Муша-Буша в пространството

Всичко, което харесвам е или незаконно, неморално, калорично, пристрастяващо, скъпо или невъзможно.

Един просто-такъв уикенд

Този уикенд, някак си, мина в „утре“. Утре задължително ще изчистим вкъщи (в крайна сметка по спешност чистихме в неделя почти през нощта). Утре ще сваля ключовете от дървото (в понеделник наобед ключовете още са на дървото). Утре ще станем навреме и ще отидем да видим първия епизод на Емигранtи на Карбовски от 16:00 в „Одеон“ (в 15:58 трескаво се тича по стълбите с мокра коса и се скача в първото полузаспало такси).

Така се получи, защото всичко започна от петък вечерта. Уикендът започва официално, когато чевето е доставено на бабка си. Две приятелки не искаха да излизат, но ние ги изнудихме и подкупихме с вечеря от пържени яйца с кремвирш с вкус на месо и заредена флашка с музика за Есенс. Сутрешната съботна гледка на снощна вечеря, препълнена мивка с мръсни съдове (знаех си аз, че не е на хубаво да имаш толкова много посуда!) е достатъчен стимул да те изгони от кухнята обратно в леглото, където да се тюфкаш няколко часа как трябва да ставате, „ей сега, само още 5 минути“. 5-те минути се превръщат в цял ден и с престорено спокойствие си насинваш лакътя в бравата на път към банята, осъзнавайки как поредните гости (преди живеехме в малък апартамент, около 30 квадрата, където нямаше как да се превърне с хана, в който е сегашния ни апартамент с ежедневни гости) ще дойдат ени моумънт нау. Бясно излизаш от банята и още по хавлия се опитваш с дясна ръка да не си извадиш окото, докато се гримираш скоростно, а с лява ръка вадиш поредната посуда за поредното гости, което звъни по телефона да каже, че входната врата е заключена. Миг почуда. Не ти се слиза по хавлия, не искаш да губиш време в обличане сега и взимаш брилянтното решение да опаковаш ключовете в найлонов плик и да ги метнеш от 6-тия етаж по главите на гостите. Иначе толкова невинна и проста идея. Завършва с опакована в найлонов плик връзка ключове, добре заседнала на върха на един клон пред входа. Надяваш се на вятър, но е пълно безветрие вече трети ден. Нищо неподозиращата ти жена излиза от банята, насосва те какви глупости вършиш, нахлузваш някакви там дрехи и слизаш, с едно гримирано око, да отвориш на гостите, защото се оказва, че входната врата НЕ е заключена. Пийваш едно на отскок с гостите, докарваш садо-мазо Menson лук (за целта е необходимо да си купиш Heavy Metal потник с Iron Maidon отпред и червена дантела отзад вместо гръб, да си вдигнеш косата на пънк-гребен и да си сложиш възможно най-официозното вечерно сако) и се затичваш към близкия локал. Тичаш, защото ти е студено, защото гребена ти може да се килне, защото може да те срещне нЕкой скин и ако не те налупа заради гребена (обяснявай, че е въпрос на фьешън), да е заради лесбийството ти или щото му е скучно. В близкия локал вече те чака дружинка женоря, една от които е в straight-периода си и е довела гаджето си, виден софийски скин с татуирани свастики и неща, с който се оказва, че водите доста смислен и приятен разговор и взаимно се надявате да не се виждате повече. Спираш да пиеш, защото осъзнаваш, че 1) не виждаш клавиатурата и не знаеш каква музика пускаш и 2) девойките са толкова на черешата, че и с вилица да им барабаниш по стъклена чаша, пак ще танцуват.

На другият ден се замисляш, че или апартамента ти е по-малък отколкото си мислиш, или че снощния аутфит се е състоял от ужасно много дрехи, защото виждаш части от снощните одежди из цялата къща. С „Ей сега ставам“ се стига до 15:58, когато с мокра коса, в опит да си свалиш пънкарския гребен си го зализваш надясно, се мяташ в някакво такси и дори не преговаряш за цената, стига да стигнеш овреме до кино „Одеон“.

Гледаш първия епизод на Емигранtи и си мислиш няколко неща. Първо, осъзнаваш колко манипулативно е направено видеото, с подходящата музика, операторска игра и визуално, неподлежащо на коментар, сравнение между Валенсия и Враца. Все пак се поддаваш на манипулацията. Второ, осъзнаваш, че наистина просто търсиш ежедневно причините да живееш още в България и, докато надеждата за промяна те крепи, разбираш, че, всъщност, живееш в собствената си утопия за днешната България. Ядосваш се, изнервяш се, иска ти се да отидеш да хванеш някого за гушата и да питаш тъпото копеле ти за какво учи толкова години, за какво научи английски, защо инвестира толкова много в себе си, а не можеш да се реализираш, продаваш се за не толкова, колкото струваш, за чий раждаш „децата на България“, като тъпата социална система направо ти се смее в лицето и за чий, мамка му, още си тука, иска ти се да му креснеш в лицето и да го раздрусаш тоя, дето ти задрасква мечтите и… осъзнаваш как няма кой да напсуваш! Ядосваш се най-много, че няма поне едно виновно копеле, което да напсуваш за това, че оцеляваш, а не живееш. И докато в главата ти се води цял диалог между порива да си вземеш чевето от бабка му и да хванеш първото такси към летището и примирението да останеш в България и да се надяваш нещо, каквото и да е, НЕЩО да се оправи, някаква кифла до теб, по средата на киното, в тишината на публиката, започва да говори по телефона си! С друга кифла, за да се уточнят коя кифла къде в София се намира, какво прави в момента, дали им харесва и след колко време могат двете кифли да се срещнат на Попа! Диалога в главата ти замлъква, защото никой политически и благороден родолюбски аргумент не може да обори простотията и арогантността на съседката ти по националност и произход. Един обикновен телефонен разговор, една необикновена и категорична причина да си живееш живота другаде, дори и ако това значи да оцеляваш другаде, а да живееш по-късно. На въпроса на Карбовски колко пари получава първият герой в Емигранtи, отговорът идва като шамар. 980 евро. Един врачански пич, една българска спермо-банка, един пропилян избирателен глас не иска да си купи еднопосочен билет за България заради 980 евро на месец. Образно казано.

Запазваш си тези размисли за после и набързо се изнизваш от салона в края на прожекцията. Познаваш половината салон, но такива мисли не са за споделяне, защото звучат като опит за продължение на филма. Помахваш на познатите, кимаш на тези, които предпочиташ да не познаваш, с цинизъм отбелязваш позьорите, които се борят със седaлките в кино-салона, за да ги хванат камерите в един кадър с Карбовски и отпътуваш към Джъмбо да купиш на чевето гърне. С Карбовски обменяте смс-и за филма и оставяте разговора за него за договорената, ненасрочена бира.

Надничаш зад гърба на жена си, която сглобява несглобяемо столче за хранене, позяпваш неделните филми и по никое време най-накрая чистиш къщата.

Събуждаш се днес и ключовете са си още на върха на дървото. Всичко си е по старому, само горчивото усещане за потребността да решиш дали да останеш тук ти прави сутринта малко тъжна. Имаш много работа, на моменти досадна, ключове трябва да сваляш (а идея си нямаш как!), чевето трябва да прибираш от бабка му, която се опитва да го монополизира, но вместо това, споделяш незавършените си преживелици и размисли с няколкото фена на блога си. Благодаря, че ме изслушахте.

5 comments on “Един просто-такъв уикенд

  1. oberonbg
    февруари 16, 2009

    Това е много добре написано. Забавно е, може би именно защото не ми се е случило на мен.

    Like

  2. longanlon
    февруари 16, 2009

    познаваш карбовски, а? кажи му да си оправи сайта, че е много антифункционален така. а ако си направи блог, ще го чета и на сън 🙂

    Like

  3. alisia
    февруари 17, 2009

    Ако всичко това ти се случва наистина, чудя се, кога ти остава време да го напишеш… Беше ми забавно!

    Like

  4. Musha Busha
    февруари 18, 2009

    Аз тук пиша само есенцията на това, което ми се случва. Но не какво ти се случва е важно, а как го разказваш!:)

    Like

  5. Пътева
    май 10, 2009

    Това за мацката в straight – периода си беше велико! 🙂

    Like

Кажете си

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Information

This entry was posted on февруари 16, 2009 by in да си кажа... and tagged .

Навигация