Когато заваля сняг в Брюксел, колежката ми Мадмоазел си залепи лейкопласт на подметките, за да не се пързаля и излезе така навън. Този съвет Мадмоазел получи от колежката Мадам. Колежката Мадам е от Румъния, от същия източен блок и има същото детство, като моето. Понеже в Румъния, също като в България, едно време, като бях малка, нямаше голям избор (дори и да имаш пари, няма откъде да си купиш), понятието “нови обувки” откриваше съвсем нова вселена, нечувана радост, защото бяхме свикнали да си носим едни и същи обувки до пълна амортизация. Подметките тогава неминуемо ставаха плоски и гладки и креативният източен ум измисли лейкопласта на подметката, за да не се пързаляш.

От снощи в Брюксел вали дъжд, размеква снега и прави нещата кишави, кашкави, акано кафяви и хлъзгави. Закъсняла за работа (заради следващия параграф), с бърза крачка минавах през всякакви капчуци. Сядам на бюрото си и любимия ми колега идва с чаша кафе и загрижено ме пита: “Какво има, защо си плакала?” Спиралата и на двете ми очи се разтекла от препускането през капчуците и изглеждам като че съм плакала цяла сутрин. Кафето е горещо и вкусно, обаче.

Малко преди да заспя, инсталирах нов софтуер за конвертиране от avi на mp4. Това се случи около полунощ. Много хубаво, че сега имам Аватар, Lord of the rings, Meet Joe Black и още холивудски бози на iPhone, но след само три часа сън и нуждата от бинокъл, за да гледам действително тези филми на екранченцето мисля, че инсталирането на нови програми трябва да има вечерен час.

Преди няколко дни споделихме с Вирга вечерята с Орландо Блум в някакъв филм в духа на Harry Plotter и я поляхме обилно с няколко бири, разнородни по вкус и промил. Заспах с жарък спомен за точно определена сцена от филма, когато Орландо Блум придърпва главата на една ултра-супер-мега-hot жена, за да я целуне, за ръцете му, които ми напомниха за едни други ръце и една топла кожа и гъделичкащо усещане в корема. Всичко това, в комбинация с черешовите, живи, бели, тъмни и обикновени бири доведе до горещи сънища със смътно усещане за съмнения около сексуалната ми ориентация. На сутринта осъзнах две неща : 1) ако беше толкова лесно, нямаше да има толкова много гейове и лесбийки, един Орландо Блум ще свърши работа и 2) това ми се е случвало и преди …. Май върши работа само за топлене през нощта.

Колежката Мадмоазел ми праща някакви шефски мейли и се опитва да си наложи авторитета. Конкретният повод е че искам да се прибера с по-ранен полет, заради суматохата около снега и многото отменени полети. Пиша мейл до Мадам и Мадмоазел защо искам два дни отпуска, в отговор на което Мадмоазел решава, че сега е подходящия момент и това е начина да си затвърди авторитета, след като преди седмица се напи зверски с бутилка шампанско, скочи ми в таксито и … няма да кажа какво стана по-нататък. В понеделника след уикенда Мадмоазел се опита да не си спомня за съботната вечер изобщо, а аз се опитах да я улесня, защото жената наистина се чувстваше неудобно. После Мадмоазел осъзнала, че 1) не мога да я приемам насериозно, след някои изпълнения в събота и 2) че неколкомесечните й усилия не доведоха докъдето искаше, заради което се чувства хем, хем. В отговор на искането ми за опуска Мадмоазел с язвителен тон настоява следващия път да предвидя подобни климатични обстоятелства и да искам отпуска месец преди исканите дни. Yeah, right. Може би трябваше да ме викнат в Копенхаген, с такива завидни прогнозни умения ще съм ценен консултант.

Мои колега е транссексуален и не бих споменала този факт, ако не беше такава изненада за мен. Ако разбера, че Павел Чернев е бил роден жена, ще е същото усещане. Лудата ми колежка има нужда от носачи. Не знам дали защото тя знае, че въпросния колега е транссексуален мъж или защото не знае, но факт е, че отново той ще носи най-големите неща. И в двата случая е интересно – в първия е affirmation на неговия пол (gender), във втория е точно сексисткия предразсъдък, че мъжете са за отваряне на бутилки и носене на неща.

Пиша глупости в блога си. Това се случва, защото, когато исках отпуска за тази седмица, Мадам и Мадмоазел казаха, че трябва да има някой в администрацията, а те двете са в отпуска. Заради искането на отпуска си свърших цялата работа за годината още миналата седмица. Сега, в очакване някой да тръгне да ражда в офиса, което да оправдае нуждата да седя тук, вместо да съм в София и да си претоплям греяното вино с канела и ябълка, единственото, което се ражда, са глупости и мухи в главата ми.

Original image of www.litho-art.net

Понеже ще оставам още една година в 29-те, този път мисля да почна на чисто. И с бутилка шампанско с тапа на винт.

Дължа много извинения и на много хора за някои постъпки от детството ми и никога не съм се извинявала досега за тях. Списъкът с прегрешения е много дълъг, затова започвам с част 1.

Много се извинявам на съседското хлапе Камелия за това, че ти разбих зъбите. Иска ми се да кажа, че не исках, но когато го направих, наистина го исках. Сега съжалявам, че го направих толкова дивашко и че все още, след толкова години, не ми говориш и ме заобикаляш.

На Симона също много се извинявам за това, че хвърлих чантата ти в кофата в 7-ми клас, след като ме оскуба пред Руслан, а аз бях везвъзвратно, безусловно и безумно влюбена в него. Беше въпрос на чест, Симона, надявам се разбираш. После ти и приятелките ти, които не понасях (защото бяхте хибрид между женската версия на тримата глупаци и “От глупав по-глупав”, но с трима), хвърлихте моята в кофата на класната по литература.

На всички мои учители се извинявам, особено на тези в 29-то и в 7-мо, особено на учителката ми по български в 29-то. Съжалявам, госпожо, забравила съм Ви името, но помня изненадващи неща за Вас. Извинявам се за контролното от две страници, което написах без разстояние между думите и без препинателни значи. Мисля, че просто се опитвах да привлека вмиманието ви. Наистина успях, след като Ви отне няколко часа да прочетете текста и да го оцените с 5+ заради правописни грешки. И за контролното по нравоучителната повест “Маминото детенце” на Каравелов, което написах наобратно. Мисля, че имах таен crush по Вас и просто исках да окупирам цялото Ви внимание. (Майка ми е рябвало тогава още да го види, накъде отиват нещата, нали?)

Все се получава, че с учителите по литература имам поводи за извинение. На временно заместващия ни даскал по български и литература в 7мо се извинявам за непочтителното отношение и въпроса как тялото на Ахил не се е разложило, след като 9 дена са го мъкнали из гръцката жега. Извинявам се, много непочтително. Шапка Ви свалям за отговора, които ми дадохте тогава и още помня.

На Ненова, по английски… много, много се извинявам. От свое и от името на Галя и Атанас. Тя го сваляше, той се правеше на недостъпен и нeзаинтересован, а аз им сводничех и заради това направихме много глупости. Извинявам се за мокрите петна по ризата Ви и за бойкотираните с мълчание часове, и за бутилките вода от прозореца на класната по английски, и за загасените живачни лампи и крясъците в тъмното, и за дъвките по стола Ви и за липсващия дневник…изoбщо, много се извинявам.

На учителката ми по математика, Г-жа Раданова, много се извинявам за надрасканата стена, която така и не почистих – доказвах на практика, че две успоредни линии ще се пресекат някъде в пространството, в случая – в кабинета по математика. Компенсирам извинението с това, че изненадващо и за мен самата и ненавистта ми към математиката, голяма част от работата ми е свързана с финанси, бюджети и сметки.

На приятелката ми от детството Гергана се извинявам за счупената ръка. Аз не помня как се е случило, но майка ми казва, че съм отмъщавала с право. Помня как ти си сложи крака в спиците на колелото ми, за да ме спънеш и аз счупих току-що заздравялата от падането от прозореца на Руми дясна ръка. Затова, майка ми казва, че с основание съм те бутнала после и съм ти счупила ръката в бордюра. Понеже аз имам малко дете и ти имаш малко дете и сме съседки, да заровим томахавката, за да могат да си играят малките на улицата (за всеки случай, моето няма да кара колело, когато играе с твоето).

На Мария и майка й от блоковете много се извинявам, макар че е справедливо Мария да поеме по-голямата част от вината за пожара. Заедно правихме бухтички, но не аз реших да полея врящото олио със студена вода в чисто новата ремонтирана бяла кухня. И до ден днешен не знам дали майка ти наистина има титла по борба, но тогава определено не беше деня да го научавам. Извинявай, че се изнизах така, но поне заедно изчистихме след пожара, а и бухтичките бяха много вкусни. Ти оттогава не ми говориш, така че не знам какво се случи, когато вашите се прибраха?

На майка ми имам много да се извинявам. За теб, мамо, ще отделя специален текст. Засега извинявай за това, че срязах до коленете най-хубавите панталони, които пазеше за дипломирането ми,
нарисувах с бяла блажна боя черепи по целите крачоли, нарязах ги на лентички и в този вид отидох на концерта на Rag Dolls.

Извинявам се и за сатенения плат, от който реших да си ушия блуза и я разкроих, като разгънах петметровия плат, легнах на земята върху него и се очертах с тебешир. След като я уших, се оказа, че не мога да си напъхам главата. Все пак ти остана малко сатен за подшиване на чадъри, нали… Наистина много съжалявам.

Извинявам се и че си отрязах тайно косата, която ти беше пускала толкова години, за да стигне до кръста ми. Макар че ще е справедливо, ако Руми поеме част от вината, защото аз и казах да ме подстриже на венец, а тя я отряза на тъпоъгълен триъгълник и нямаше как да я спaсим после. Опашката ми е още скрита зад секцията в моята стая, защото ме беше страх, че ако я намериш, ще ме набиеш и с нея.

Като цяло, мамо, съжалявам, че бях толкова бясно и непредсказуемо дете и никога не слушах съветите ти да не правя това или онова. Заради това съжалявам, че си изпочупих костите само за няколко години, както и част от собствеността на съседите (няма да кажа сега на кого какво съм счупила, още са ни съседи).

На сестра ми се извинявам, защото те излъгах колко много ми харесват пуловерите, които ми подаряваше за рождения ден. Единствените два подаръка от теб, които съм харесвала, са сребърния ланец, който ми подари тази година и книгата за Вълшебника Хотабич.

С първа част спирам дотук, да систематизирам в категории поне греховете.

Банкси е анонимен британски художник на графити. Смята се, че е родом от Йейт, Южен Глочестершайър, близо до Бристол, и е роден през 1974 г., но има голяма обществена неяснота около неговата самоличност и лични и биографични данни. Неговите творби са най-често сатирични произведения на изкуството по теми като политика, култура и етика. Банкси не продава снимки на уличните си графити.

Банкси все пак е издал книга с някои от творбите си. Прекарах няколко часа снощи в разглеждане на outdoor и indoor рисунките и инсталациите му. Харесва ми политическото послание в работата му. Можете да видите повечето от тях на сайта му: http://www.banksy.co.uk. Оставям цитатите от книгата му непреведени, позволих си да преведа само манифестото му (по-долу).

We can’t do anything to change the world until capitalism crumbles. In the meantime we should all go shopping to console ourselves.

We don’t need any more heroes; we just need someone to take out the recycling.

When you go to an art gallery you are simply a tourist looking at the trophy cabinet of a few millionaires.

Sometimes I feel so sick at the state of the world I can’t even finish my second apple pie.

Think from outside the box, collapse the box and take a fucking knife to it.

Some people become cops because they want to make the world a better place. Some people become vandals because they want to make the world a better looking place.

If you want someone to be ignored, then build a life-size bronze statue of them and stick it in the middle of town.

People who should be shot: Fascist thugs, religious fundamentalists, people who write lists telling you who should be shot.

Извадка от дневника на подполковник Мървин Уилет Гонин DSO*, който е сред първите британски войници, дошли да освободят лагера Берген-Белзен през 1945 година. Източник: Imperial War Museum.
*DSO – заслужил или отличен за служба на въоръжените сили по време на война.

Не мога да дам подходящо описание на Лагера на смъртта, в който аз и хората ми трябваше да прекараме няколко месеца. Беше просто безумно. Трупове навсякъде, на места на високи купчини, тук-там по един или двама, както са паднали хората.

Малко след пристигането на Британския Червен Кръст, макар и това да няма връзка, докараха голямо количество червило. Хората определено не искаха това, крещейки, искахме стотици хиляди други неща и не знам кой е поискал червило. Много ми се иска да разбера, защото това беше гениално хрумване, брилянтна идея. Според мен нищо друго не помогна толкова много на затворниците, освен тоав червило. Жени лежаха в легла без чаршафи и завивки, но с аленочервени устни, виждах ги да се разхождат наоколо само с едно одеало на раменете си, но с алени начервени устни. Видях мъртва жена на масата, стиснала в ръцете си парче червило. Най-накрая някои беше направил нещо, да ги накара да се чувстват хора отново, да бъдат някои отново, а не просто цифри с татуирани ръце. Най-накрая можеха да бъдат интересни с външния си вид. Това червило върна обратно човешката им природа.

P.S. Без излишни размишления по темата, просто ми хрумна – ако аз бях родена тогава, заради сексуалната си ориентация щях да съм там. Това простичко прозрение променя малко перспективата, нали?

Снимките в тази публикация са смущаващи.

Обикновено смятаме тероризма за политически акт.

Понякога, обаче, той е много личен. Не правителство или партизански бунт са хвърлили киселина по лицето на тази жена в Пакистан. Направил го е млад мъж, за когото тя е отказала да се омъжи. Докато САЩ умува какво да прави в Афганистан – и в тази връзка, в Пакистан – трябва да осъзнаем както политически, така и персонално, че именно невежеството, неграмотността и мизогинията, които създават условията за подобни нападения с киселина могат да доведат до същите резултати в политиката. Николас Кристоф, колумнист в Ню Йорк Таймс, пътува до Пакистан миналата година, за да пише за нападения с киселина, публикува в есе следното: „Разследвах подобни нападения, които са често срещано средство за тероризиране и подчиняване на жени и момичета в регион в Азия от Афганистан до Камбоджа (там мъже много рядко са замеряни с киселина). Тъй като жените са без значение в тази част на света, нападателите рядко са разследвани, а продажбата на киселина обикновено не се контролира. Това е вид тероризъм, който започва да се приема като част от цялостната картината на региона…”

„Бангладеш наложи контрол върху продажбата на киселина, за да ограничи подобни атаки, но от друга страна в Азия е много лесно да влезеш в един магазин и да си купиш сярна киселина или хлороводород, достатъчни, за да разрушат човешко лице. Нападенията с киселина и изгарянията на съпруги са често срещани в части на Азия, защото жертвите са най-безгласните в тези общества: те са бедни и са жени. Първата стъпка е светът просто да забележи, да даде глас на тези жени.” От 1994 г. пакистанска активистка, която основана Асоциацията на прогресивните жени (www.pwaisbd.org) да помогне на тези жени „е документирала 7800 случаи на жени, които умишлено са били изгорени, попарени с киселина или подлагани на атаки с киселина, само в областта Исламабад. Само в 2 процента от тези случаи е имало осъден. „

Геополитическият въпрос е достатъчно труден сам по себе си: трябва ли САЩ да разпредели още войници и с каква конкретна цел? Докато американските политици обмислят вариантите, тук е рамката, която прави трудните решения още по-сложни: атаките с киселина само знак ли са за това колко малко може да направи САЩ да разреши и без това трудноразрешимите проблеми там – следователно, да се оттегли? Или, след като е обявила война на тероризма, трябва ли заради поетия дълг САЩ да защити жените като такива – като момичетата, изгорени с киселина от талибани в Афганистан, защото посещават училище – и които са преживели много сериозни персонални терористични атаки? В линковете по-долу има две есета (на английски език), с различни заключения по въпроса.

През август Perspective публикува в New York Times Magazine статия, която проследява историята на афганистанските сестри Шамсия и Атифа Хюсеин, които са нападнати с киселина, защото ходят на училище. Оригиналната статия е тук.

Две много умни, информирани наблюдатели стигат до противоположни заключения за подходящият политически курс на САЩ в Афганистан. Тук можете да прочетете извадки от аргументацията, която всеки от тях използва. Блогът на Steve Coll’s – “Think Tank” в NewYorker.com, в който той спори защо САЩ не могат да си тръгнат – „Ако се провалим в Афганистан?” (оригинален текст на английски тук).

В есе, озаглавено „Войната, която не можем да спечелим”, публикувано в Commonweal, Андрю Дж. Бачевич излиза с аргументацията, че се надценява важността на Афганистан за интересите на САЩ. Авторът е професор по международни отношения в Бостънския университет. Пенсиониран лейтенант, той служи между 1969 и 1992 във Виетнам и войната в Персийския залив. Той е консервативен критик на войната в Ирак. Целият текст в оригинал на английски език тук.

Оригиналната публикация на Николас Кристоф Terrorism that’s personal можете да прочетете тук.

Ирум Саид, 30 г., позира в офиса си в Urdu University of Islamabad, Пакистан, четвъртък, 24 юли 2008. Лицето на Ирум, гърба и раменето й са изгорени преди 12 години, когато момче, което тя е отхвърлила за брак, хвърлило киселина по нея насред улицата. Правени са й хирургически операции 25 пъти в опит да се възстанови от белезите.

Шамеем Акхтар, 18 г., в дома си в Джханг, Пакистан, в сряда, 10 юли 2008. Шамеен е изнасилена от трима мъже, които я замерят с киселина преди три година. Правени са й 10 пластични операции за възстановяване от белезите.

Ная Султана, 16 г., в дома си в Лахор, Пакистан, в сряда, 9 юли 2008. На петгодина възраст Ная е изгорена от баща си, докато спи, защото той не е искал още едно момиче в семейството. В резултат от изгарянето Ная ослепява и след като е изоставена и от двамата си родители, днес живее при роднини. Правени са й 15 пластични операции за възстановяване от белезите.

Шехназ Юсман, 36 г., в Лахор, Пакистан, в неделя, 26 октомври 2008. Шехназ е изгорена с киселина от роднина заради семейна разпра преди пет години. Правени са й 10 пластични операции за възстановяване.

Шахназ Биби, 35 г., в Лахор, Пакистан, в неделя, 26 октомври 2008. Преди десет години Шахназ е изгорена с киселина от роднина заради семеен скандал. Никога не са й правени пластични операции.

Канвал Каюм, 26 г., наглася фереджето си за снимката в Лахор, Пакистан, в неделя, 26 октомври 2008. Канвал е изгорена с киселина преди една година от момче, за което отказала да се омъжи. Никога не й е правена пластична операция.

Мунира Асеф, 23 г., в Лахор, Пакистан, в неделя, 26 октомври 2008. Мунира е изгорена с киселина преди пет години, когато отказала на момче да се омъжи за него. Правени са й 7 пластични операции за възстановяване.

Бушра Схари, 39 г., наглася фереджето си за снимката в Лахор, Пакистан, в петък, 11 юли 2008. Бушра е изгорена с киселина, хвърлена по нея от съпруга й преди пет години, защото му е поискала развод. Правени са й 25 пластични операции за възстановяване.

Мемуна Кан, 21 г., в Карачи, Пакистан, в петък, 19 декември 2008. Менуна е изгорена от група момчета, които са я замерили с киселина, за да решат спор между семействата им. Правени са й 21 пластични операции за възстановяване.

Зейнеб Биби, наглася фереджето си за снимката в Исламабад, Пакистан, в сряда, 24 декември 2008. Зенйеб е изгорена по лицето с киселина, хвърлена по нея от отхвърлен за брак мъж преди пет години. Правена й е пластична операция за възстановяване от белезите.

Нейла Фархат, 19 г., в Исламабад, Пакистан, в сряда, 24 декември 2008. Нела е изгорена по лицето от киселина, хвърлена по нея от момче, за което е отказала да се омъжи преди пет години. Правени са й няколко пластични операции за възстановяване.

Сейра Лиаат, 26 г., позира за камерата, докато държи своя снимка отпреди изгарянето, в дома си в Лахор, Пакистан, в сряда, 9 юли 2008. Когато е била на 15 години, Сейра е била омъжена за роднина, който по-късно я напада с киселина, след като настоявал да живее с нея, въпреки, че семействата се договорили, че това ще стане, след като тя завърши училище. Правени са й 9 пластични операции за възстановяване от белезите.

Вероятно някои читатели ще сметнат тази публикация и снимките за смущаващи. Това е моята алегория за случващото се в момента в България, разбира се – преувеличено. Докато от една страна винаги съм приемала с любопитство и разбиране светоусещането и самовъзприятието на мюсюлманските жени, коренно различно от това на немюсюлманките и възприемам за нормално да не разбирам всичко, което за мен необичайно в техните традиции; от друга страна горното е показател за крайностите, до които отношенията между и към човешки същества стигат, когато са водени от фанатизма. Дали е религиозен, националистически или друг, фанатизмът е пагубен за всяко човешко същество. С огорчение и притеснение виждам как България попива с всеки изминал ден по-голяма доза фанатизъм и оправдава невежеството, омразата и насилието към част от населението си именно с добре опаковани аргументи като национални ценности, традиции, етнос и прочие. Ако Литва, една от най-консервативните държави в Европа, която наскоро дискутира забраната дори на информационни материали, които съдържат информация на тема хомосексуалност, има в телевизионната си програма новини на литовски, руски и полски, тогава какво остава да се говори за България? Без значение какъв ще е изходът от евентуален референдум за новините на турски език, ако въобще такова убийство на всеки принцип на равенството и разбирателството бъде проведен в действие, според мен тази държава е за закриване.

*Оригинално заглавие на публикацията „Terrorism that’s personal (12 images)”, автор Jim Verhulst, редактор на Times’ Perspective, фотограф Emilio Morenatti, Associated Press

Хубав ден е днес. Вчера заваля сняг или, за да съм точна, паднаха няколко снежинки, колкото да напомнят, че след десетина дни е Коледа. За моя приятна изненада, на път към работа забелязах, че повечето тротоари вече са покрити със солна смес, за да не се хлъзгат пешеходците. Изглеждаше малко странно върху сухите паважи, защото нямаше действително сняг, който да оправдае солната смест.

Днес, обаче, малко преди обяд наистина заваля – не просто няколко снежинки, а хубава плътна снежна завеса, която покри Брюкселските улици и сгради. Дори небето не ми се струва толкова сиво, колкото обикновено, а Коледата наистина изглежда възможна, само като погледнеш през прозореца към свободно хвърчащите снежни парцали.

Най-хубавата покана за сватба, която може да си представи човек – «сватбата на Катя е на 10 януари, терминът й е на 2 април». С приятеля и се опитваха да имат дете от толкова много време, че вече виждах как надеждата ги оставя.

И за да е още по-хубав деня ми, слушам soundtrack на Meet Joe Black и пия ароматен чай с вкус на череша. Череша, снежинки, Over the rainbow и само една седмица докато отново съм със семейството си са предостатъчна причина да не мога да спра да се усмихвам цял ден.

На ежегодната ни коледна вечеря с колегите (за тях ежегодна, за мен първа) получихме по още един подарък – ваучер за 35 евро за … нещо си. Още един, защото вече имахме таен Дядо Коледа – всеки от нас слага таен подарък на посочен колега в една голяма коледна кутия. Сдобих се с ваучер за iTunes, диск на Земфира (ще трябва да й дам шанс, засега чух само две-три парчета), самоучебник Russian for English Speakers (да си припомня майчиния език), в който има урок Dating, който трае 3:54 минути, следван от урока Saying Goodbye за 1:24 минути. Интересен парадокс.

Един колега сподели, че иска да купим за офиса някаква пейка, на която да си разтягаме гърба. Пейката се казва Blue whale. Без да се усетим, всички си дарихме ваучерите за 35 евра за не-знам-какво си за събирателна касичка за пейката. Никой от нас не знаеше за какво са ни ваучерите, на листа само имаше честитка и сумата, но след като ни ги събраха, се почувствахме неоснователно и нагло ограбени. Половината вечеря мина в спорове и лобиране ЗА и ПРОТИВ пейката. Понеже един колега наистина мечтае за въпросната пейка от миналата година, се опитваше да убеди останалите как ей така, посред работния ден, ще отидат да релаксират и да си разтягат гърба на въпросното устройство.

Аргументът, който обори цялата двучасова лобистка кампания, беше, че устройството има определен лимит на килограми – може да се ползва от човек с тегло до 100 кг. The bench didn’t pass the equality test. It’s that simple.

На някой може да му се стори смехотворно и безмислено, но всъщност именно силата на думите и ангажимента към равенство и равен шанс, независимо от всичко, е това, което бута напред активистите за човешки права.

Надявам се скоро това да покълне в главите и на активистите в Югоизточна Европа, особено Балканите – хората не са различни. Те просто са това, което са.

Чисто, бяло, ново, като Нова година, като сняг и като сапунена пяна:)

Или на 6ти декември, в моя случай. Да калкулираме сега:

В Брюксел работя с 12 души и 10 човека в Управителния съвет. Отделно от колегите ми, познавам още 2 човека. В Малта познавам 23. За останалите ЕС държави грубо ги пишем около десетина на държава, приблизително 500 човека (25 държави Х 20 души от всяка), все пак това ми е работата, така че цифрата е реалистична. В България работех през годините ми в Джемини със средно 5 човека Управителен съвет (с промените, да кажем приблизително 15), членовете на Джемини, аз лично познавам всеки от тях, са 90 и нещо. Да сложим грубо хората, с които съм работила в България в последните 5 години и сме в приятелски отношения – да речем още към стотина и нещо. В София имам горе долу около 30-тина добри близки приятели, от типа, на които можеш да се обадиш в 3 през нощта и които ще споделят с теб най-хубавите и най-лошите ти моменти и ще ти купят хляб, когато нямаш пари. Във Фейсбук имам 159 приятели. Няма да слагам тук цифра за гейовете и лесбийки, транссексуални, интерсексуални и бисексуални, които познавам в България, за да не чета после в някой жълт парцал колко наброява българското ЛГБТ движение. Да кажем, че са … много. Няма да казвам и колко бивши връзки имам, много-малко-достатъчно, но ги броим наум за кюпа.

Дотук сметката е около няколкостотин, като няма да слагаме тук ЛГБТ хората, които познавам, на които съм помогнала или са ми помогнали, да не стават спекулации.

Малко преди рождения си ден писах за годишнините, които все изпусках по някаква причина. Сергей и Деси ми организираха парти-изненада в съботната вечер за рождения ден.

Партито-изненада беше наистина голяма изненада.

29-тата ми година беше скапана от всякъде. Затова, възнамерявам да остана още една година на 29, да й дам шанс да се поправи, един вид. Ако ми хареса, мисля да започна обратно броене. Доколкото помня, 27-та ми година беше супер куул. За догодина, 6 декември 2010, си пожелавам на партито за рождения ми ден да дойде поне един човек.

Утре, 10 декември 2009 г., Международния ден на правата на човека, ще бъде исторически ден за лесбийките и гейовете в Австрия: Парламентът ще приеме регистрирано съжителство за еднополовите двойки, което ще влезе в сила от 1 януари 2010 година.

Дай, едно от ония, дето като го хвърлиш във вода вика “Фъшшш”

Дайте ми един глистер аналгин.

Може ли едно за кръвно на “Паткафарма”?

Може ли хапчета за изрусяване на мозъка?

Километър за температура

2 бисерчета фамотидин

Зелени хапчета за епидемия

Вие същата аптека ли сте, където я търся?

Този аналгин където ми го дадохте, може ли да го развалите?

Наш Иван е много болен. Ката си сложил темпериметъра, да си премери темперакурата, и като го извадил…. и като го погледнал.. 40 сантиметъра!

На тема БЛИСТЕР:
- Глистер
- Глистче
- Бластер
- Кора
- Дай ми две люспи аналгин и една люспа антистенокардин
- фолийце

Може ли едни хапчета за секс “подагра”?

Калиев хиперкомбинат

Капкометър

От зелената рецепта ми дай седалгин ООН

Копчета за хлебарки имате ли?

А калиев сперманганат имате ли?

Дай 1 блистер от ония моите на шайкафарма

Какво е разписанието на това хапче?

Дай 2 колдрекс макс фактор

Дай лакалут за вагинална промивка
(лактацид за вагинална промивка)

1 кантонерка аналгин

Шмелник байкалски

Презерматив

Клиент пита аптекар къде да постави свещичките, а той му отговаря: в аНУСА. След малко клиентът се връща с две течящи от носа му свещички и пита какво да прави…

Витамин С на скилидки продавате ли?

Парацетамол на активия?

Паста за зъби плака луд?

Имате ли дефлориращ сапун на Dove?

Хлорофил на таблети против кариес?

Една кутийка презервативи Дюрасел.

- Аспирин?
- Колко?
- За 80 кила чушки.

Eдин аспирин узо че ме цепи главата.

Разговор между клиент (от мъжки пол) и фармацевт:
- Извинете, бихте ли ми дали една таблетка Трибестан!
- Бих могла да Ви дам една таблетка Виагра или Левитра.
- Аз искам Трибестан, не се нуждая от продуктите, които ми предлагате. Налага ми се да пътувам със самолет, а ми става лошо.

Имате ли Спермадекс и Курватол?

А чорап за разширени вени за ляв крак до коляното?

ЧЛЕННИК БАЛКАНСКИ
(Шлемник Байкалски)

Бушони за уши имате ли?

Хапчета за заплес?
(запек)

Можете ли да ми поправите черчеветата на очилата?

Вагинални таблетки за през устата?

Шишенца за цокане

Обезчестяващ спирт
(обезболяващ)

от Милослава