимум, показва държавната и политическа воля всеки тук – чужденец или кореняк – да има осигурена работа. По този начин всеки, след като има обезпечено бъдеще, се концентрира в своята сферичка и работи не повече от това, което се очаква от него. Така един цял народен манталитет се фокусира върху индивидуалното си добруване и справяне максимално добре с очакванията от въпросния индивид. Ето затова на въпросния индивид не му пука за теб. За него или и ти си като него – обезпечен, или просто не иска да се занимава с твоя проблем (примерно си се изгубил и не можеш да се върнеш до не знам къде си).

Аз и таланта ми да се губя. Дават ми карта с инструкции и аз ПАК ще се изгубя. Трябваше на намеря един офис на две-три пресечки от моя и ПАК се затрих. Просто като погледна картата, пред очите ми става като в Матрицата. Проблемът ми с картите е, че никога не знам наляво или надясно да завия. Аз имам фотографска памет и помня сгради, околността, такива неща. Колегите ми свикнаха и вече не ми дават карти, а инструкции наляво-надясно покрай еди коя си сграда. Само в първите ми дни имаше голям риск от загубване. Сега се справям доста добре. Веднъж схванеш ли логиката на улиците, на метрото и посоките, всичко е наред.

Моят работодател-мечта. Аз самата бях работодател няколко години и може би затова винаги съм искала, по-скоро мечтала за определен check-list от моя работодател. Моят настоящ работодател изпълни целия ми check-list с приемливи изключения. На първо време, белгийската система е много доброжелателна към служителя, но аз определено получих и бонуси. Ето само някои примери: според белгийското законодателство, няма граждански и трудови договори, има само тукашната разновидност на трудовия договор. Според него, трудовите злополуки се поемат от работодателя (по-скоро от здравната система), който поема разходите по спешното ти хоспитализиране. Престоя ти в болницата, ако се налага, обаче не се поема. Моят работодател го осигурява като допълнителна полза за служителите си. Моята партньорка, няколко месеца след като пристигне тук, ще получи автоматичен статус на мой legal cohabitant според закона, което значи по-добро социално осигуряване и споделени данъци за нас двете. Това става автоматично. Медицинските разходи на сина ни се поемат от работодателя ми. Получавам допълнителна ежеседмична платена отпуска (мисля, че е около половин ден всяка седмица, разпределен по дни), за да го водя на ясла или изобщо за отглеждането му. Допълнително към заплатата си получавам и абонаментна карта за целия обществен транспорт в Брюксел. Получавам и ваучери за храна на стойност, предостатъчна не само за ежедневен обяд цял месец. Следващата седмица започвам и интензивен курс по френски, който отново се поема от работодателя ми. Обучението ми за работа със софтуер също се поема от работодателя ми. Да се похваля небрежно – аз имам вродена схватливост за чуждите езици. Когато ми говорят бавно на френски, разбирам. С писането определено ще имам проблем, но, хей, нали затова отивам на училище по френски. Още един бонус, който получавам, е платената отпуска. Според белгийското законодателство, нямаш право на платен отпуск първата година от започване на нова работа. Моят работодател обаче, дава на служителите си 1.5 ден платена отпуска всеки месец, като на Коледа и Нова година (по закон неработните дни са само два) получаваме цели 5, което, на практика значи, че затваряме кепенците на Бъдни вечер и се връщаме на работа два дни след Нова година.

Стига толкова за особеностите на Брюксел.

Следващата седмица се местя с апартамента, в който ще живея два месеца, докато жена ми и Максим дойдат. След това ще си наемем по-голям апартамент. Като казах наеми – тук за 400-600 евра си намираш страхотен двустаен апартамент с цялото оборудване, което ти трябва (обзавеждане, печка, пералня, често и сушилня, микровълнова, телевизор) и с включени режийни такси (ток, телефон, газ, вода, интернет). За пръв път ще деля апартамент с непознат човек. Той е малко …странен, но забавен. Холандец на около 30 с две котки и авантюристичен дух и може би прекомерен ентусиазъм от нанасянето ми. Колегите ми и приятелите ми тук не спират да се гъбаркат с мен и да питат дали вратата към спалнята ми се заключва.

А, да. На амебите нацистчета в България мога да кажа само едно – на майка си ще викате „дебела свиня”, нещастници. Не знам дали си давате сметка как регулярното отваряне на цяла тема за обсъждане на моята особа с придружено търсене и публикуване на мои снимки (дори и снимките ви не са актуални, ебаси!) единствено и само ми вдига акциите и повишава шансът ми да си намеря още по-добра и по-високоплатена работа и да водя още по-добър живот. Всеки бъдещ работодател или контрагент, с когото работя, ми пуска името в Google и онлайн изцепките ви ми правят страхотна услуга, по-добра и от иначе достатъчо добрата ми автобиография. Да не говорим пък каква услуга прави на егото ми и на това името ми да не се забравя в България. Ако искам и 300 кила ще стана следващия път, като родя, и пак ще съм по-умна, по-готина, по-хубава и по-забавна от гаджето ви. Това съвсем сериозно ви го казвам. И само между другото – холандските и белгийските националисти, в това число лидера и партията на холандските националисти, са едни от най-ожесточените защитници на холандските гейове, те следват философията „да опазим собствените си гейове, защото са холандци”. Никога няма да ви увре акъла и докато не си намерите жена, с която да си лягате редовно, и работа, която да ви позволи да водите нормален социален живот, ще си останете неграмотни, псевдо-патриоти, ултраманипулативни национал-социалистически пъпки, които дори не пишат грамотно на български. Не бяхте вие причината да напусна България с толкова болка и огорчение, не се ласкайте неоснователно. И отново няма да сте вие причината който и да е гей/лесбийка да напусне, защото, докато не започнете да си задавате въпроси като „защо?”, „как?” и „какво, ако?”, си оставате хайка нещастници с промити мозъци и липса на каквато и да е визия за бъдещето и талант. От по-младите ми години помня тогавашните скинари („националисти” дойде по-късно, пък национал-социалисти сега тепърва навлиза) и те нямаха общо с нито един от вас. Сигурна съм, че ще се изненадате да разберете с колко ваши …хъм…кхъ, кхъ, съратници тогава движехме в една компания в продължение на години. След като препубликувате този текст там, където публикувате и снимките ми, ще добавите още една референция към автобиографията ми и перспективите ми за по-добър живот. Както казват по National Geographic – Think again.

На останалите, които четат блога ми, ще разкажа следното. Мисля, че ако силно искаш нещо, просто трябва да го направиш. Трябва да се радваш на всеки ден, защото никога не знаеш какво ще се случи по-късно. Вярно, звучи клиширано, но просто не знам как другояче да го изразя. Някога бях детегледачка в Лондон и често излизахме да вечеряме в някой пъб. Добре си спомням, че в даден момент имах само един чифт обувки с дупки на подметките. Нямах пари да ги занеса на обущар. По-точно казано, имах избор между нови подметки на обувките си и поредната мила вечер с приятели и избирах второто. Мислех, че ще съм по-щастлива, ако правя нещо хубаво с останалите, отколкото ако си седя вкъщи със залепени подметки.След това започнах да пътувам по света. Мнозина ми казваха, че и те биха го направили, но нямали възможност. Често има хиляди причини да не направиш нещо и само една-едничка да го сториш. Но тя е достатъчна. Би било тъжно, ако един ден съжаляваш за пропуснатите неща – понеже всичко, което вършиш, те учи на нещо ново. (ремпъл от „Отива една жена при лекаря” на Рей Клуун, с две ръце горещо я препоръчвам за прочит!) If you never tried, you’ll never know just what you are worth (Coldplay, “Fix you”).

Почти се стъмни вече. С доза самоирония потиснах няколко сълзи в супермаркета днес, докато слагах в торбата покупките си, всичко в комплект „по едно”. Почувствах се като в една сцена, мисля, че беше в „Дневникът на Бриджит Джоунс” – полуфабрикатена пица за микровълнова, на чиято опаковка имаше снимка на жена на средна възраст, с хавлия на главата, облечена в овехтял пеньоар, с посърнало лице, под което пишеше Lonely woman dinner. Допивам бирата си, вече е топла и почти неприятна. Сигурно пак ще гледам „Здрач” (утре ще се спася с някое ново DVD от супермаркета, че вече и аз избелях, и кучешки зъби ми порастнаха).

Довечера, като всяка от отминалите вечери, пак няма да мога да заспя до 4 сутринта. Ще слушам Графа&Невена Nothing compares to you, после Мария Илиева “Идваш към мен” и ще си въобразявам как нищо от България не ми липсва.

Разбира се, че ми липсва. Едва днес дойде усещането, че съм напуснала България, родината си, познатата мила, китна, миризлива, сива, слънчева, зелена с мирис на кестени през септември, шумна, опасна, малка и панелна, с ухание на борова гора и морска сол, с тръпчив мирис на озон след дъжд, смесен с миризмата на обор и мокра козина, златно-жълт небосклон от вълни жито България. Част от сърцето ми е там – майка ми, баща ми, брат ми и сестра ми, неколцината ми приятели … любимите ми хора. Удобството да знаеш къде продават мекици в неделя сутрин, след като си се довлякла в 7 сутринта в неделя пияна и умираш за сън и храна. Да знаеш къде има 24-часова ключарска помощ. Да хванеш едно такси то Мола и да не питаш шофьора дали разбира английски. Да си пуснеш сутринта телевизора и да се радваш, че Лора е избрала днес да сложи блуза с дълбоко деколте. С едно телефонно обаждане да спретнеш разюздан купон, още едно и набавяш някакви неща, които иначе никога не би взела. Удобството да си купиш Jack в супермаркета. Да има сексшопове навсякъде (влизала съм два пъти, не, три, в такъв и трите пъти не беше да си куп нещо за мен/нас. В този ред на мисли, на партито за изпращането ми получих страхотни подаръци, особено колажите със снимки от Ина, които всеки път ме разплакват – затова ги оставих в София, но ги снимах с телефона си и пак плача. Много съм благодарна на всички вас, че никой не се изгаври с мен и не ми подари плакат на Роб Патинсън.) И уханието на храната. Ах, как ми липсва вече това. Да вземеш домат в ръка и да усетиш миризмата му. И краставицата да не е като гумена, странно зелена. Липсват ми подправките, острата миризма на чесън, червен лук и репички. Искам филия с лютеница и халва. И саламурено краве сирене, и кисело, истински кисело мляко. И айрян в чаша. И мусака, която няма вкус на повърнато желе. И тлъста свинска пържола, добре опечена. Липсва ми „Славейков”, и Мола, и „Господари на ефира”. Липсва ми дори нескопосаният трагикомичен превод на „Ел връзки” и Елза Парини, която отказва да спре да нарича партитата L World, вместо L Word.

Това беше усещането, което потисках десет дни. Обраха апартамента ни в София преди два-три дни. По дяволите вещите, които взеха, това са просто неща, които ще си купим пак, точно, както и преди, когато се нанесохме с Деси в първия ни апартамент с по едно сакче дрешки, а три години по-късно наложих вето върху купуването на неща за къщата поради липса на място в тристайния ни апартамент. Откачих от тревога, защото тя е сама там, в дома ни, в който са влизали чужди хора, непознати, които са ровили из нещата ни, нахлули са в личното ни пространство, в Дома ни, в най-съкровеното място на всеки човек. Снощи тя излязла с приятели и избухнала, както избухвахме няколко месеца преди да замина, когато знаехме, че решението е взето и скоро заминавам. Мейла й как е изкарала и кого е видяла ме разплака, както вероятно се очакваше да плача на летището. Ето това ми липсва. Липсва ми майка ми на едно такси разстояние. И баща ми, с когото трябва да говоря по-високо на дясното му ухо, защото на 92 години слухът е последният ти проблем. Липсва ми да си кажем „здрасти” с охраната на клуба и да седна на масата, на която почти са инструктирани имената ни. Липсва ми Траян и Жоро да знаят какво ще пия тази вечер, без да им казвам. Липсват ми приятелите ми. Заради лумпените, които все още живуркат (неслучайно точно тази дума!) в България няма да казвам имена и места.

Липсва ми Максим, който почти говори и казва „мама” и „бейби”.

Липсва ми Деси.

–

Вече е съвсем тъмно. От терасата ми се чува единствено ритмичното почукване по клавиатурата. Наоколо е тихо. Въздухът е влажен. Клавиатурата и екрана също. Изпушила съм повече, отколкото за всяка друга вечер в Брюксел досега. Отварям втора Leffe, този път Triple, с по-високо съдържание на алкохол, и си пускам Графа. По-драматично няма как да бъде. Опреш ли до Графа, нещата за загрубели.

P.S. Някои особености на българското ежедневие