Муша-Буша в пространството

Понякога е прекалено трудно да си жена, активист-лесбийка и майка. Търкалям нагоре по хълма своя розов кош за пране и почти всеки ден се чудя – още колко мога? Работя на две места, едното от които заема 20 часа от деня ми, а другото ме гледа укорително и ми всява сериозно чувство на вина, защото не му отделям достатъчно време. Недоговорената ми работа на майка е целодневна, напоследък става и полунощна, защото сина ни вече не иска да е парче месо, увито в одеало и спящо през по-голямата част на деня. Предлагат ми да започна работа на още едно място. Още една работа. Още една диня. Дали искам това? Едва ли. Искам ли нормален живот за детето ни и нормално ежедневие, в това число и пари да си платим сметките с жена ми? О, да. Щеше да е добре, ако поне за две от трите ми работи, получавах пари. Сигурно ще поема и новото предложение, поне там има пари.

Дали всички жени имат моето ежедневие? Всяка сутрин нарамвам детето в кенгуру на корема, на едното рамо чантата с лаптопа и чантата на детето, в едната ръка коша на количката, в другата шасито и претичвам стъпалата по шестте етажа на блока ни без асаньор. Всеки ден си обещавам на другия ден да драскам с ключове всички коли, които са спрели на тротоара и заради тях бутам количката с бебето на шосето, на път към офиса. Научих се да съм много-задачна, никога в застой, с вграден органайзер в главата. Жена ми се шегува с моя простор, така наричам вградения органайзер в главата ми, на който закачам новата задачка, а на втори ред оставят тези, които могат да почакат.

Дали и другите жени имат простор в главата си и шест-етажен маратон всеки ден? Станимира Хаджимитова, страхотно умна и мотивираща жена, каза, че мъжът има само две роли, само две природни различия от жената – мъжете не могат да раждат и не могат да кърмят. Всякакви останали социални роли са социално обусловени. Жените не са избрали живота, който водим. Жената беше изкарана насила на пазара на труда по соц-комунистическо време, не заради еманципацията, а заради необходимостта от работна ръка. Жената се амбицира и зае ръководни и, дотогава, типично мъжки професии, но мъжът не зае типично женските, нали?

Всъщност не искам да съм всичко това. Уморена съм от активизъм, от тичане насам-натам, от блъскане в стени всеки ден, уморена съм от шестте етажа, уморена съм много. Уморена съм да мисля за сексуалната си ориентация всеки ден и ежедневно да доказвам, че искам и мога колкото всеки друг. Нищо не може да откаже един активист за гей права по-ефективно от някой гей или лесбийка. Писна ми от несбъднати кралици, нереализирали се лидери, самовлюбени левенти с амбиции за представителство и недоебани лесбийки с грандомански синдром. Пиша всичко това толкова бавно, а ми иде да крещя забързано в лицата им. Омръзна ми от събирачи на точки, от активистите, които все бързат да натрупат актив „първи в…”, „ако аз не бях…”, „без мен нямаше…”. За какво ги трупат тези точки? Да се фукат в местния гей-бар(дак) ли? Да имат с какво да пълнят мемораните папируси? Активист се става, не се раждаш такъв. Но страничните ефекти от този процес понякога са направо катастрофални.

Докато още са пресни спомените ми, записвах по малко преживелиците около прайда като писмо до сина ни. Всеки път, когато видя снимките или си припомня онези безумни три седмици, ми се доплаква – от гняв, радост, страх, гордост… И понеже аз бях там, много там бях така да се каже, всеки път като за първи път се ядосвам, когато чета кой, какво, как направил за и в прайда, а някак си това се разминава с истината. Докато бях малка и зелена активистка, много се впечатлявах от тенденцията да си всеки ден на подсъдимата скамейка заради каузата, в която вярваш и всеки ден да се намира поне една нереализирала се кралица (и от двата пола), която да хвърля кофата с лайната във вентилатора на работата ти. С времето започнах по-спокойно да приемам спецификата на българската гей общност и привичките й. Част от спецификата й е че общност има в два случая: когато някому е угодно това и когато говоренето за „гей общност” спестява време за обеснения. Гей общността (спестявам време) се отличава със своите придворни дами, които от време на време се крият из кралския двор, но за конкретен случай (обикновено доста предвидимо) излазват и стават активисти. За гей общността е ужасно типично да има вечен стремеж не към равенство, а към титла и трон, там има извечна битка кой е баш гея и коя е баш лесбийката. Оттам иде и стремежа към трупане на точки непрекъснато, никога не знаеш кога ще ти потрябва някоя точка, затова по-добре да събереш каквото можеш. За придворните гей дами няма етика – ако може да се натрупат точки и другата придворна дама да не те хване в лъжа, оповестяваш вече натрупаната точка в целия двор. В гей общността няма солидарност, единна идея какво е общност, обща кауза, желание да чуеш какво става, а не просто да слушаш.

Изписах толкова редове с изречения, които сигурно само аз ще разбера. В крайна сметка, независимо какво казва Longalon, моя блог си е мой дневник. Или почти, защото ако беше, щях искрено и от сърце да напсувам много хора.

Това, което исках да кажа, е че (някои) гейове и лесбийки в България са си ебали майката от тъпота. Ебали са си ушите от разбиране на всичко и от мнение по всяка тема. Ебали са си пръстите от писане колко много знаят кое как трябва да се прави, а как никой не ги чува. Ебала съм ги и активистите с болните им амбиции за представителство, лидерство и оглавяване. Това, което съм понесла и издържала 5 години, никой не може да ми го вземе. Както казва Русева, боя не е да разгражда, той изгражда. Помията от гейското/лесбийско коронясване, които съм виждала и напоследък още повече виждам, не е заслужавала и десета от усилията на активистите, които вече не са активисти и които също си ебаха майката и се махнаха от тая гмеж.

Във Виена съм, пак на гей активизъм. Утре имам една от най-важните работи – утре се ражда ново европейско законодателство, най-стратегическото досега, което ще даде плод за равенството на гей хората в следващите години. 27 души работихме над тази директива и тя е вече факт.

Болна съм още, грипа направо ми еба и на мене майката. И сина ни е болен, и жена ми е болна, но нали сме активисти, нали точки трябва да се трупат. Загубиха ми багажа на българското летище (преди да се кача на самолета са го загубили на това огромно летище, някъде между лентата за багаж на chek-in гишето на стария терминал и самолета!). Седя в хотелската си стая и си задавам въпроса: Дали активизмът не горчи, ако е за теб и за семейството ти, а не за цяло гей кралство. Още колко помия мога да поема? А колко искам? Дали не е по-животооползотворяващо и аз са си еба майкатана някъде и да зарежа тоя активизъм?