Публикувано в: Мръсотия до шия | Етикети: мръсно, жени, свинщина, раждане, дете, кинти, болница, човещина, Менгеле, родилки, шок, Тина Киркова, нормално, майка, петиция, власт, Права, жена, пациент, насилие
Много ми се пише напоследък в блога, но не го правя, защото не само буквите ще са черни, като фона на блога ми, но настроението. Не исках да пиша за България – тази България, която виждат очите ми, до които достига само най-лошото от България, а то е толкова лошо, че повече не може да бъде. Не искам да пиша от гледната точка на емигранта, за когото вероятността да се върне обратно допреди месеци беше “опция”, която с напредване на времето започна да се полюшва все по-нестабилно на тънка корда, до момента, в който евентуалното връщане обратно звучи като “наказание” и съзнателно причинена умствена и емоционална смърт.
Разказах долната история на една приятелка англичанка. Накрая тя каза: “I haven’t seen it. Who is the director?” ( “Не съм го гледала (този филм). Кой го е режисирал?”)
Звучи наистина като филм на ужасите, като психологически трилър, режисиран от Lars von Trier и неговата обсесивна (и неразбрана от мен очевидно) мания по феминизма и женското начало и същност.
Когато решихме да имаме дете с Деси, не осъзнавахме колко значимо решение взимаме с избора на болница. Поне досега. Оказва се, че избираш или да плащаш и да си купуваш човещина, или да минеш по здравно-осигурителния трънак и да си навлечеш травма (психическа и физическа) за цял живот. Ние с Деси избрахме комерсиалната човещина, но действително едва сега осъзнавам колко много щеше да ми коства другото.
Най-лошото, което съм чувала до днес сутринта за държавните болници с родителни отделения е:
- В едни голи, мръсни, студени и ужасно напомнящи лабораторията на д-р. Менгеле помещения на 6+ метални легла с изтърбушени пружини са наредени родилки на конвейер.
- Целия процес около раждането е съпроводен от фамилиярничене от страна на болничния personal и снизходително отношение (щото те, разбираш ли, раждат по четири пъти дневно и тия пикли тука се преструват, че ги боли и изобщо какви са тя претенции моля?!)
- Винаги успяваш да си тръгнеш от болницата с комплект (лечими) подаръци – стафилококова инфекция (в Google после разбираш, че при бебетата може да доведе до слепота), обриви всякакви и навсякъде, калпаво защити рани, нерядко останала в теб част от манипулацията, която води до страхотни болки, кръвоизливи и в крайна сметка оперативно премахване на матката ти
- Бонусния мастит – почти всички мои познати, раждали в държавна болница в България, си тръгват с болезнено подути, инфектирани млечни жлези, защото по различни причини медицинския personal (същия, дето се е клел да не наврежда) не са ти дали да кърмиш
- Гореописаното вече е достатъчно, за да те откаже да раждаш някога, без нужда от допълнителни убеждения.
Деня ми днес започна със следната бомбардировка от шокови истории. Всичко започва (и все още продължава) тук.
“С позволението на майката, копирам тук нейния разказ за второто й раждане в „Тина Киркова“ преди по-малко от 2 седмици.
Разказът е много показателен по отношение на начина, по който се практикува „нормално“ раждане в България, ясно се вижда в него причинно-следствената връзка „намеса-проблем“, „нормалното“ отношение на болничния персонал и чувствата и емоциите на майката от всичко случващо се. А точно срещу това се бори петицията.
Само да уточня, че майката беше изключително добре подготвена за раждането и щеше да се справи сама без травми, ако близките й не я бяха принудили със заплахи и психически тормоз да отиде в болницата…
(копирам само подчертания текст, прочетете цялата история на жената тук: )
Усещах, че моментът наближава и ми беше трудно да се противопоставям на напъните на тялото ми, но го правех, защото усещах, че започна ли да се поддавам на напъна ще се разкъсам (изпитвах силно разтягане отдолу и лека пареща болка при напън подсилен от мен). Просто ми трябваше още малко време, за да може бебето да разтегне постепенно тъканите и да може главичката да излезе без да се разкъсам. За съжаление маждувременно жената в съседната стая беше родила и всички дойдоха обратно в предродилна. Акушерката започна да ме пита пак за напъните и да ме уговаря да ме прегледа за разкритие. Аз не можех да говоря и само поклатих глава отрицателно. Тя усети, че вече раждам, погледна между краката ми и извика: „Ма тя ражда вече!“ Изведнъж всички се втурнаха към мен и започнаха да ме дърпат да ходя на магарето с думите: „Ще си убиеш детето, бе! Ще седнеш върху него и ще го задушиш!“ и други такива умни изказвания…. Аз ги молех да ме оставят намира и се дърпах. Някой каза: „Няма време за магарето, лягай по гръб веднага, тука ще раждаш на леглото!“ Аз казвах да ме оставят, че не искам по гръб, че искам така… Хванаха ме за ръцете и краката и ме обърнаха на сила по гръб по най-грубия начин. Аз се опитвах да стана, но много ръце ме бутаха и блъскаха да
легна. Започнаха да ми крещят да напъвам, че ще си задуша детето и други такива, акушерката бръкна вътре да го „вади“ и адът вече беше пълен… На мен естествено ми спряха всякъкви напъни и контракции, аз се борех
с тях… Лекарят започна да ми натиска корема с ръце и да избутва бебето. Аз веднага започнах да му бутам ръцете и да казвам да не ми пипа корема. Той ми махаше ръцете и виждах как малко му трябва да започне да ми удря шамари, но все още се сдържаше. Каза да не смея да му пипам ръцете и да му преча. Аз продължих, защото не исках да бута бебето ми, но видях, че нещата стават все по-зле и започнах да се опитвам да напъвам, за да свърши всичко… За съжаление нямах напъни и това, което правих не беше достатъчно. Опитах се да се надигна малко, за да напъвам по-силно, но веднага ме бутнаха и казаха да лежа и да напъвам… Всички ми крещяха и ме бутаха… Накрая някой каза: „Така няма да стане, трябва да я срежем! Тя не напъва, бебето ще се задуши!“ . Изведнъж видях някой да поднася ножици в една тава и казах „Неее…“ и изведнъж, като по чудо ми дойде един силен напън. Събрах цялата си сила и напънах колкото можах по силно… Бебето излезе веднага и моментално започна да плаче страшно силно. Видях я, беше розова, голяма и красива, моята дъщеричка… Опитах се да се надигна и да си я взема, но някой веднага преряза пъпната връв и я взе… Пак ме наобиколиха и започнаха да ме дърпат да стана, за да отида на магарето да „извадят“ плацентата. Аз казах, че ще си я родя, просто да ме изчакат. Те обаче не ме оставиха, заведоха ме на магарето и започнаха да ми натискат корема. Аз казах просто да изчакат, че ще се роди сама. Чух някой да казва „Кой ще те чака тебе, няма време някой да те чака…“
…
“Плацентата излезе цяла (към нея имаше и добавъчна плацента) и веднага след това започнах обилно да кървя. Всички се изплашиха и започнаха в паника да се опитват да спрат кървенето. Болеше ме много докато ме бърникаха и натискаха и вече започнах да се моля да ме приспят, вече нямаше за какво да се боря. Чувствах се изнасилена и унизена. Някой каза: „Нали искаше всичко да е естествено, без упойки, сега затова няма да ти сложим упойка, ще си изтърпиш шиенето“ , „Ето, като искаш да си раждаш естествено, виж сега как си се разкъсала!“ и всякакви други обиди от типа „тя е ненормална, луда, трябва й психиатър, за лудницата е, сектантка е“ и т.н.”
И още:
“Не само по време на раждане. Аз съм имала преглед при гинеколог, който си беше чисто изнасилване. Наредиха ми да се съблека в средата на стаята, докато ме гледаше сестра. Даже ми се развика, че не съм
се събличала по-бързо. Доктора ръга и бута без да реагира на въпроси или коментари от мене, все едно съм никой. И други истории имам…”
И още:
“ох, и моето раждане преди пет месеца в ‘Тина Киркова’ би изглеждало така, ако не си бях платила за избор на д-р. който между другото е вълшебник и не ми беше искал пари преди да родя. но ръководството там изюрка
приятеля ми в осем сутринта в понеделник да е платил на касата на болницата – 500 лв. срещу касова бележка (родих в 13 ч. в събота).
но понеже лежах с изтекли води в предродилна 10 часа се нагледах на какви ли не брутални раждания, на ‘случайни’ жени, които не си бяха платили. а за отношението към ромките – … нямам думи. плачех от обидите към тях. а студената вода; бръсненето на сухо, при което ме накълцаха, така че д-рът ми възкликна ‘кви са тия кървища, още дори нямаш контракции, а вече си цялата в кръв’; неудобните пружините на леглата; хлебарчиците под тях; предродилната зала с още 5-6 винаги пълни легла; някакви дежурни д-ри, които ровеха между краката ми пред останалите 5-6 жени, въпреки моето ‘не, не, не, аз си имам лекар, сега ще дойде’ и умирах от болка; че ме вързаха да слушат тоновете на бебето уж за 15 мин, а ме забравиха час и нещо и се бях схванала от болезнените контракции, … няма да коментирам. и че ми дадоха Ева 24 часа по-късно, защото съм била мн слаба и на антибиотици, а превантивно, без да има показатели за това бяха и на нея назанчили такива, защото аз съм била с високи левкоцити …
и единственият светъл лъч беше докторът ми, който за съжаление паралелно имаше няколко други раждания и не можеше нон стоп да е до мен. той се разхождаше с мен по коридорите и ме държеше за ръка да минават контракциите, даваше ми марли с вода, защото бях умряла от жажада, а не можело нищо да ядеш и пиеш преди да родиш…
но аз, нали ми е за първи път и съм фен на обезболяващите, подписах всичко и казах – каквото искате ми вливайте и слагайте да не припадна от болка и да мине леко, но ЕСТЕСТВЕНО.
само аз държа дебело да подчертая, че докторът ми е супер пич и ок, платихме му, но на касата на болницата. и ако не ме обгрижваше лично с внимание, отношение и професионализъм, сигурно щях да съм част от някоя
брутална история или да ме срежат за секцио да не ме чакат 13 часа, а не само свидетел на десетина такива – които тук не съм описала да не досаждам на хората”
И още:
“а за парите – не са само тия 500 лв. всички задължителни изследвания не се поемат от касата и са по 30-60 лв. и не се правят в ‘тина киркова’ (генетични разни). касата поема 3 ултразвука и 3 кръвни картини за 9 месеца, всичко останало си се кешиш (а кръв, урина и ултразвук е хубу да се правят всеки месец).
и въпросните вип стаи, до които тази жена не е стигнала, защото не си е платила за екип, са по 30 лв. на вечер, а условията не са и за 10. и ако си със секцио или усложнения – твои или на бебето, и лежиш там 10-14
дни …?
а за упойките – не мога да си представя ражаднето си без тях. то с тях, кви ли не венозно и мускулно, зверски ме болеше и умирах на всеки 2 мин в продължение на 5 часа и докато не ме обезчуствиха от кръста надолу не бях човек. и може би нямаше толкова лесно и отлично да напъвам (което би било лошо за бебето) като му дойде времето, ако не бяха ме полупарализирали. щото болката си я има, и усещането, че нещо излиза от теб и трябва да му помогнеш, но просто е търпимо.
абе уважавам мн съвременната медицина и жалко, че не е достъпна в бг, ако не се кешиш на всяка крачка.”
И още, от Openly Feminist.
Всичко, което описват жените горе, НЕ ми се случи, защото раждах в частна клиника срещу 1400 лева (сега сигурно е два пъти повече). Иначе съм много благодарна на държавата и на здравната система, че след като си плащах (вече не живея в тази китна грижовна държава) ежемесечно здравните вноски, не ми се налага да посещавам държавните им болници… Не само 1400-те платихме. От „хайде да си направим бебе“ до „ето това е чавето ви“ всяка стотинка сме си я плащали от джоба. Ай сиктир и на здравната система! Ако нямаш кинти за раждане…не ми се мисли… Може би е по-добре като ти наближи термина, да хванеш автобуса и да родиш в друга държава, емиграция по спешност с цел раждане, един вид.
Това, което не разбирам, е идиотщината с плащането. Нали раждането на дете е смисъла на живота на жената, нали семейството С едно, две, +, е основата на обществото, нали ако не си раждала, ква жена си, нали заради демографския срив на гейовете не трябва да им разрешаваме да се женят (или да се омъжват, кой както си реши там)… тогава защо трябва да плащам? Защо, след като съм здравноосигурена, трябва да плащам да бъда активна и оползотворена съставна част от обществото и изпълнила предназначението си жена? Защо раждането е приравнено до козметична операция по избор (която също не се покрива от здравната каса)?
И последно, въпроса ми е : каква е цената да се роди нещо хубаво, каквото е едно човешко същество ? И наистина, този филм от кого се режисира? Тази прожекция определено излиза скъпо.
Протест срещу насилието и потъпкването на правата на родилката, 25.11, IАГ „Св. София“
Публикувано в: Да си кажа... | Етикети: Лолита, жени, лесбийки, парти, ID Club, хомосексуални
Последната сряда на август (т.е. само два дни, преди да долетя до София за няколко дни), след 22:00 часа, в клуб ID. Наистина ми се иска някой да спази дрескода:)
Може да не е съвсем по „темата“ (за да стане по „темата“, заменете him с her, смисълът ще е същия), но просто се заслушайте в думите на Lisa Stansfield:
I may not be a lady
But Im all woman
From monday to sunday I work harder than you know
Im no classy lady
But Im all woman
And this woman needs a little love to make her strong
Youre not the only one…..(chorus)
He holds her and hangs his head in shame
He doesnt see her like he used to do
Hes too wrapped up in working for his pay
He hasnt seen the pain hes put her through
Attention that he paid
Just vanished in the haze
He remembers how it used to be
When he used to say
Youll always be a lady
cos youre all woman
From monday to sunday I love you much more than you know
Youre a classy lady
cos youre all woman
This woman needs a loving man to keep her warm
Наближава поредната последна сряда, уважаеми жени и момичета. На 24 юни на ушенце ще ни пее Аксиния. Предното парти явно затрудни избора на гардероб, затова сега, уважаеми момичета и жени, имате пълна свобода да експериментирате. Цветно, по-цветно, най-цветно, Rainbow!:)
Важен ъпдейт: Спкойно, жени, няма нужда да вадите кринолина от скрина! За няколко дни получих няколко уплашени мейли от принцеси и кралици, които се оплакаха, че не са сигурни какво кралско да си сложат. Затова, уважаеми party-animals, бъдете креативни – коронка, корсет, на баба златния пръстен с дворцовата осанка са форма да изявите кралската си същност. А и на входа и без това ще Ви коронясат с тиара… Необвързаните или обвързани-но-палави ще получат и ключ към сърцето (или поне ключалката) на друга кралска особа в клуба. See you there.
Независимо от отзивите (от ехааааааааааа, суперскооооооо! до уууууууу, що няма безалкохолни коктейли?!), ID Club отново организира специалното си парти само за жени. За разлика от другите две, това парти има обещаваща програма, специални подаръци и дава сериозна заявка за класно и забавно прекарване в средата на седмицата.
Забележка: Ще е супер, ако сте облечени изцяло в бяло, но не си слагайте кахър на сърцето, ако не искате или нямате цялостен outfit. Сложете едни бели гащи, ако толкова сте го закъсали откъм бяло. Идеята ми е, че не е паролата за пропуск да сте изцяло в бяло. Програмата е обещаваща, така че си заслужава да се видим там.
Крос-поствам от Помъдрелите момичета, за да продължим дискусията за партитата.
Няколко въпроса към всички приятели и (случайни) посетители на този блог:
Как си представяте едно лесбийско парти?
Абстрахираме се от партитата в ID, от тези в Джордж, Парадокс и Котън Клъб, от чисто женските заведения.
- Каква според вас трябва да е музиката? Радио хитове или клубна музика?
- Трябва ли да има ентъртейнър?
- Нужно ли е да има (музикален) гост?
- Нужно ли е да има танцьорки? Трябва ли те да изнасят шоу или е ОК единствено да танцуват?
- Трябва ли да има игри с публиката и какви точно да са те?
Може партита да са с някаква тема, а може просто да са така – без нищо. Ако някой е бил на подобно парти в друга държава, ще е хубаво да сподели впечатления.
Накрая ще се опитаме да обобщим, все пак vox populi – vox….
Да опитаме с гласуване да открием печелившата формула:
Публикувано в: Да си кажа..., Просто хрумки, всичко за майка ми | Етикети: Просто хрумка, жени, мръсно, помощ
За да си спретнете хубав, ползотворен и запонмящ се уикенд, са ви необходими само няколко съставки. На първо време, е необходимо това да е първият уикенд след празници, а вие да си мечтаете 5 дни за съботната сутрин, която ще започне най-рано в 4 следобяд. После, задължително условие е да имате майка, тип фелдфебел, която напук на финансови, газови, пенсионерски кризи и абсолютно навъпреки на настояването на баща ви, да го раздава буржоазката и все още да се топли с нафтова печка. Подусловието е една от трите печки на майка ви да се счупи по незнайни причини, а майка ви, по традиция и независимо от предните злощастни опити*, пак да хване да оправя, грешка – да ръчка, счупената печка с отвертката и да я дочупи. За да започне уикенда ви качествено, трябва да прекарате поне три следобяда в работната седмица + една цяла вечер нагъзурени и навряни в разчленената нафтова печка. Обещавам ви незабравимо изживяване – на всяко ново отваряне и разглабяне на печката откривате нови и нови пружинки, след неколкодневно търсене на дЮзатора, както го нарича майка ви фелдфебела, намирате една тръбичка с пружинка, която всъщност е дОзатор, поливате си минимум един чифт дънки и един чисто нов пуловер от Esprit с нафта, която ви напомня за себе си в следващите три дни, независимо, че пришпорвате пералнята. След няколко дни вече мразите печката и искате да я смените с друга, работеща, нафтова печка. Оказва се, че едната работеща изобщо няма дЮзатор (изобщо не искате да виждате как изглежда отвътре, стига ви, че едва схващате как работи тая сложна дизелова технология), а другата е с различен цол на кюнците. Горди сте, че знаете нова дума – цол. Накрая оправяте печката, нафтата тръгва, вие сте щастливи, а майка ви, тип фелдфебел, пали свещ пред иконата и пее благодарствен молебен на Господ, че е оправил печката. Вие вярвате, принципно, в Господ, но малко се дразните, защото Господ го нямаше нагъзен до вас с два гаячни ключа и омазан с нафта до ушите. После разбирате, че нафтата много трудно се измива и че ще сте горд собственик на български маникюр поне за два дни.
(още…)
Публикувано в: Да си кажа..., ЛГБТ, Мръсотия до шия, Просто хрумки | Етикети: ЛГБТ, гей, лесбийки, активизъм, жени
Понякога е прекалено трудно да си жена, активист-лесбийка и майка. Търкалям нагоре по хълма своя розов кош за пране и почти всеки ден се чудя – още колко мога? Работя на две места, едното от които заема 20 часа от деня ми, а другото ме гледа укорително и ми всява сериозно чувство на вина, защото не му отделям достатъчно време. Недоговорената ми работа на майка е целодневна, напоследък става и полунощна, защото сина ни вече не иска да е парче месо, увито в одеало и спящо през по-голямата част на деня. Предлагат ми да започна работа на още едно място. Още една работа. Още една диня. Дали искам това? Едва ли. Искам ли нормален живот за детето ни и нормално ежедневие, в това число и пари да си платим сметките с жена ми? О, да. Щеше да е добре, ако поне за две от трите ми работи, получавах пари. Сигурно ще поема и новото предложение, поне там има пари.
Дали всички жени имат моето ежедневие? Всяка сутрин нарамвам детето в кенгуру на корема, на едното рамо чантата с лаптопа и чантата на детето, в едната ръка коша на количката, в другата шасито и претичвам стъпалата по шестте етажа на блока ни без асаньор. Всеки ден си обещавам на другия ден да драскам с ключове всички коли, които са спрели на тротоара и заради тях бутам количката с бебето на шосето, на път към офиса. Научих се да съм много-задачна, никога в застой, с вграден органайзер в главата. Жена ми се шегува с моя простор, така наричам вградения органайзер в главата ми, на който закачам новата задачка, а на втори ред оставят тези, които могат да почакат.
Дали и другите жени имат простор в главата си и шест-етажен маратон всеки ден? Станимира Хаджимитова, страхотно умна и мотивираща жена, каза, че мъжът има само две роли, само две природни различия от жената – мъжете не могат да раждат и не могат да кърмят. Всякакви останали социални роли са социално обусловени. Жените не са избрали живота, който водим. Жената беше изкарана насила на пазара на труда по соц-комунистическо време, не заради еманципацията, а заради необходимостта от работна ръка. Жената се амбицира и зае ръководни и, дотогава, типично мъжки професии, но мъжът не зае типично женските, нали?
Всъщност не искам да съм всичко това. Уморена съм от активизъм, от тичане насам-натам, от блъскане в стени всеки ден, уморена съм от шестте етажа, уморена съм много. Уморена съм да мисля за сексуалната си ориентация всеки ден и ежедневно да доказвам, че искам и мога колкото всеки друг. Нищо не може да откаже един активист за гей права по-ефективно от някой гей или лесбийка. Писна ми от несбъднати кралици, нереализирали се лидери, самовлюбени левенти с амбиции за представителство и недоебани лесбийки с грандомански синдром. Пиша всичко това толкова бавно, а ми иде да крещя забързано в лицата им. Омръзна ми от събирачи на точки, от активистите, които все бързат да натрупат актив „първи в…”, „ако аз не бях…”, „без мен нямаше…”. За какво ги трупат тези точки? Да се фукат в местния гей-бар(дак) ли? Да имат с какво да пълнят мемораните папируси? Активист се става, не се раждаш такъв. Но страничните ефекти от този процес понякога са направо катастрофални.
Докато още са пресни спомените ми, записвах по малко преживелиците около прайда като писмо до сина ни. Всеки път, когато видя снимките или си припомня онези безумни три седмици, ми се доплаква – от гняв, радост, страх, гордост… И понеже аз бях там, много там бях така да се каже, всеки път като за първи път се ядосвам, когато чета кой, какво, как направил за и в прайда, а някак си това се разминава с истината. Докато бях малка и зелена активистка, много се впечатлявах от тенденцията да си всеки ден на подсъдимата скамейка заради каузата, в която вярваш и всеки ден да се намира поне една нереализирала се кралица (и от двата пола), която да хвърля кофата с лайната във вентилатора на работата ти. С времето започнах по-спокойно да приемам спецификата на българската гей общност и привичките й. Част от спецификата й е че общност има в два случая: когато някому е угодно това и когато говоренето за „гей общност” спестява време за обеснения. Гей общността (спестявам време) се отличава със своите придворни дами, които от време на време се крият из кралския двор, но за конкретен случай (обикновено доста предвидимо) излазват и стават активисти. За гей общността е ужасно типично да има вечен стремеж не към равенство, а към титла и трон, там има извечна битка кой е баш гея и коя е баш лесбийката. Оттам иде и стремежа към трупане на точки непрекъснато, никога не знаеш кога ще ти потрябва някоя точка, затова по-добре да събереш каквото можеш. За придворните гей дами няма етика – ако може да се натрупат точки и другата придворна дама да не те хване в лъжа, оповестяваш вече натрупаната точка в целия двор. В гей общността няма солидарност, единна идея какво е общност, обща кауза, желание да чуеш какво става, а не просто да слушаш.
Изписах толкова редове с изречения, които сигурно само аз ще разбера. В крайна сметка, независимо какво казва Longalon, моя блог си е мой дневник. Или почти, защото ако беше, щях искрено и от сърце да напсувам много хора.
Това, което исках да кажа, е че (някои) гейове и лесбийки в България са си ебали майката от тъпота. Ебали са си ушите от разбиране на всичко и от мнение по всяка тема. Ебали са си пръстите от писане колко много знаят кое как трябва да се прави, а как никой не ги чува. Ебала съм ги и активистите с болните им амбиции за представителство, лидерство и оглавяване. Това, което съм понесла и издържала 5 години, никой не може да ми го вземе. Както казва Русева, боя не е да разгражда, той изгражда. Помията от гейското/лесбийско коронясване, които съм виждала и напоследък още повече виждам, не е заслужавала и десета от усилията на активистите, които вече не са активисти и които също си ебаха майката и се махнаха от тая гмеж.
Във Виена съм, пак на гей активизъм. Утре имам една от най-важните работи – утре се ражда ново европейско законодателство, най-стратегическото досега, което ще даде плод за равенството на гей хората в следващите години. 27 души работихме над тази директива и тя е вече факт.
Болна съм още, грипа направо ми еба и на мене майката. И сина ни е болен, и жена ми е болна, но нали сме активисти, нали точки трябва да се трупат. Загубиха ми багажа на българското летище (преди да се кача на самолета са го загубили на това огромно летище, някъде между лентата за багаж на chek-in гишето на стария терминал и самолета!). Седя в хотелската си стая и си задавам въпроса: Дали активизмът не горчи, ако е за теб и за семейството ти, а не за цяло гей кралство. Още колко помия мога да поема? А колко искам? Дали не е по-животооползотворяващо и аз са си еба майкатана някъде и да зарежа тоя активизъм?
