Пък аз на 8 март

Малко като Twitter-update. Страхотен уикенд си изкарахме с жена ми.

1. Family Reunion обяд с нашите и сестра ми и мъжа й. Такива събития се преживяват с много алкохол, музика от хола (да заглуши разговорите), половинчасова настройка за предстоящото събитие с медитация и предварително успокояване на последващите нерви и неудържими изблици или да хвърля майка ми от прозореца, или аз да се хвърля. Тая жена е пълно wacko. Трябва да си направя нов таг – майка ми, wacko-то.  Обядът завърши точно навреме, преди баща ми и майка ми да си спомнят защо са се развели и да се хванат за косите. Майка ми много я бива в това да пили нервичките на околните, има жената вроден талант какво, на какви децибели с какво темпо на тембъра да ти изпили всички нервни окончания.

2. От поне две столетия не бяхме ходили на кино с жена ми, ей така, да си подържим ръцете като тийнейджъри и да посмучем кола с пуканки в салона. Пътят на промените се оказа много бавно-развиващ се (не като умствено изостанал, а като ритъм на действието), но Кейт Уинслет след  Четецът все още е в класацията ми на филмите-в които, ако участва тя-ще гледам. Лео Ди Каприо не можеше да е по-неподходящ за тая роля. Хубав филм, глупав, предвидим край. Един такъв край направо ти обезмисля престоя в киното.

3. Благодарение на GGW,  се сдобих с чистак нова плейлиста за Essence. Преди време една девойка се опита да ме подкупи с 5 лева, да пусна гръДско. Докато аз все още размишлявам гръДско или сръПско да пускам вече, тази събота наблегнахме на CSS, Peaches, The Bangles, Spice Girls (не се смейте, просто нямате представа колко са котируеми още), Thin Tings, Blondie, Republica и други (вече) лесбо икони. За пръв път в барО прозвучаха парчета, които сме слушали в 9 клас, но още ни радват. Обмисляме да спретнем някакво парти с … викторина:) Елън Де Дженерис е: а) марка омекотител; б) тайната годеница на Обама; в) най-добра водеща на токшоу в САЩ, Out&Proud лесбийка, щастливо женена за Порша де Роси; г) артистичния псевдоним на баба ти.

4.Най-добрият завършек на един хубав уикенд е да срещнеш първото селебрити в живота си. Моето първо селебрити беше Колин Фарел. Закусвахме привечер с жена ми в едно кафе на ъгъла на Славейков и Гарибалди (вкусна храна, ужасяващо обслужване), когато Колин Фарел влезе с хубавелка, с която се целуваха. С жена ми се забавлявахме как предполагаемият собственик на заведението отиде лично да ги обслужи – или защото обслужва Колин Фарел, или защото е единственият, който говори английски в заведението. Две момичета на съседната маса си счупиха телефоните, препотиха се сто пъти, изчервяваха се на смени, но, за наше съжаление, не дочакахме да захвърчат сутиени. Колин Фарел излезе на пуши навън (греда! седнали в канцероген-free зоната). Ние си тръгвахме с жена ми и на излизане почти се сблъскахме с Колин Фарел. Аз спекох, некак си, и казах: „Hey, welcome to Bulgaria!“ (!??!?!?!). Човека ме прегърна с една ръка и каза: „Thank you, darlin’.“ Хубав човек, майка му добре го е възпитала:)

5. Преди няколко години с бившата ми участвахме в един боулинг турнир. За да участваме, тренирахме  един месец заедно със спортния клуб Тангра-България. Турнирът беше във Франкфурт, бившата ми спечели 14-килограмова невероятна кегла, прозрачна с вградени делфини, за последно място. Аз бях някъде в последните 10 от общо около 50 участника. С жена ми все се заплашваме взаимно кой кого ще смачка и решихме да проверим. В първата игра аз явно си спомнях къде да си пъхна пръстите, опитвах се да не се хвърля по пистата и да не мятам в съседната писта. После обаче я размазах просто с ЦЕЛИ 108 точки (награда като за първолаче). После играхме с едни приятели, като три жени се състезавахме за последното място, но аз загубих – бях по средата на класацията.

6. Най-кофтито на един хубав уикенд са две неща – 1) бакшиш, който не спира да псува на майка, мангал, педал, джагал, миндил и прочие и 2) третата част на Блейд. Някой да го ухапе човека, да спре да се мъчи вече, баси. Само ние ли ще се мъчим с две продължения на Блейд!?

Един такъв уикенд с продължение

Ключовете още са на най-високия клон на дървото, съседите сигурно се чудят защо периодично заставам на перваза. „Ако ша скача, да скача, ко са чуди. Ша ми загори яхнията, все отсреща да гледам.“

В предния текст забравих три ключови неща да спомена.

Първо, как се спестяват пари. За мен това е съществено важен въпрос, защото аз съм с вродено широкопръстие. При мен не капе, при мен изтича направо. Доскоро патентованата от мен система за пестене беше забравената мокра сдъвкана топка от изпраните си дънки. Ако очаквате непубликувана, но доказана, научна теория за зависимостта между припечелването на кинти и броя PVC дограми в квартала, няма да я научите тук. Също, и реклама на някой депозит в банка няма да видите. Ще споделя най-изпитания и работещ метод за спестяване на пари. Първо трябва да си имате баба/майка, която да прави царска туршия в онези големи, 3 литрови, буркани. Облизвате хубаво буркана, защото 1) туршията е вкусна и пие много ракия и 2) бурканът ви трябва. После слагате буркана на удобно място в кухнята, но някъде, където да не ви е непрекъснато пред очите, защото се опорочава идеята. Един издайнически съвет – сложете буркана на ниско, защото след време рискувате да си го изпуснете върху пръста на крака и всичко спестено ще го броите в Пирогов.

И, последно, тайната на успеха: всяко ресто, което ви връщат в стотинки, го слагате в буркана. Е, почти всяко. Няма нужда да го броите, просто пускайте събраните в шепичка стотинки, сиви и жълти, български или чуждестранни. Като се прибирате от чужбинско, сложете в буркана останалите неразбираеми и красивички банкноти и центове. Започнахме да пълним нашия буркан, когато чевето ни се роди, решихме да събираме на шега пари да си купи Максо кола. Естествено, че като слагаш само жълти стотинки и понякога само сива монета, не очакваш да събереш и за една джанта, но важното е да не ти стои празен буркана.

Воала! Само от сивите монети се събраха 430 лева. Препоръчвам горещо тази стестовна система, Хоум Депозит „Буркан“.

Второ, аз понякога сънувам шашави неща и после цяла сутрин, вместо да чета вестник, размишлявам върху съня си и търся логика в силогичните си нощни терзания. Снощи, примерно, сънувах Волен Сидеров. Значи, аз съм спечелила талон за слот машина. Слот машината, обаче, е вградена в една У-кола. Отначало това ми се стори странно (може да сънувам, ама и насън не съм си загубила ума, все пак!), после се впечатлих от предприемчивия дух на собственика на фирмата да комбинира хазарта с шофьорски курсове.

Пътуваме на задната седалка със Сидеров, който ме учи как да използвам талона за слот машината. Не знам защо, така и не спечелих нищо, много са сложни тия слот машини, да го е.ба. Не ми се стори странно, че Сидеров седи до мен, а ми се стори странно, че е облечен с черно сако, а под него – бели наполеонки. Нали се сещате, мъжете на средна възраст носят някакво допотопно подобие на чорапогащник, „да си пазят яйчниците топли“ (майка ми непрекъснато нахлузва подобни неща на Максим, да му е все топло и не може да разбере жената, че на момченцата трябва да им се проветрява тамдолието), то се нарича наполеонки. Тъкмо да го питам Сидеров що се окелпазил така с тия наполеонки, когато виждам, че надолу е облечен с пижама. Едно бархетено, тъмно синьо на някакви цветенца, малко развлечено и безформено от употреба долнище на пижама. Реших, че е невъзпитано, но човекът си беше сложил сако. Какво пък. Пътуваме си ние в колата-слот машина и си говорим. Като в кадър от стар филм сме, само че Сидеров е по пижама. Водихме някакъв вял разговор, аз го питах дали знае, че имало (май) някаква нова партия и в съня си не можах да си спомня даже какво й е съкращението, но беше нещо за радикали, нацисти, не, националисти, електрони ли бяха, радикали ли бяха, някви алгоритми… Сидеров кима разбиращо и вика: „Знам ги тея“, (брех!), „И те са от цирка.“ На мен това изказване много ми хареса, даже и като се събудих. Насън дори си ги представих как са напуснали цирка на Балкански и са решили да си направят партия с много сложно и незапомнящо се име. И аз питам Сидеров и пижамата му на сини цветенца: „Ами вие, атакистите, ко ще чините зимъска, избори кат’ запръскат?“ Обръща се човека към мен и вика: „А, закриваме я. Това се прави нарочно, такава е тактиката. Закриваме партията, за да може да дадем преднина на Чернев.“ Много странно ми се стори това и насън си казах, че трябва да почна да чета политически вестници и новини, щото явно много съм изпуснала. Реших да не се проявявам като необразована заспала избирателка и само му кимнах с разбиране на Сидеров, да не си помисли, че не знам за какво ми говори.

Като се събудих, реших да си запиша тоя сън, защото съм сигурна, че в него има някакво пророчество, което все някога през живота ще има смисъл.

И третото, което не написах в предния текст, беше, че се скапахме от смях с гостите, заради които паркирах ключовете на върха на дървото. Инженер Донев и сценария за първия български сериал (трябва да го свалите, за да го чуете, файла е около 3 mb, .mp3).

Един просто-такъв уикенд

Този уикенд, някак си, мина в „утре“. Утре задължително ще изчистим вкъщи (в крайна сметка по спешност чистихме в неделя почти през нощта). Утре ще сваля ключовете от дървото (в понеделник наобед ключовете още са на дървото). Утре ще станем навреме и ще отидем да видим първия епизод на Емигранtи на Карбовски от 16:00 в „Одеон“ (в 15:58 трескаво се тича по стълбите с мокра коса и се скача в първото полузаспало такси).

Така се получи, защото всичко започна от петък вечерта. Уикендът започва официално, когато чевето е доставено на бабка си. Две приятелки не искаха да излизат, но ние ги изнудихме и подкупихме с вечеря от пържени яйца с кремвирш с вкус на месо и заредена флашка с музика за Есенс. Сутрешната съботна гледка на снощна вечеря, препълнена мивка с мръсни съдове (знаех си аз, че не е на хубаво да имаш толкова много посуда!) е достатъчен стимул да те изгони от кухнята обратно в леглото, където да се тюфкаш няколко часа как трябва да ставате, „ей сега, само още 5 минути“. 5-те минути се превръщат в цял ден и с престорено спокойствие си насинваш лакътя в бравата на път към банята, осъзнавайки как поредните гости (преди живеехме в малък апартамент, около 30 квадрата, където нямаше как да се превърне с хана, в който е сегашния ни апартамент с ежедневни гости) ще дойдат ени моумънт нау. Бясно излизаш от банята и още по хавлия се опитваш с дясна ръка да не си извадиш окото, докато се гримираш скоростно, а с лява ръка вадиш поредната посуда за поредното гости, което звъни по телефона да каже, че входната врата е заключена. Миг почуда. Не ти се слиза по хавлия, не искаш да губиш време в обличане сега и взимаш брилянтното решение да опаковаш ключовете в найлонов плик и да ги метнеш от 6-тия етаж по главите на гостите. Иначе толкова невинна и проста идея. Завършва с опакована в найлонов плик връзка ключове, добре заседнала на върха на един клон пред входа. Надяваш се на вятър, но е пълно безветрие вече трети ден. Нищо неподозиращата ти жена излиза от банята, насосва те какви глупости вършиш, нахлузваш някакви там дрехи и слизаш, с едно гримирано око, да отвориш на гостите, защото се оказва, че входната врата НЕ е заключена. Пийваш едно на отскок с гостите, докарваш садо-мазо Menson лук (за целта е необходимо да си купиш Heavy Metal потник с Iron Maidon отпред и червена дантела отзад вместо гръб, да си вдигнеш косата на пънк-гребен и да си сложиш възможно най-официозното вечерно сако) и се затичваш към близкия локал. Тичаш, защото ти е студено, защото гребена ти може да се килне, защото може да те срещне нЕкой скин и ако не те налупа заради гребена (обяснявай, че е въпрос на фьешън), да е заради лесбийството ти или щото му е скучно. В близкия локал вече те чака дружинка женоря, една от които е в straight-периода си и е довела гаджето си, виден софийски скин с татуирани свастики и неща, с който се оказва, че водите доста смислен и приятен разговор и взаимно се надявате да не се виждате повече. Спираш да пиеш, защото осъзнаваш, че 1) не виждаш клавиатурата и не знаеш каква музика пускаш и 2) девойките са толкова на черешата, че и с вилица да им барабаниш по стъклена чаша, пак ще танцуват.

На другият ден се замисляш, че или апартамента ти е по-малък отколкото си мислиш, или че снощния аутфит се е състоял от ужасно много дрехи, защото виждаш части от снощните одежди из цялата къща. С „Ей сега ставам“ се стига до 15:58, когато с мокра коса, в опит да си свалиш пънкарския гребен си го зализваш надясно, се мяташ в някакво такси и дори не преговаряш за цената, стига да стигнеш овреме до кино „Одеон“.

Гледаш първия епизод на Емигранtи и си мислиш няколко неща. Първо, осъзнаваш колко манипулативно е направено видеото, с подходящата музика, операторска игра и визуално, неподлежащо на коментар, сравнение между Валенсия и Враца. Все пак се поддаваш на манипулацията. Второ, осъзнаваш, че наистина просто търсиш ежедневно причините да живееш още в България и, докато надеждата за промяна те крепи, разбираш, че, всъщност, живееш в собствената си утопия за днешната България. Ядосваш се, изнервяш се, иска ти се да отидеш да хванеш някого за гушата и да питаш тъпото копеле ти за какво учи толкова години, за какво научи английски, защо инвестира толкова много в себе си, а не можеш да се реализираш, продаваш се за не толкова, колкото струваш, за чий раждаш „децата на България“, като тъпата социална система направо ти се смее в лицето и за чий, мамка му, още си тука, иска ти се да му креснеш в лицето и да го раздрусаш тоя, дето ти задрасква мечтите и… осъзнаваш как няма кой да напсуваш! Ядосваш се най-много, че няма поне едно виновно копеле, което да напсуваш за това, че оцеляваш, а не живееш. И докато в главата ти се води цял диалог между порива да си вземеш чевето от бабка му и да хванеш първото такси към летището и примирението да останеш в България и да се надяваш нещо, каквото и да е, НЕЩО да се оправи, някаква кифла до теб, по средата на киното, в тишината на публиката, започва да говори по телефона си! С друга кифла, за да се уточнят коя кифла къде в София се намира, какво прави в момента, дали им харесва и след колко време могат двете кифли да се срещнат на Попа! Диалога в главата ти замлъква, защото никой политически и благороден родолюбски аргумент не може да обори простотията и арогантността на съседката ти по националност и произход. Един обикновен телефонен разговор, една необикновена и категорична причина да си живееш живота другаде, дори и ако това значи да оцеляваш другаде, а да живееш по-късно. На въпроса на Карбовски колко пари получава първият герой в Емигранtи, отговорът идва като шамар. 980 евро. Един врачански пич, една българска спермо-банка, един пропилян избирателен глас не иска да си купи еднопосочен билет за България заради 980 евро на месец. Образно казано.

Запазваш си тези размисли за после и набързо се изнизваш от салона в края на прожекцията. Познаваш половината салон, но такива мисли не са за споделяне, защото звучат като опит за продължение на филма. Помахваш на познатите, кимаш на тези, които предпочиташ да не познаваш, с цинизъм отбелязваш позьорите, които се борят със седaлките в кино-салона, за да ги хванат камерите в един кадър с Карбовски и отпътуваш към Джъмбо да купиш на чевето гърне. С Карбовски обменяте смс-и за филма и оставяте разговора за него за договорената, ненасрочена бира.

Надничаш зад гърба на жена си, която сглобява несглобяемо столче за хранене, позяпваш неделните филми и по никое време най-накрая чистиш къщата.

Събуждаш се днес и ключовете са си още на върха на дървото. Всичко си е по старому, само горчивото усещане за потребността да решиш дали да останеш тук ти прави сутринта малко тъжна. Имаш много работа, на моменти досадна, ключове трябва да сваляш (а идея си нямаш как!), чевето трябва да прибираш от бабка му, която се опитва да го монополизира, но вместо това, споделяш незавършените си преживелици и размисли с няколкото фена на блога си. Благодаря, че ме изслушахте.