Муша-Буша в пространството

Всичко, което харесвам е или незаконно, неморално, калорично, пристрастяващо, скъпо или невъзможно.

За тибетците и лесбийките

Настоявам да прочетете този аналитичен поглед на Яна Генова върху гей прайда в София миналата година.Настоявам любезно, естествено.
–––––––––––––––––––––––––––––––––
На 28-ми юни в София имаше гей парад. Понеже бележките ми от, преди и покрай него се занимават предимно с медийния отзвук и подмяната на смисъла на парада, редно ми се вижда да споменем и малко за контекста. А той се определяше от

Действащите лица

– няколко политици. Някои силно притеснени как да уцелят мярката между родния мачизъм и представата си какво биха направили „европейците” на тяхно място (министър Миков). Други – неразбрали, че вече не са частни лица (Станишев).
– един напълно неадекватен председател на държавната Комисия за защита от дискриминацията, появил се в телефонно включване по радиото напълно неподготвен не само по гей-въпросите, но и по тези за дискриминацията изобщо
– голям брой журналисти и репортери. Както става дума, в мнозинството си напълно неподготвени, даже непуснали един Google search по темата преди предаванията си.
– зяпачи. В по-голямата си част разочаровани, че не им се предоставя шоу от типа на карнавала в Рио и че полицията си свърши работата, и никой никого не наби.
– един Боян Станков, наречен Расате (в комбинация с изненадващо и за него самия медийно внимание), с непоносима мешавица от противоречиви аргументи, но все пак създаващ впечатление, че знае какво говори
– зле организирани и недокрай преодоляли вътрешните си междуособици гей-активист(к)и
– младежи с боксове, павета, бутилки и гумирани кабели, за съжаление, повечето непълнолетни. Незнайно къде подготвени за атака в градски условия и за театрално свличане в краката на полицаите в услуга на дебнещите фотографи.
– между 50 и 80 (не съм ги броила!) участници в парада, от различен пол, възраст и сексуална ориентация.

и отсъстващите лица

– достатъчно сериозни експертни мнения – на юристи, психолози, историци, политолози, философи и прочее
– публични фигури от какъвто и да е пол и сексуална ориентация. Липсваха, например, уж надлежно картотекираните от Расате и уж хомосексуални политици, но също и отдавна разкрилите сексуалната си ориентация интелектуалци, поети, певци, актьори и актриси. Причината за липсата им – неизвестна. Може би излизането по улиците е твърде просташки акт или просто им е втръснало от медийно внимание?
– женски, правозащитни и граждански организации, създадени през 90-те, именно за да осигурят множественост на гласовете в делиберативната демокрация. Да считаме ли, че целите на 90-те са постигнати? Или нишите са дотолкова различни, че е време да се окопаем в тях и да не търсим общ граждански глас?
– разследващи журналисти, които да ни осветлят по въпроса как така големи групи въоръжени младежи, които очевидно полицията познава по лице, спонтанно се оказаха на едно място и добре подготвени в деня на парада
– купонясващите младежи и девойки от гей-заведенията в София, за които хомосексуалното е лайфстайл и начин да „не си оттук”, а не житейски избор със съответните последствия
– от мотото на парада „аз и моето семейство”, почти отсъстваше семейството – родители, братя, сестри, чичовци и други роднини, за които в суматохата малко хора се сетиха.

В седмицата преди първия истински гей парад в София, един хетеросексуален приятел ми заяви, че е твърдо решен да се включи в шествието. И тъй през годините на познанството ни не беше показал каквото и да е отношение по темата, това ми се стори малко странно. И аз като всички се замислих дали пък няма някаква лична, по-така причина да участва. „Ни най-малко”, каза ми, „протестирах и пред китайското посолство, пък да не би да съм тибетец!”

Тази негова логика – логиката на активния граждански ангажимент, която приема за очевидно, че преди всичко сме политически същества, е обратна на духа, който доминираше в т.нар обществено пространство преди и около гей парада. Въпреки всичките приказки как парадът бил добър повод да се заговори за сексуалното равенство, скритата и явна дискриминация на сексуално различните и стряскащите резултати от социологическите изследвания на българската толерантност, поводът ни най-малко не беше използван по предназначение. Вместо това, повечето медийни (а в резултат – и обществени) реакции оставиха впечатлението за пълна терминологична, фактологична и друга каша, разпределена на „първо” и „второ”. Първото ни беше сервирано в седмицата преди парада и то включваше излишно преекспониране на фигурата на Расате, липса на достатъчен брой добре подготвени лица от гей-движението и отчаяни журналистически усилия по докопване до сълзливи лични истории. Освен подсъдното смесване на хомосексуалност и педофилия, Расате в крайна сметка излезе със съобщението, че в неговото село е най-хубаво и по-добре цялата държава да се уреди по този начин. С малки изключения, „първото” като цяло имаше пикантен вкус, защото под цялото говорене за права и демокрация, на места в ефира ясно се чуваше инфантилното подхилкване на колективното порно-безсъзнателно. Нещо като гражданска позиция по темата за сексуалната ориентация и нещо като професионална медийна етика, само че формирани от порнографски образи на преплетени (женски) тела. За предпочитане руси и млади.

Участниците в цялата първа част имаха също и голям проблем с езика и неловко се препъваха пред имената на нещата. Голямото заекване пред думички, дошли от други контексти, става напълно разбираемо, ако се сетим, че очевидните за либералните демокрации неща съвсем не са така очевидни тук. Независимо от степента на своята добронамереност към сексуално различните, и журналисти, и гости вече знаеха, че не е добре да се говори за «обратни», «педераси», «такива» и прочие, но все още не бяха съвсем сигурни защо именно не е добре и с какво точно да ги заменят. Повсеместният панически ужас от думата «лесбийка» и спасителното вкопчване в чуждицата „гей” доведоха до абсурдни изреждания от типа „гейове и …. ъъъ …. хомосексуалистки”! Гей-активистите пък продължиха да се разграничават и по оста глобално/локално, говорейки за парада на гордостта като за „прайд”. Нищо чудно, че докато някои отиваха „на Прайда”, недотам глобално мобилните и интернет образованите им съграждани си мислеха, че става дума за стадната организация на лъвовете. Не е нужно да си езиков пурист, за да е ясно, че онази дълбинна революция/трансформация на езика, която предшества истинското признаване на различието и отива отвъд простото наличие на антидискриминационни закони, няма как да се случи на английски.

Във втората порция медийно-обществена каша непосредствено след събитието, видяхме пък друг вид подмяна. Символичният жест на парада беше превърнат в упражнение по преброяване – първо на хомосексуалните, а после и на арестуваните. Темата за несправедливостта на пълната публична невидимост на сексуалните различия беше подменена с въздействащи образи на нахвърляни по тревата скинарски тела. Чети – несправедливост на полицията. „24 часа” дори намекна, че арестуваните са арестувани, защото „пиели бира”!

Мога да си представя как за повечето телезрители (сред които и иначе образованата ми майка), на които в началото на седмицата преди парада или им беше все тая, или просто изпитваха леко притеснение от темата, към края вече любезно им беше предоставена аргументация против парада. Достатъчно кохерентна, непротиворечаща на закона и привидно нехомофобска. Тази аргументация се завъртя около въпроса защо е нужно „афиширане” на нещо толкова интимно като сексуалността и защо „тези” искат да ни натрапят предпочитанията си. Говоренето за парада пак се завъртя около метафориката на спалнята и чаршафите, които били чисто лична работа. И то в страна, в която на места все още цяло село празнува ваденето на показ на окървавени сватбени чаршафи.

Един от лозунгите на парада „Внимавай кого мразиш – може да е някой, когото обичаш”, май се оказва изключително адекватен. В публичност, в която е нормално събеседниците да си говорят така все едно са ходили заедно на детска градина или са свързани в сложни роднински отношения, изглежда, че стряскане може да настъпи едва пред откритието, че някой много близък до теб живее и друг живот. В същата тази локална българска махленска публичност, адекватната на средата гей-активистка стратегия на признаване не би минавала през формалните юридически и публични канали, а през лични саморазкривания на хомосексуалното в микро-средите на приятелски групи, семейства, градове и паланки. Така, че вместо да дебатираме за права, принципи, идентичности, граници на дискриминацията и прочее – в тази среда – по-добре да изчакаме БНС да осъществи обещаното картотекиране на хомосексуалните. Той ще направи услуга на гей-движението и по особен начин ще удвои мощния смисъл на гей-философията „Разкрил съм се, следователно съществувам”.

Всичко това, разбира се, са само откъслечни парадно-медийни впечатления. Имаше и други, немахленски медии, но не много (re:TV, даже от време на време и Канал 1).
Но това, че има парад и е добре да има парад, все още не значи, че са ясни един куп други неща. Като например има ли или няма единна гей-общност и от какво се определя хомосексуалната идентичност, кой говори от нейно име и кого точно изразява, кой е субекта, от когото се очаква утвърдително действие за повече видимост на тази идентичност и прочее. Бъркотията около философията и практиката на гей-движенията не отменя, обаче, основния въпрос. А той е: защо все пак има парад, вместо – напротив – да няма?! И защо от 1969 г. насам той навсякъде се случва под привидно абсурдното мото на гордостта. И понеже не останах с впечатлението, че на този очевиден въпрос беше даден ясен отговор, позволявам си да изредя няколко възможни аргумента, всичките от различен порядък. Те биха звучали така:

Защото сексуалността никак не е само частен проблем и далеч надхвърля границите на спалните ни. Държавата отдавна се е наместила в уж частното ни пространство и успешно регулира какво правим с телата си, как се грижим за тях и с кого ги споделяме. В този смисъл, гей парадите са толкова демонстрация на интимни хомосексуални отношения, колкото брачният ритуал е демонстрация на това какво се случва след него в хетеросексуалното семейство.

Защото политическата теория и философия (добре, една част от нея) казва, че властовата позиция е именно там, където се слагат границите между «частно» и «публично». И не е добре, ако само Расате се настанява в тази позиция, за да ни каже кое е обществен интерес и кое – «нормално».

Защото универсалното морално чувство, което ни прави съпричастни с другите човешки същества, не означава да интерпретираме това, което е добро за тях единствено през хоризонта на собствения си опит. Видимостта на този чужд опит, на тази чужда история и биография, може да се постигне и през паради. Макар и със сигурност не само по този начин.

Защото макар и наистина вече да съществуват антидискриминационни закони и право на демонстриране, това само по себе си не е достатъчно – основните права и недискриминацията не са достатъчни, за да се формират обществени позиции и политики.

Защото обществото има интерес да утвърждава уважение към различията вътре в себе си – расови, етнически, културни, сексуални и прочее. Не защото иначе би му било скучно, а защото степента, в която различните групи се идентифицират с политическото общество зависи и от това доколко самото политическо общество проявява респект към членството в тази група.

Има, разбира се, и още … Но най-вече, защото преди да стигнем до спалните си, всички минаваме през един общ коридор и даже прекарваме повече време там, отколкото в леглата. В него общуваме не с някакви измислени предварително ясни и докрай формирани интереси и ценности, а именно за да договорим заедно как това общо пространство да изглежда. Не можем да се правим, че в него няма хомосексуални (а също и тибетци). Така, че е добре да започнем да формираме морална чувствителност и представа за справедливост, които не се изчерпват с нормата на хетеросексуалното.

***********************
Докато писах горното, попаднах на няколко прекрасни блога, сред които и http://openlyfeminist.blogspot.com/. Цялата ми подозрителност към блогосферата се изпари пред грамотността на написаното, включително и на коментарите по темата,. Май е време да мина във виртуалната публичност!

Автор Яна Генова
„За тибетците и лесбийките“
изд. Алтера, София, 2008
статия, сп. Алтера, 8-9/2008

3 comments on “За тибетците и лесбийките

  1. cybercrackerbg
    януари 9, 2009

    Много добро.

    Like

  2. bogpan
    януари 11, 2009

    Изключително добър текст. Жалко е, че само се намира по абонамент.
    Поздрав!

    Like

  3. viola
    януари 28, 2009

    Моите поздравления към авторката на този великолепен , изпипан и в детайлите, анализ!
    Жалко, че няма такъв компетентен представител на гей-лесби –общността, когато се водят обществени дискусии за правата на хомосексуалните!
    Много точни, логични и перфектно мотивирани доводи!
    Още веднъж – поздравления!

    Like

Кажете си

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Навигация