Урок по „родолюбие“

Вчера в Червената къща се случи втората заключителна среща по проекта на БГО Джемини „Оглушителна тишина: случаят в моето училище“. Втората, защото първата се проведе точно след Прайда и на нея присъстваха само журналисти, представители на Холандско посолство, 4-5 активисти и един заблуден гражданин.

Това, което се случи на дискусията вчера, беше ясен и силен сигнал, че се намирате в София, България.

Срещата беше за представяне на резултатите от проект за създаване на безопасна и толерантна среда в средните училища в България, в която ученици и учители от различен етнос, с и без увреждане, от мъжки и женски пол и с различна сексуална ориентация ще се чувстват спокойни да бъдат себе си. Проектът беше изпълняван в няколко града на България, с подкрепата на Посолство на Кралство Холандия.

На срещата Вилем ван Ее, посланикът на Холандия у нас, и Кемал Еюп, председател на Комисия за защита от дискриминация, казаха красиви слова за уважението към хората, независимо и заради различията им и за това как България, вече част от Европейска общност, (би трябвало да) споделя принципите за равенство и универсални човешки права. Тъкмо се притеснихме, че срещата протича цивилизовано и в диалог, особено заради почти неофициалното присъствие на представител на МОН (за което лично й благодаря, защото жената наистина може да има проблеми после заради това и заради двегодишният си личен ангажимент към проекта), когато в залата с гръм и трясък, много суета и самодоволна усмивка влезе Боян Станков, артистично нарекъл се Расате,с обичайните заподозрени свои съмишленици. Както стана ясно по-късно, част от тях дойдоха с него, но други двама уж отделно, без принадлежност към БНС.

Една (шашардисана) учителка по английски език откри дебата, като почти захапа микрофона, за да развие в рамките на 10 минути тезата си колко е лошо да се насърчава разнообразието и уважението в училище. Тя се обърна към Посланика с настояване да бъдат отделени средства да се насърчи дискриминацията и да се поощри национал-шовинизма, като по този начин ще се опазят българските ценности и култура. По-конкретно, тя настоя холандско да започне да финансира разпределянето на медицински персонал в училищата, който да лекува децата от хомосексуалИЗЪМ. Боян&Ко аплодираха възторжено учителката и започна своя монолог за … е, няма нужда да Ви го разказвам, той е същия от 2004-та. Новото в монолога беше критиката към едно от заключенията от проекта, именно за хетеронормативността и за представянето на жената като слаба, нежна, емоционална, неможеща колкото мъжа, с единствена функция да бъде домакиня и майка за разлика от мъжа, който е силен, агресивен, лишен от емоции и ориентиран към власт и кариера. Боян подкрепи тезата си с риторичен въпрос дали в залата има жена, която може да вдигне толкова тежко, колкото един мъж, с което заличи десетилетия борба на жените за равноправие и автоматично превърна дискусията в племенна структура, в която жените се броят по брой възпроизводствени матки, които трябва да раждат синове. Той адресира и посланика с коментар, че след като България е започнала да приема хомосексуалИЗМЪТ в законодателството си, значи трябва да се толерира и педофилията (WTF?!?!?!?!?!?), което веднага ще разруши нацията, от която те толкова се гордеят. Холандия беше представена по думите му като съвременният Содом и Гомор и той го знае, „защото е ходил в Холандия и знае как стават там нещата”. Холандския посланик му отговори, че сигурно е прекарал престоя си в Холандия в някоя „dark room” (на което запознатата с ЛГБТ тематика част от залата избухна в смях, хората от БНС замигаха неразбиращо). Освен това, посланика каза, че в речта си не е говорел за България, нито за Европа, нито за гейове, или за хора с увреждане, или за роми, а е говорел за човешките права като фундаментална база за равенството между всички хора.

Видеото, което направихме и можете да видите по-долу не е монтирано, но ще Ви даде представа за „дискусията”. Дори и от крактите кадри се вижда неспособността на националистите да участват в смислена дискусия и, изобщо, неспособността им да разговарят с други хора.

След дебата коментирахме, че националистите (или поне тези, които присъстваха) имат някои виждания, които не се различават кой знае колко от тези на хората от другата страна (ще рече, ние). Особено, когато става дума за етнически проблеми, малцинствени проблеми и т.н. Основната и същинска разлика е, че националистите персонализират недоволството си в омраза към отделния човек или група хора, принадлежащи към дадено малцинство. За нас, поне за мен и колегите ми, етно-драмата е породена от икономически проблеми, ужасно много миришещи на капитализъм, и не хората са проблема, а системата, в която ние сами сме ги поставили да живеят. Всъщност, ние недоволстваме заради резултатите от институционалната система, в която етнически малцинства са поставени и именно тази система поражда усещането за социална неправда, но не отделния ром или ромската общност. Това, обаче, е тема на друг постинг.

Моника Писанкънева каза много точни заключителни думи: че „това”, което се случва в тази зала, се случва всеки ден в класната стая, а ролята на учителя е много сложна – трябва да даде трибуна на всяка от страните да изкажат мнението си. За съжаление, когато става дума за изказване на различни гледни точки, диалогът с националистите може да се води единствено с мегафон, по възможност на някой стадион.