Муша-Буша в пространството

Всичко, което харесвам е или незаконно, неморално, калорично, пристрастяващо, скъпо или невъзможно.

В люлката на Европа-та

Ще летя за Брюксел. Ех, Брюксел, там, където е почнало всичко Европа, там е Комисията, и Парламента, там са човешките права. Там е Човека с главно … не знам как е човек на френски или на фламандски, но там, в Брюксел и българския даже е официален език. Преживявам час-и-половинчатото бездействане на софийското летище, като, за да не заспя, се учудвам на двамата лумпени – Виктория Карамфилова и Иван Спасов – които просто не отиват да се качват на самолета си и от уредбата служителката вече на фалцет ги заплашва да се явят НЕ-ЗА-БАВ-НО. И така половин час. Представяш ли си какъв лумпен трябва да си, да се затриеш на шопинг в някой от, нека преброя, ДВАТА шопа на летището, на това ОГРОМНО нашенско летищно хале, че да те викат половин час? И мен са ме викали, ама имахме основателна причина тогава и беше, защото принципно пристигнахме, след като вече гейта беше затворен и багажа ни едва мина, а не защото сме се мотали да си купуваме шоколади.

Офтопик: току що научих следната новина от Ройтерс. Изследователят, който откри, че кока-колата кара спермата да експлоадира (брех!) и учените, които са открили, че хората с радост биха консумирали чипс, който хруска много силно, спечелиха алтернативната награда „Ig Nobel“. А аз още нищо не съм открила…

Понеже летя с България Еър, ЕСТЕСТВЕНО, че ще закъснеем. Навирам се под седалката от смях, когато чувам английския на стюардесата, която се извинява за закъснението: „Ви ар сори фор дъ дилей /пауза, търси в главата си английските термини/ дю ту хьеви трафик ин Юръп.“ Хьеви трафик ин Юръп?!?!?!?! Хьелоо?? Из диз а Бинглиш ор?

Няма да казвам за храната нищо, че ми предстои да пътувам наобратно със същите стюардеси и …да не стават инциденти.

Между носа ми и предната седалка има точно една педя разстояние. Отварям да чета самолетното списание, но белгийката пред мен си пуска седалката назад и буквално ми сгъва списанието на две и го вкарва в корема ми. Помолвам я учтиво да си вдигне седалката и обяснявам защо, тя избоботва нещо белгийско, отебава цялото Евро-настроение и не си вдига седалката.

Кацам почти задушена в една дъждовна и студена и без хора по улиците Европейска люлка. Имам инструкции да хвана влакче до Brussels-Nord, хващам някакво влакче, пълно с българи, посрамувам се, че съм българка, като ги слушам, слизам и не намирам нито Information desk, нито карта. Намирам една карта на една спирка на едно Rue, но не намирам червената точка You Are Here. Черна, дъждовна, поройна, адски студена Европата, баси… И няма нито един европеец на улиците да те напсува къде си тръгнала с тая „new accession“ карта да си търсиш хотела.

По случайност намирам хотела, ама наистина по случайност. След като обикалям половината квартал, намокрям се като кокошка, мокри чорапи, мокри гащи, мокър компютър, мокър мозък и мокро търпение, бясна и полуразревана от безсилие спирам под някакви колони да се обадя на жена си и да й кажа: „Аз съм до Rue не знам кое си, кажи ми Гугъл как съветва да стигна до хотела си“, се оказва, че хотела е до мен.

Когато си в това състояние, в което бях аз, да те питат на рецепцията дали искаш стая за пушачи в непушещата Европейска люлка, направо ти оправя деня. Вечерта ти я прави телевизията, когато установяваш, че имат канали със субтитри, не като във Франция, баси шовинистите, всичко озвучават.

Имам карта как да стигна на сутринта до мястото на работната ми среща. Картата, аф корс, е на английски, а Rue-тата са на френски. В мейла ми пише, че има национална стачка и няма да работи обществения транспорт, затова ще ми отнеме около 40 минути пеша. Отнема ми час и половина.

Псува ми се, но пък повдигам рамене примирено – кога иначе щях да разгледам Брюксел? Спирах някакви хора за упътване, те не заеха къде трябва да отида. Една жена я спрях два пъти, на различни Rue-та. Ето, вече аз, една чужденка, знам повече Rue-та как се казват и къде са от местните! Забелязвам, че всички административни/офис/бизнес сгради в Брюксел са сини. Мдам, ако ми бяха написали в мейла: „За да стигнете до мястото на срещата, минете покрай 3 сини високи сгради, два паметника, един дворец, един парк, Европейската комисия и т.н.“, щях да стигна за 20 мин. Аз съм всеизвестна на приятелите си, че като ми дадат карта, все едно ми пускат Матрицата. Ако се оправях с картите, никога нямаше да разбера къде е Дирекцията по проучване и изследвания на Европейската комисия! Влязох два пъти там и настоявах усърдно, че там ми е работната среща, охраната настояваше, че не е и така… няколко пъти. Срещата ми беше на тема Employment, a там на едно табло пишеше Travaux или подобно и с моя учен по филмите френски реших, че щом е работа, е за мен…Поспорихме малко, но по европейски, не като у нас, по каруцарски, намесвайки майките ни в сексуален контекст.

Ужасно ми се пуши, но наоколо няма нито един фас на земята, минувачите не пушат и аз не искам да се излагам пред чужденците и също не пуша. Това е един от най-чистите, недупчени, черни и гладки асфалти, които съм виждала. И сини сгради. Няма такова синьо, и няма толкова сини сгради.

Но това, което ми направи най-голямо впечатление, са шофьорите. В България да пресичаш се битка на живот и смърт между нещастния, абсолютно безвластен и безправен пешеходец и супермена, чорбаджия шофьор. В България се кълчиш като настъпан червей между колите, псуваш на „педераст“ и си готов да жертваш някой крайник, стига останалата част от трупа да стиге до другия край на зебрата.

Тук не. Тук само като си сложиш крака на асфалта, колите спират. Сериозно. В момента, в който наближиш бордюра, двете платна замират, всичко спира и те гледа очаквателно. Аз няколко пъти спирах да обмисля посоката и ми отнемаше няколко минути да разбера, че не само аз съм спряла. И никой не те псува, няма педерасти в тая държава. Оказа се, че по закон шофьорите са длъжни да спрат, когато преценят, че може да решиш да пресечеш. Брех… От километри си личеше, че не съм тукашна. Местните пресичат, без да се оглеждат, с гордо вдигната глава и устремени. Аз, по навик, като подгонен заек, ръкомахам в благодарност на шофьора, усмихвам се, а тръгна, а спра, а тръгна, е, добре, пресичам, мерси много, да сте жив и здрав, господ здраве да ви дава… За какво са им пешеходни пътеки, наистина не разбрах.

Утре, в някакъв момент, трябва да се прибера в България. В някакъв, защото пак не знам в колко летя, къде ми е паспорта, главата, смисъла да се връщам.

И още един офтопик, но тъжен: на работната ми среща се говореше за равенството на работното място. Имаше хора от синдикати и съюзи на работодатели и служители. Установих, че такива срещи вече не ме зареждат с енергия да се боря, да работя, да променям, а ме смачкват, защото все по осезаемо разбирам колко са зле и колко се влошават нещата в родината ми България. Не активистите трябва да ходят на семинари за равенство, а лумпените, които хвърлят Молотов.

Advertisements

Кажете си

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Information

This entry was posted on октомври 7, 2008 by in да си кажа....

Навигация