По-страшното

Отстрани пише, че Пространството на Муша-Буша е дневник и нощник, в който пиша, когато ми е скучно, когато ми е весело и когато няма с кого да споделя защо ми е тъжно. Повечето неща, които пиша тук, касаят само мен (и героите от Чиклита). И все пак споделям.

Знаете ли кое е по-страшно от това някой да ти отвърти болтовете на накладките? По-страшно от това да ти паднат накладките и феродо плочките, докато караш с 90 км/час? По-страшно от звука на блъскане на метал в метал и тревожното усещане как нещо не е наред, но не знаеш какво. По-страшно от това, наближавайки сфетофар да усетиш как педала на спирачката просто пропада като в масло и, на практика, нямаш спирачки.

По-страшното от това всъщност е да не знаеш кой го е направил. А най-страшното е да прехвърляш в главата си бивши гаджета, мъже, с които си спала, разстроени съседи, изтрещели роднини, познати и приятели и да търсиш отговор на въпроса ЗАЩО, по дяволите. Главата ти се пръска по шевовете от въпроси. Защо, например, не е срязал маркуча на спирачната течност? Вероятно защото дори да не видя петното от масло под колата, още след десетина метра на първия завой трябва да натисна спирачка и ще разбера, че я няма. Вероятно и защото, ако са срязани маркучите, ще е ясно, че е нарочно. Отвъртяни два болта, които се стягат максимално и, преди да се сложат, се слага лепило, именно за да са по-стегнати и стабилни, са зад накладките и диска, няма как да се отвъртят, дори разхлабят сами, просто е невъзможно. За разлика от срязан маркуч, това е бомба със закъснител. Мога да карам така десетина, двадесет, че и повече километра, те постепенно ще се развъртат още, докато паднат, падат феродовите плочки, накладките, водачите и …съм готова. Нямам спирачки, нямам ръчна, нямам дяволи. Имам само 4 палеца, да ги стискам, и аварийки, които да пусна, докато спирам по инерция и набит спирачен педал в ламарината.

Не се филмирам за такива неща, някак си не вярвам, че някой може да направи такова нещо, нито че такива неща може да ми се случат на мен, не че животът ми не е достатъчно цветен. И все пак последните два дни имам главоболие.

Вероятно в подобни моменти хората стават много религиозни, почват да палят свещи, да правят курбан, да ходят по врачки, да търсят свръхестественото и стават скептични и мнителни към хората около себе си.

В моя случай преди да запаля колата, минават десетина минути тестове с почукване, блъскане, оглеждане, побутване, отваряне на капака и прочие. Кофтито от цялата работа е, че в близко бъдеще няма да карам спокойно, надула музиката, а ще съм нащрек за всяка вибрация и шум. И въпреки, че десет човека, които се занимават с коли от 20 години, категорично изключиха възможността това да се е случило без човешка намеса, аз продължавам да вярвам, че хората не може да са толкова злонамерени или безразсъдни. Ако не е това, значи съм много, много лош човек.

 

Семейни ценности

Внимание, семейна двойка! Или нов прочит на песента “Два са бора ред поредом расли”.

Това да живееш с някого започва  да се превръща в някакво извратено и търговско душепогубване. Една жена, която има мъж и две деца ще участва в “Big Brother Family”. Тя е любовница на трима свои съседи. Мъжът й, двете деца и тримата съседи ще са пред или в телевизора заедно с героинята на живота си. “Ще има специална стая за секс, ще има и бонуси”, казва Нико Тупарев. Бонусът сигурно е че на децата там няма да има нужда да им се обясняват глупости за птички и пчелички, защото ще гледат лайф как мама§татко (или в друга формация) влизат и излизат от даркрума. Предаването търси смисъла на брака, добавя Тупарев. Аз търся някакъв смисъл в цялата работа, както и търся да видя СЕМ и ДАЗД.

Отказах да гледам началото, нямам намерение да гледам и вбъдеще подобна аудио-визуална повръщня.

Значи, няма да е трудно да обясним на синчето ни (не на нашето кокретно, на вашето по-точно) защо Георги и Петър не може да се държат за ръка, защото са … думичката с “х”. Защото някой (като Тупарев и една национална телевизия) ще обясни далеч по-щекотливи теми от хомосексуалността на Жоро и Пешо. След като успее да обясни на синчето/щерка си защо родителите му/й си бъркат по дупките (както се изрази съпругата на Андрей Слабаков, Ернестина Шинова) по телевизора и ако успее да накара другите деца в квартала и съучениците му/й да не се подиграват и да не разказват с подробности видяното, аз обещавам да си мълча по темата. Също така, искам да видя как някой обяснява на едно дете защо по телевизора казват, че майка му е любовница на трима съседи.

Искам и някой на мен да ми обясни защо набутват деца между шамарите в тази Къща? Следват три месеца спорове между хора, които смятат секса за разменна монета, е ли пък публичният и ако може и в тройка, Софийското гражданство за елитарна класа и ценз, някакъв, който бил нацист, будист, рокер и жена му била “качествена” и прочие… За тези … семейства да имаш дете и семейство е като да го нямаш. Или ще пречат, или ще са бонусно забавление, когато родителите им писнат на аудиторията. Вбесявам се откровено колко е лесно да си (хетеросексуален) безотговорен прошляк в този случай. Ако гледането на подобни предавания и епизоди с точка 18 се случва с препоръчителен родителски контрол, тогава децата ВЪТРЕ в Къщата под чий контрол са?

 

Do not disturb

Общината трябва да бъде уведомена 72 часа преди провеждането на протестни действия. Това реши парламентът като прие окончателно промените в Закона за събранията, митингите и шествия. Трябва да се посочи организатора, целта, мястото и времето на митинга.

Депутатите решиха да има забрана протестите да се провеждат в часовете от 22 до 6 часа. Прието беше още да се запази обезопасената зона около президентството, Народното събрание и Министерския съвет.

Целта е при провеждането на протестни действия около тези сгради, да не се пречи на служителите в тези институции. (Източник: http://lex.bg/bg/news/view/34907)

Последното изречение, колкото и смехотворно да е по същността си, ми говори и нещо съществено – правителството не е убедено, че системата за мащабно национално подслушване и наблюдение ще проработи. Ако беше иначе, нямаше да се притесняват от протестите под прозорците на парламента. Не можеш да изненадаш и притесниш, камо ли попречиш на някого, които има подробна информация за живота и дейността ти. Предварителното уведомяване (което досега беше в срок от 48 часа преди началото на събитието) е още един опит да се контролират нещата и властта да има два дни да се прегрупира и да заеме нови бойни позиции. Толкова ли и големи протести очакват, че се застраховат с подобни мерки? Такава застраховка можеха да сключат преди години, когато нямаше флашмобове, нито толкова активни социални мрежи, нито толкова политическо съзнание в младите хора.

Видно е, че България се превръща в неприятно и дразнещо място за живеене. С Big Brother кампанията се елиминира в зародиш народното негодувание, но от друга страна хората стават все по-креативни в намирането на начини за организация и обсъждане на теми, които не се харесват на подлушващите. Знаете какво казват за подслушвачите – винаги ще чуят нещо, което не им харесва. Хубавото от всичко това е, че скорошната активност на новото правителство захранва полива системно и наторява все по-ескалиращ гняв, които дано да доведе до (пробуждане на) гражданско общество. Ако правителството залага на прилагането на закона и създаването на нови и все по-контролиращи правила, тогава би трябвало това правило да важи и за съществуващите, особено когато става дума за протестите и манифестациите, които вече ще се казват шествие. Шествие вместо протест е умело омаловажаване на подобна гражданска активност. Шествията през зимата на 1990 или шествието пред Парламента през 1997. Хм. Вероятно запаленият Парламент е бил “послание”, “мото”, “банер” или подобно.

Естествено, че всеки опит да се наложат подобни правила ще е неуспешен. Както е неуспешно гарантирането на правото на свободно сдружаване и изразяване в Конституцията, което не подлежи на часови или географски ограничения.

Лично на мен урокът по управление на държава, който засега наблюдавам от 2000 километра и на който, за жалост, ще съм пряк свидетел след две седмици, ми изглежда като плах ученик, който действа на принципа «проба-грешка» и пренаписва учебника (червеното учебно помагало, по което учихме почти половин век), за да е сигурен, че поне едно от упражненията ще е верно. В това управление няма разбиране или съзнание, има разписване на тези правила, които гарантират пълен контрол и налагане чрез страх. Страхът не е добър съветник и никое правителство, окупирало се в бункера на заблудата си, че е изолирано и има пълен контрол над останалия свят, няма да просъществува с добро.

 

Персоналният тероризъм*

Снимките в тази публикация са смущаващи.

Обикновено смятаме тероризма за политически акт.

Понякога, обаче, той е много личен. Не правителство или партизански бунт са хвърлили киселина по лицето на тази жена в Пакистан. Направил го е млад мъж, за когото тя е отказала да се омъжи. Докато САЩ умува какво да прави в Афганистан – и в тази връзка, в Пакистан – трябва да осъзнаем както политически, така и персонално, че именно невежеството, неграмотността и мизогинията, които създават условията за подобни нападения с киселина могат да доведат до същите резултати в политиката. Николас Кристоф, колумнист в Ню Йорк Таймс, пътува до Пакистан миналата година, за да пише за нападения с киселина, публикува в есе следното: „Разследвах подобни нападения, които са често срещано средство за тероризиране и подчиняване на жени и момичета в регион в Азия от Афганистан до Камбоджа (там мъже много рядко са замеряни с киселина). Тъй като жените са без значение в тази част на света, нападателите рядко са разследвани, а продажбата на киселина обикновено не се контролира. Това е вид тероризъм, който започва да се приема като част от цялостната картината на региона…”

„Бангладеш наложи контрол върху продажбата на киселина, за да ограничи подобни атаки, но от друга страна в Азия е много лесно да влезеш в един магазин и да си купиш сярна киселина или хлороводород, достатъчни, за да разрушат човешко лице. Нападенията с киселина и изгарянията на съпруги са често срещани в части на Азия, защото жертвите са най-безгласните в тези общества: те са бедни и са жени. Първата стъпка е светът просто да забележи, да даде глас на тези жени.” От 1994 г. пакистанска активистка, която основана Асоциацията на прогресивните жени (www.pwaisbd.org) да помогне на тези жени „е документирала 7800 случаи на жени, които умишлено са били изгорени, попарени с киселина или подлагани на атаки с киселина, само в областта Исламабад. Само в 2 процента от тези случаи е имало осъден. “

Геополитическият въпрос е достатъчно труден сам по себе си: трябва ли САЩ да разпредели още войници и с каква конкретна цел? Докато американските политици обмислят вариантите, тук е рамката, която прави трудните решения още по-сложни: атаките с киселина само знак ли са за това колко малко може да направи САЩ да разреши и без това трудноразрешимите проблеми там – следователно, да се оттегли? Или, след като е обявила война на тероризма, трябва ли заради поетия дълг САЩ да защити жените като такива – като момичетата, изгорени с киселина от талибани в Афганистан, защото посещават училище – и които са преживели много сериозни персонални терористични атаки? В линковете по-долу има две есета (на английски език), с различни заключения по въпроса.

През август Perspective публикува в New York Times Magazine статия, която проследява историята на афганистанските сестри Шамсия и Атифа Хюсеин, които са нападнати с киселина, защото ходят на училище. Оригиналната статия е тук.

Две много умни, информирани наблюдатели стигат до противоположни заключения за подходящият политически курс на САЩ в Афганистан. Тук можете да прочетете извадки от аргументацията, която всеки от тях използва. Блогът на Steve Coll’s – “Think Tank” в NewYorker.com, в който той спори защо САЩ не могат да си тръгнат – „Ако се провалим в Афганистан?” (оригинален текст на английски тук).

В есе, озаглавено „Войната, която не можем да спечелим”, публикувано в Commonweal, Андрю Дж. Бачевич излиза с аргументацията, че се надценява важността на Афганистан за интересите на САЩ. Авторът е професор по международни отношения в Бостънския университет. Пенсиониран лейтенант, той служи между 1969 и 1992 във Виетнам и войната в Персийския залив. Той е консервативен критик на войната в Ирак. Целият текст в оригинал на английски език тук.

Оригиналната публикация на Николас Кристоф Terrorism that’s personal можете да прочетете тук.

Ирум Саид, 30 г., позира в офиса си в Urdu University of Islamabad, Пакистан, четвъртък, 24 юли 2008. Лицето на Ирум, гърба и раменето й са изгорени преди 12 години, когато момче, което тя е отхвърлила за брак, хвърлило киселина по нея насред улицата. Правени са й хирургически операции 25 пъти в опит да се възстанови от белезите.

Шамеем Акхтар, 18 г., в дома си в Джханг, Пакистан, в сряда, 10 юли 2008. Шамеен е изнасилена от трима мъже, които я замерят с киселина преди три година. Правени са й 10 пластични операции за възстановяване от белезите.

Ная Султана, 16 г., в дома си в Лахор, Пакистан, в сряда, 9 юли 2008. На петгодина възраст Ная е изгорена от баща си, докато спи, защото той не е искал още едно момиче в семейството. В резултат от изгарянето Ная ослепява и след като е изоставена и от двамата си родители, днес живее при роднини. Правени са й 15 пластични операции за възстановяване от белезите.

Шехназ Юсман, 36 г., в Лахор, Пакистан, в неделя, 26 октомври 2008. Шехназ е изгорена с киселина от роднина заради семейна разпра преди пет години. Правени са й 10 пластични операции за възстановяване.

Шахназ Биби, 35 г., в Лахор, Пакистан, в неделя, 26 октомври 2008. Преди десет години Шахназ е изгорена с киселина от роднина заради семеен скандал. Никога не са й правени пластични операции.

Канвал Каюм, 26 г., наглася фереджето си за снимката в Лахор, Пакистан, в неделя, 26 октомври 2008. Канвал е изгорена с киселина преди една година от момче, за което отказала да се омъжи. Никога не й е правена пластична операция.

Мунира Асеф, 23 г., в Лахор, Пакистан, в неделя, 26 октомври 2008. Мунира е изгорена с киселина преди пет години, когато отказала на момче да се омъжи за него. Правени са й 7 пластични операции за възстановяване.

Бушра Схари, 39 г., наглася фереджето си за снимката в Лахор, Пакистан, в петък, 11 юли 2008. Бушра е изгорена с киселина, хвърлена по нея от съпруга й преди пет години, защото му е поискала развод. Правени са й 25 пластични операции за възстановяване.

Мемуна Кан, 21 г., в Карачи, Пакистан, в петък, 19 декември 2008. Менуна е изгорена от група момчета, които са я замерили с киселина, за да решат спор между семействата им. Правени са й 21 пластични операции за възстановяване.

Зейнеб Биби, наглася фереджето си за снимката в Исламабад, Пакистан, в сряда, 24 декември 2008. Зенйеб е изгорена по лицето с киселина, хвърлена по нея от отхвърлен за брак мъж преди пет години. Правена й е пластична операция за възстановяване от белезите.

Нейла Фархат, 19 г., в Исламабад, Пакистан, в сряда, 24 декември 2008. Нела е изгорена по лицето от киселина, хвърлена по нея от момче, за което е отказала да се омъжи преди пет години. Правени са й няколко пластични операции за възстановяване.

Сейра Лиаат, 26 г., позира за камерата, докато държи своя снимка отпреди изгарянето, в дома си в Лахор, Пакистан, в сряда, 9 юли 2008. Когато е била на 15 години, Сейра е била омъжена за роднина, който по-късно я напада с киселина, след като настоявал да живее с нея, въпреки, че семействата се договорили, че това ще стане, след като тя завърши училище. Правени са й 9 пластични операции за възстановяване от белезите.

Вероятно някои читатели ще сметнат тази публикация и снимките за смущаващи. Това е моята алегория за случващото се в момента в България, разбира се – преувеличено. Докато от една страна винаги съм приемала с любопитство и разбиране светоусещането и самовъзприятието на мюсюлманските жени, коренно различно от това на немюсюлманките и възприемам за нормално да не разбирам всичко, което за мен необичайно в техните традиции; от друга страна горното е показател за крайностите, до които отношенията между и към човешки същества стигат, когато са водени от фанатизма. Дали е религиозен, националистически или друг, фанатизмът е пагубен за всяко човешко същество. С огорчение и притеснение виждам как България попива с всеки изминал ден по-голяма доза фанатизъм и оправдава невежеството, омразата и насилието към част от населението си именно с добре опаковани аргументи като национални ценности, традиции, етнос и прочие. Ако Литва, една от най-консервативните държави в Европа, която наскоро дискутира забраната дори на информационни материали, които съдържат информация на тема хомосексуалност, има в телевизионната си програма новини на литовски, руски и полски, тогава какво остава да се говори за България? Без значение какъв ще е изходът от евентуален референдум за новините на турски език, ако въобще такова убийство на всеки принцип на равенството и разбирателството бъде проведен в действие, според мен тази държава е за закриване.

*Оригинално заглавие на публикацията „Terrorism that’s personal (12 images)”, автор Jim Verhulst, редактор на Times’ Perspective, фотограф Emilio Morenatti, Associated Press

 

За да се роди нещо хубаво или колко струва човешкия живот

Много ми се пише напоследък в блога, но не го правя, защото не само буквите ще са черни, като фона на блога ми, но настроението. Не исках да пиша за България – тази България, която виждат очите ми, до които достига само най-лошото от България, а то е толкова лошо, че повече не може да бъде. Не искам да пиша от гледната точка на емигранта, за когото вероятността да се върне обратно допреди месеци беше “опция”, която с напредване на времето започна да се полюшва все по-нестабилно на тънка корда, до момента, в който евентуалното връщане обратно звучи като “наказание” и съзнателно причинена умствена и емоционална смърт.

Разказах долната история на една приятелка англичанка. Накрая тя каза: “I haven’t seen it. Who is the director?” ( “Не съм го гледала (този филм). Кой го е режисирал?”)

Звучи наистина като филм на ужасите, като психологически трилър, режисиран от Lars von Trier и неговата обсесивна (и неразбрана от мен очевидно) мания по феминизма и женското начало и същност.

Когато решихме да имаме дете с Деси, не осъзнавахме колко значимо решение взимаме с избора на болница. Поне досега. Оказва се, че избираш или да плащаш и да си купуваш човещина, или да минеш по здравно-осигурителния трънак и да си навлечеш травма (психическа и физическа) за цял живот. Ние с Деси избрахме комерсиалната човещина, но действително едва сега осъзнавам колко много щеше да ми коства другото.

Най-лошото, което съм чувала до днес сутринта за държавните болници с родителни отделения е:

• В едни голи, мръсни, студени и ужасно напомнящи лабораторията на д-р. Менгеле помещения на 6+ метални легла с изтърбушени пружини са наредени родилки на конвейер.
• Целия процес около раждането е съпроводен от фамилиярничене от страна на болничния персонал и снизходително отношение (щото те, разбираш ли, раждат по четири пъти дневно и тия пикли тука се преструват, че ги боли и изобщо какви са тя претенции моля?!)
• Винаги успяваш да си тръгнеш от болницата с комплект (лечими) подаръци – стафилококова инфекция (в Google после разбираш, че при бебетата може да доведе до слепота), обриви всякакви и навсякъде, калпаво защити рани, нерядко останала в теб част от манипулацията, която води до страхотни болки, кръвоизливи и в крайна сметка оперативно премахване на матката ти
• Бонусния мастит – почти всички мои познати, раждали в държавна болница в България, си тръгват с болезнено подути, инфектирани млечни жлези, защото по различни причини медицинския персонал (същия, дето се е клел да не наврежда) не са ти дали да кърмиш
• Гореописаното вече е достатъчно, за да те откаже да раждаш някога, без нужда от допълнителни убеждения.

Деня ми днес започна със следната бомбардировка от шокови истории. Всичко започва (и все още продължава) тук.

“С позволението на майката, копирам тук нейния разказ за второто й раждане в “Тина Киркова” преди по-малко от 2 седмици.

Разказът е много показателен по отношение на начина, по който се практикува “нормално” раждане в България, ясно се вижда в него причинно-следствената връзка “намеса-проблем”, “нормалното” отношение на болничния персонал и чувствата и емоциите на майката от всичко случващо се. А точно срещу това се бори петицията.

Само да уточня, че майката беше изключително добре подготвена за раждането и щеше да се справи сама без травми, ако близките й не я бяха принудили със заплахи и психически тормоз да отиде в болницата…

(копирам само подчертания текст, прочетете цялата история на жената тук: )

Усещах, че моментът наближава и ми беше трудно да се противопоставям на напъните на тялото ми, но го правех, защото усещах, че започна ли да се поддавам на напъна ще се разкъсам (изпитвах силно разтягане отдолу и лека пареща болка при напън подсилен от мен). Просто ми трябваше още малко време, за да може бебето да разтегне постепенно тъканите и да може главичката да излезе без да се разкъсам. За съжаление маждувременно жената в съседната стая беше родила и всички дойдоха обратно в предродилна. Акушерката започна да ме пита пак за напъните и да ме уговаря да ме прегледа за разкритие. Аз не можех да говоря и само поклатих глава отрицателно. Тя усети, че вече раждам, погледна между краката ми и извика: “Ма тя ражда вече!” Изведнъж всички се втурнаха към мен и започнаха да ме дърпат да ходя на магарето с думите: “Ще си убиеш детето, бе! Ще седнеш върху него и ще го задушиш!” и други такива умни изказвания…. Аз ги молех да ме оставят намира и се дърпах. Някой каза: “Няма време за магарето, лягай по гръб веднага, тука ще раждаш на леглото!” Аз казвах да ме оставят, че не искам по гръб, че искам така… Хванаха ме за ръцете и краката и ме обърнаха на сила по гръб по най-грубия начин. Аз се опитвах да стана, но много ръце ме бутаха и блъскаха да

легна. Започнаха да ми крещят да напъвам, че ще си задуша детето и други такива, акушерката бръкна вътре да го “вади” и адът вече беше пълен… На мен естествено ми спряха всякъкви напъни и контракции, аз се борех

с тях… Лекарят започна да ми натиска корема с ръце и да избутва бебето. Аз веднага започнах да му бутам ръцете и да казвам да не ми пипа корема. Той ми махаше ръцете и виждах как малко му трябва да започне да ми удря шамари, но все още се сдържаше. Каза да не смея да му пипам ръцете и да му преча. Аз продължих, защото не исках да бута бебето ми, но видях, че нещата стават все по-зле и започнах да се опитвам да напъвам, за да свърши всичко… За съжаление нямах напъни и това, което правих не беше достатъчно. Опитах се да се надигна малко, за да напъвам по-силно, но веднага ме бутнаха и казаха да лежа и да напъвам… Всички ми крещяха и ме бутаха… Накрая някой каза: “Така няма да стане, трябва да я срежем! Тя не напъва, бебето ще се задуши!” . Изведнъж видях някой да поднася ножици в една тава и казах “Неее…” и изведнъж, като по чудо ми дойде един силен напън. Събрах цялата си сила и напънах колкото можах по силно… Бебето излезе веднага и моментално започна да плаче страшно силно. Видях я, беше розова, голяма и красива, моята дъщеричка… Опитах се да се надигна и да си я взема, но някой веднага преряза пъпната връв и я взе… Пак ме наобиколиха и започнаха да ме дърпат да стана, за да отида на магарето да “извадят” плацентата. Аз казах, че ще си я родя, просто да ме изчакат. Те обаче не ме оставиха, заведоха ме на магарето и започнаха да ми натискат корема. Аз казах просто да изчакат, че ще се роди сама. Чух някой да казва “Кой ще те чака тебе, няма време някой да те чака…”

…

“Плацентата излезе цяла (към нея имаше и добавъчна плацента) и веднага след това започнах обилно да кървя. Всички се изплашиха и започнаха в паника да се опитват да спрат кървенето. Болеше ме много докато ме бърникаха и натискаха и вече започнах да се моля да ме приспят, вече нямаше за какво да се боря. Чувствах се изнасилена и унизена. Някой каза: “Нали искаше всичко да е естествено, без упойки, сега затова няма да ти сложим упойка, ще си изтърпиш шиенето” , “Ето, като искаш да си раждаш естествено, виж сега как си се разкъсала!” и всякакви други обиди от типа “тя е ненормална, луда, трябва й психиатър, за лудницата е, сектантка е” и т.н.”

И още:

“Не само по време на раждане. Аз съм имала преглед при гинеколог, който си беше чисто изнасилване. Наредиха ми да се съблека в средата на стаята, докато ме гледаше сестра. Даже ми се развика, че не съм

се събличала по-бързо. Доктора ръга и бута без да реагира на въпроси или коментари от мене, все едно съм никой. И други истории имам…”

И още:

“ох, и моето раждане преди пет месеца в ‘Тина Киркова’ би изглеждало така, ако не си бях платила за избор на д-р. който между другото е вълшебник и не ми беше искал пари преди да родя. но ръководството там изюрка

приятеля ми в осем сутринта в понеделник да е платил на касата на болницата – 500 лв. срещу касова бележка (родих в 13 ч. в събота).

но понеже лежах с изтекли води в предродилна 10 часа се нагледах на какви ли не брутални раждания, на ‘случайни’ жени, които не си бяха платили. а за отношението към ромките – … нямам думи. плачех от обидите към тях. а студената вода; бръсненето на сухо, при което ме накълцаха, така че д-рът ми възкликна ‘кви са тия кървища, още дори нямаш контракции, а вече си цялата в кръв’; неудобните пружините на леглата; хлебарчиците под тях; предродилната зала с още 5-6 винаги пълни легла; някакви дежурни д-ри, които ровеха между краката ми пред останалите 5-6 жени, въпреки моето ‘не, не, не, аз си имам лекар, сега ще дойде’ и умирах от болка; че ме вързаха да слушат тоновете на бебето уж за 15 мин, а ме забравиха час и нещо и се бях схванала от болезнените контракции, … няма да коментирам. и че ми дадоха Ева 24 часа по-късно, защото съм била мн слаба и на антибиотици, а превантивно, без да има показатели за това бяха и на нея назанчили такива, защото аз съм била с високи левкоцити …

и единственият светъл лъч беше докторът ми, който за съжаление паралелно имаше няколко други раждания и не можеше нон стоп да е до мен. той се разхождаше с мен по коридорите и ме държеше за ръка да минават контракциите, даваше ми марли с вода, защото бях умряла от жажада, а не можело нищо да ядеш и пиеш преди да родиш…

но аз, нали ми е за първи път и съм фен на обезболяващите, подписах всичко и казах – каквото искате ми вливайте и слагайте да не припадна от болка и да мине леко, но ЕСТЕСТВЕНО.

само аз държа дебело да подчертая, че докторът ми е супер пич и ок, платихме му, но на касата на болницата. и ако не ме обгрижваше лично с внимание, отношение и професионализъм, сигурно щях да съм част от някоя

брутална история или да ме срежат за секцио да не ме чакат 13 часа, а не само свидетел на десетина такива – които тук не съм описала да не досаждам на хората”

И още:

“а за парите – не са само тия 500 лв. всички задължителни изследвания не се поемат от касата и са по 30-60 лв. и не се правят в ‘тина киркова’ (генетични разни). касата поема 3 ултразвука и 3 кръвни картини за 9 месеца, всичко останало си се кешиш (а кръв, урина и ултразвук е хубу да се правят всеки месец).

и въпросните вип стаи, до които тази жена не е стигнала, защото не си е платила за екип, са по 30 лв. на вечер, а условията не са и за 10. и ако си със секцио или усложнения – твои или на бебето, и лежиш там 10-14

дни …?

а за упойките – не мога да си представя ражаднето си без тях. то с тях, кви ли не венозно и мускулно, зверски ме болеше и умирах на всеки 2 мин в продължение на 5 часа и докато не ме обезчуствиха от кръста надолу не бях човек. и може би нямаше толкова лесно и отлично да напъвам (което би било лошо за бебето) като му дойде времето, ако не бяха ме полупарализирали. щото болката си я има, и усещането, че нещо излиза от теб и трябва да му помогнеш, но просто е търпимо.

абе уважавам мн съвременната медицина и жалко, че не е достъпна в бг, ако не се кешиш на всяка крачка.”

И още, от Openly Feminist.

Всичко, което описват жените горе, НЕ ми се случи, защото раждах в частна клиника срещу 1400 лева (сега сигурно е в пъти повече). Иначе съм много благодарна на държавата и на здравната система, че след като си плащах (вече не живея в тази китна грижовна държава) ежемесечно здравните вноски, не ми се налага да посещавам държавните им болници… Не само 1400-те платихме. От “хайде да си направим бебе” до “ето това е чавето ви” всяка стотинка сме си я плащали от джоба. Ай сиктир и на здравната система! Ако нямаш кинти за раждане…не ми се мисли… Може би е по-добре като ти наближи термина, да хванеш автобуса и да родиш в друга държава, емиграция по спешност с цел раждане, един вид.

Това, което не разбирам, е идиотщината с плащането. Нали раждането на дете е смисъла на живота на жената, нали семейството с едно, две, +, е основата на обществото, нали ако не си раждала, к’ва жена си, нали заради демографския срив на гейовете не трябва да им разрешаваме да се женят (или да се омъжват, кой както си реши там)…

тогава защо трябва да плащам?

Защо, след като съм здравноосигурена, трябва да плащам да бъда активна и оползотворена съставна част от обществото и изпълнила предназначението си жена? Защо раждането е приравнено до козметична операция по избор  (която също не се покрива от здравната каса)?

И последно, въпросът ми е : каква е цената да се роди нещо хубаво, каквото е едно човешко същество ? И наистина, този филм от кого се режисира? Тази прожекция определено излиза скъпо.

Протест срещу насилието и потъпкването на правата на родилката, 25.11, IАГ „Св. София“

Declaration on the Elimination of Violence against Women

Say No To Violence

 

Прайдът през погледа на правозащитник

БХК са публикували на сайта си два интересни анализа на прайдът Rainbow Friendship. Чувам мнението на БХК, поради няколко причини – Джемини и БХК работят добре в сътрудничество от много години; Марги Илиева беше адвокат по ЛГБТ дела доста време, още откакто ЗЗсД влезе в сила; пак БХК и Марги представляваха Джемини в няколко дискриминационни дела, в това число и срещу Волен Сидеров. С други думи, БХК, макар и не със специалнизиран фокус върху ЛГБТ проблематика, имат теоритически и практически опит в не-дискриминацията на база сексуална ориентация.

На пресбрифинга преди самият прайд Марги предизвика яростна (макар и, според мен, преувеличена и доста лична) реакция от страна на журналист, заради критиката си към медиите, които все още не само, че не цензурират враждебната реч, но напротив, използват я, за да продават заглавията. Ако аз бях казала същото, едва ли някой щеше да се впечатли, поне моя остър език е познат. Съгласна съм с това, което каза Маргарита и го подчертах, когато на заключителната пресконференция след прайда и аз почти се скарах с няколко журналисти заради отразяването (ъм…кое?) на прайда, използвания език и горчивото усещане как на шествието е дошъл един журналист, който после е пратил текста си на останалите медии. Може да греша, но наистина имах такова усещане. Пост-прайд публикациите ме върнаха в 2003-та година, когато смятах, че 168 часа Е вестник и на страниците му четях “Парадът на различните”, “Шествието на хомосексуалистите” и други словоблудства. Моля, ако случайно някой журналист чете това, да не се засяга, аз казах какво имам предвид на пресконференцията. А и не аз трябва да уча как да се пише материал на социална тематика. Аз само ги чета.

Ето впечатленията на БХК за прайда. Споделете.

Празник под засилена охрана

На 27 юни тази година някак тихо и без кръвопролития се състоя второто в страната шествие на LGBT (lesbian, gay, bisexual and transgender) общността.

На пресконференция в БТА, докато българската страна се поздравяваше с успеха, че такова събитие изобщо е възможно да се случи у нас, при това два пъти, чуждестранни делегати изразиха огромното си учудване от засилените мерки за сигурност.

Действително шествието на различните приличаше повече на транспортиране на ключови свидетели по антимафиотско дело: участниците бяха тройно изолирани от външния свят – с наета охрана, полиция и специални части, бяха им раздадени каски и изрични инструкции “Не се отделяйте от групата и си пазете лицата!”, а ако някой искаше да си тръгне след шествието, беше предупреждаван: “тогава няма вече да носим отговорност за вашата безопасност”. Стигна се дотам, че някои от дошлите да подкрепят с присъствието си идеята и да покажат толерантност не бяха допуснати от съображения за сигурност.

Ако разпознаването на един човек като хомосексуален води до такива рискове, а то носи, както се видя на 28 юни миналата година, значи обществото ни наистина боледува от особено остра алергия към всичко, различно от патриархалното. Ние открито мразим хомосексуалните по същия начин, по който мразим ромите, възрастните и децата с увреждания: те ни карат да се чувстваме неловко. А така имаме нужда да мразим някого.

Целият текст тук

Пасивната (не)толерантност на „нормалността”

Димитрина Чернева

Отидох на тазгодишния гей-парад със смесени чувства. Не, не защото бях обладана от страховете на богословите, че някой ще се опита да отвоюва територията на нормалността, да заличи границата между нормално и ненормално, та дори да покаже ненормалното като по-стойностно от нормалното. Натрапената баталност на този малко архаичен сюжет би могла да екзалтира носталгията по един свят с фиксирани ценности и замръзнали контури. Синодалните опасения явно изхождат от рязкото разграничение между „нормално” и „ненормално”, между „естествено” и „противоестествено”. На мен обаче ми е трудно да прокарам тази граница. Давам си сметка, че подобно разграничение се дължи на обикновения социален морал, а в него знаем има толкова много условност и лъжа.

Питам се дали българските клирици, които издигнаха лозунга „Вън хомосексуалистите от България”, ще припознаят себе си в множеството, събрало се да убие с камъни уловената в прелюбодейство жена? Очевидно адептите на Мойсеевия закон не осъзнават лекотата, с която подобно разграничение ни оплита в мрежите на лицемерието. Защото ако съвестта ни осъжда безусловно всяко полово отношение, което не води до единството и утвърждаването на личността, то ясно е, че „извън този принцип е невъзможно да се намери критерий за различаване на нормално и ненормално в половата област”.

Всъщност смесените ми чувства са продиктувани по-скоро от убеждението, че въпросът за пола, любовта, а и сексуалната ориентация е дълбоко личен. Че изборът, който прави човек в сферата на еротичното, е интимен, а всяко надничане, обсъждане или отсъждане от страна на външните погледи е неуместно и недопустимо.

Целият текст тук

 

За предстоящият прайд в Иран…опс, в България

Тези дни нямам време да пиша сама, но крос-постовете обясняват какво искам да кажа.

По-долу има транскрипция на предаване по “Хоризонт” от онзи ден. Легенда: ИН – Ирина Недева, АД – Ангел Джамбазки, АГ – Аксиния Генчева, СП – Станимир Панайотов)

Джамбазки не казва, че гейовете не са хора, но говори други пълни глупости.

22 юни

Хоризонт до обед

Водещ Ирина Недева

разговор с председателя на комисията по ред и сигурност в столична община Ангел Джамбазки:

ИН – Здравейте, господин Джамбазки.

AД – Здравейте.

ИН – Вие си позволихте да изкажете своето становище, негативното си отношение към хомосексуалния парад, който ще се проведе на 27-и юни; има ли вероятност общината да преразгледа разрешението за провеждането на този парад?

АД – Много би ми се искало да го преразгледа, но това е задължение и работа на администрацията, така че аз не мога да кажа дали ще го преразгледа, или не. Но, надявам се да го преразгледа.

ИН – Вие се надявате общината да го преразгледа? Вие сте председател на комисията по обществен ред и сигурост…

АД – Това е така.

ИН – Tова означава ли, че предприемате стъпки, с които искате да постигнете преразглеждане на това решение? Написал ли сте писмо до администрацията…

АД – Направих каквото ми е по силите, да.

ИН – Какво е то?

АД – Направих каквото ми е по силите, в духа на правомощията, които имам като общински съветник и председател на тази комисия, да разговарям с хората в администрацията, които взимат тези решения.

ИН – Искам да ви попитам вашата позиция съгласувана ли е с политическата партия ГЕРБ, от която се водите официално общински съветник, и с ВМРО, другата политическа формация, на която принадлежите? Тоест това становище ли е на ГЕРБ?

АД – За становището на ГЕРБ трябва да питате неговия председател г-н Цветанов. Но това е становището на ВМРО.

СП – Господин Джамбазки, Станимир Панайотов…

АД – Само секунда, само секунда…

СП – Окей.

АД – Становището на ВМРО е, че такъв парад е излишен, освен че създава затруднения за администрацията и за града, което е едната гледна точка, но да речем, че много хора биха искали да изразят някакво мнение и позиция и с това затрудняват останалите – да речем, че това не е най-важното. Личното ми мнение и становището на ВМРО е, че такъв парад е абсолютно излишен и вреден за българското общество. И каквото беше по силите ми направих, за да убедя колегите ми от политическата група на ГЕРБ в общинския съвет…

ИН – А учудва ли ви това, че освен вас, никой не прави политически изказвания на тази тема? Нито един от политиците в България?

АД – Ами това си е тяхна работа. В смисъл явно избягват във време на избори да си създават врагове. Но аз мисля, че това са теми, по които не трябва да се избягва разговора. И позициите трябва да бъдат ясни. В края на краищата тези неща са въпрос на политика в най-чистия й вид. Или подкрепяш нещо. или не го подкрепяш. В случая ние от ВМРО не подкрепяме провеждането на подобен парад.

ИН – Господин Джамбазки, въпрос от Станимир Панайотов.

СП – Господин Джамбазки, аз останах с впечатление, че от една страна вие извършвате чисто административните си функции, в позицията, на която служите, от друга страна вие правите някаква форма на политическа сугестия към ГЕРБ като ваш партньор. На мен това ми се струва малко меко казано нередно, при положение, че нямате координирана обща политика и становище въобще по въпросите за гей и лесбийски права в България.

АД – Само ще ви поправя, че аз административни правомощия нямам. Общинския съветник има представителни задължения и права и неговата работа е да формира политики, политически позиции и политически мнения. Ако бях служител на администрацията, нещата щяха да бъдат различни, но аз не съм.

АГ – Извинявайте, аз искам да ви попитам – в какъв смисъл различни? Тъй като вие сте председател на комисията? В какъв смисъл шяха да бъдат различни?

АД – Когато работиш в една администрация, имаш служебни правоотношения. Когато кмета или съответния началник взима решение, администрацията трябва да го изпълнява…

ИН – Само за миг, защото времето ни е ограничено. Г-н Джамбазки, ако правилно го разбирам, ако той беше администратор в случая, щеше да забрани парада. Нали така, г-н Джамбазки?

АД – Ако имах възможност, щях да го забраня, да.

ИН – Така. За това въпросът и към вас, и към обществото е следният… Нека да кажа, че направихме опит да се свържем със столичния общински съвет и с неговия председател Андрей Иванов, който е също от най-голямата партия в общинския съвет. Като до този момент ние нямахме и нямаме потвърждение за това, че можем да получим едно становище по отношение на това, дали действително общината й се иска да забрани този парад, дали ще уважи тази позиция, изказана от председателя на комисията по обществен ред и сигурност. Но въпросът ми към вас, г-н Джамбазки, е следният – ако националисти и гевни хора атакуват гей-прайда, вие ще се радвате ли, щом сте против провеждането му?

АД – Не е въпрос на радост. Общественият ред трябва да бъде спазван, така че… Такива неща трябва да бъдат парирани от органите на МВР и да се спазва закона.

ИН – А не смятате ли, че с подобни изказвания подклаждате подобен тип…

АД – Не, не смятам.

ИН – …прояви на враждебни чувства към упражняването на човешки права?

АД – Не. Не смятам

АГ – Tогава защо смятате, че прайда ще подклади позитивни настроения към хомосексуалността, ако вашите изказвания няма…

AД – Защото прайда, тук бих предпочел да намерите някаква българска дума, е демонстрация на нещо, което за мен не е добре да бъде демонстрирано по улиците. За мен демонстрацията на…

СП – Имам чувството, че 10 минути говорим за вашата хетеросексуалност, г-н Джамбазки…

ИН – Нека да не започваме за хетеросексуалност и хомосексуалност – кое е по-добре и кое е по-лошо, защото това въобще не е темата на този разговор.

АД – Не е темата, разбира се.

ИН – Г-н Джамбазки, само в Саудитска Арабия и в ислямския свят са трудни или са забранени гей-парадите. В Западна Европа са разрешени.

АД – По същия начин ексхибиционистите могат да решат да направят свой парад. Нали така.

СП – Не мога да реагирам.

AД – Вие ще бъдете ли за или против това да се разхождат само по шлифери и да ги развяват от време на време.

АГ – Да, но проблемът е, че видимо националистките и фашистките организации се ползват с протекции от страна на общината, разбирате ли?

АД – Не.

- (AГ и АД говорят един през друг)

АГ – Не смесвайте вашите правомощия, дадени ви по закон, с личното ви мнение.

АД – Да ми обяснявате, че общината толерира националистически или фашистки организации е абсолютно нелепо и невярно.

ИН – Не обясняваме, а питаме.

АД – Не, не е така.

ИН – Питаме, дали след вашата позиция няма да се окаже, че се толерират националистически прояви. срещу упражняването на правата на сексуално различните

AД – Не, няма да се окаже. Ми те ексхибиционистите сексуално различни ли са?

ИН – Приключваме този разговор с една яснота – г-н Джамбазки ако имаше административна сила, гей-парад нямаше да има в България, както няма и в Саудитска Арабия.

После, Страхът няма лице, via Помъдрелите момичета

А страхливците не показват своите или се крият зад имунитета, даден на всякакви престъпници в тази държава.

Снощи, в нощта на 24ти срещу 25ти юни, само два дена преди Rainbow Friendship шествието са извършени няколко атаки над места, за които се знае, че се посещават от ЛГБТ хора.

Атаките стават по едно и също време, около 3.30 часа сутринта, когато фашизоиди със скрити лица и качулки хвърлят коктейли молотов по:

- хотел на Дим Дуков, една от малкото популярни личности, които не се страхуват да покажат, че са част от ЛГБТ общността;

- гей бар In Da Club;

- заведение, посещавано предимно от ЛГБТ хора и травестити.

На всички е ясно, че зад атаките стои Национална Съпротива, ударната скин-наци-фашо-лумпен група на БНС, лидерствана от лицето Боян Станков – Расате. Той обаче в момента е пазен от кандидат-депутатски имунитет, тъй като, не забравяйте – БНС участва в парламентарните избори на Република България, а в листите им са Расисте, д-р Иван Георгиев и всякакви изчадия от групировки като Кръв и Чест и така нататък.

В деня преди атаките един от организаторите на шествието е нападнат в гръб от самия Боян Станков и негов млад адепт (ало, Хайдер) на излизане от национална телевизия. Естествено, нападателите не могат да бъдат арестувани, защото у нас откровено нацистка пратия може да се регистрира и да участва в парламентарни избори, да има медии, да използва реч на омразата и нацистки символи, да извършва побои, да плаши журналисти и ДА ВЛЕЗЕ В ПАРЛАМЕНТА, ако си напазарува или и прелеят гласове.

В същото време един от билбордовете на шествието е залят с кафява субстанция, вероятно бензин или нафта, но явно не е достигнал акъл как да се подпали. Няма да ви светна, амеби.

В същото време две момчета (гей и стрейт) са пребити посред бял ден на спирка в София, като никой от присъстващите наблизо не се е намесил. Защо? ми били педераси и хич не се харесали на няколко любезни спортни фена.

В същото време столичният общински съветник хер Флик (на която община всички ние, гей и херетосексуални хора плащаме данъци) обявява в ефира на националното радио, че ако има административни правомощия, би се постарал ЛГБТ хората у нас да се чувстват като в Саудитска Арабия.

В същото време млади богослови и нео-нацисти-пагано-тенгристи заедно правят литийно шествие с хоругви из центъра на София, където не биха били допуснати да протестират нито гей хора, нито еколози, нито когото и да е било с някакво гражданско самосъзнание. Парадите на идиотизма не е ли редно да се забранят?

Само че, другари и господа страхливци, скрити зад качулки, имунитети и протекции, ние, за ваш ужас, ИМАМЕ ЛИЦА.

И ще видите всички тези лица в събота.

И ако вече отброявате дните до 5 юли, тогава трябва да прочетете и Кандидат-депутатско… upated на Бай Далай.

 

Идентичност

Борбата за супата от определения е започнала много отдавна, но не и у нас. У нас, като идентичност и ниво на говорене сме все още в 64-та година на миналия век, само десетина години преди СЗО да обяви, че нормалните сексуални ориентации на човека са хетеросексуалната, хомосексуалната и бисексуалната. Остават ни само десетина години до това съдбоносно решение, а на мен ми се иска да ги направя поне 9 години и 11 месеца. Ако самите хомосексуални не правят разлика в собствената си различност и самоидентификация, то как се очаква околните да правят? Дори и егоистично погледнато, ако ти си гей, може да не те касае персонално идентификацията на транссексуалните примерно, но да си травестит и да наричаш себе си транссексуален е наистина малко объркващо, за теб самия и за околните.

По убеждения, аз съм против идентификацията и категоризирането. Това винаги е ограничаващо. Колко връзки с жени и колко секса са достатъчни, да вземеш тапия за лесбийка? Активните гейове броят ли се за гейове? Като си гей, трябва ли да обичаш да носиш рокли, или това те прави по-малко, некачествен, гей?  Ако намирам Робърт Патинсън за ужасно сексуален, това прави ли ме хетеросексуална?

Против категоризациите съм, защото свободата да се самоопределиш всъщност е заграждението, в което се вкарваш сам и трябва да приемеш сексистки, мачистки норми и със сигурност в един момент това ти създава неудобството да не се чустваш добре в собствената си кожа.

Всъщност, проблема на бг-ЛГБТ-то не е в националистите, или в законодателството, или в генерално хомофобското мнение на широката общественост. Същественият  проблем на бг-ЛГБТ-то е собствената му идентификация и вътрешно неприемане. Освен граничните нарушители, които са ме разсмивали, отчайвали и ядосвали, това, което наистина ме вбесява и натъжава е липсата на самосъзнание в бг-ЛГБТ-то.

Всъщност, бг-ЛГБТ-то има проблем с това да е ЛГБТ. Те уж са ок с това, но всъщност искат да се показват само в ранните часове на нощта, под земята и на тъмно. Дали пък бг-ЛГБТ-то не е част от някаква вампирска клика? (моля тук близките ми приятели да не ме бъзикат за Twilight!) Уж са ок, че са ЛГБТ, обаче не искат да живеят като такива, предпочитат да правят секс в тоалетната на Мола и не ги интересуват избори-мизбори, закони-макони, права-мрава. Уж никога не са имали проблем с това, че са ЛГБТ, ама после се оказва, че никой не знае, че на Жоро гаджето, за което говори сутрин в офиса, всъщност не се казва Мария, а мама и тати познават Пешо като “най-добрия приятел от години” на Жоро или, класиката в жанра, “колегата от университета” или “съквартиранта”.

Няма да пиша повече, защото един приятел се съгласи, че обичайно острия ми тон сигурно  ще разбуни излишно духовете и всъщност никой няма да разбере какво искам да кажа.

Само ще споделя с вас някои събития, които ме изкушиха да пиша за идентификацията на хомосексуалните у нас.

Стана известно журито на Mr Gay Man Bulgaria

Не пропускайте коментарите, не новината привлече вниманието ми.

Интервю с Джаки от клуб Александър, Варна:

“Христо: -След няколко месеца в София вероятно отново ще се проведе гей парад. Тази година запланували ли сте „Варненски Национални Гей Празници”?

Джаки: -Ние сме категорично против всякакви паради, защото не смятаме, че гей обществото има нужда да излиза на улицата като циркова трупа, това не е представление на клоуни, които хората трябва да сочат с пръст, да шушукат и да се присмиват. Травестите в България или поне тези във Варна и в частност звездите от Шоуто на Александър се издигнаха до ниво на скъпо платени артисти с много и различно участия в шоу програми, клубове, ВИП партита и събития. Ние искаме да правим спектакли на високо ниво и засега успяваме.
А и макар да прозвучи популистко – не смятам, че е редно да се налага на българските майки и бащи да обесняват на невръстните си деца, защо по улиците пеят и танцуват мъже облечени с рокли посред бял ден. Все пак колкот и да ни се иска обществото ни не е дораснало до такова ниво, а и лично мое мнение е, че и няма нужда.

Разбира се, че ще има Национални Гей Празници и тази година. Това е традиция създадена за първи път при нас, единствена по рода си и устояла на времето. Официалните дати са вече обявени на сайта на Mix club Alexander.”

Ъъъ. ко речи? После, в коментарите, Джаки се доразвива, за да окафени съвсем пейзажа. Сигурно ще изсъскам яко, ама на това: “Смятам, че да поддържаш най-големия микс клуб в България и да го превърнеш в легенда означава нещо. И това се е случило единствено и само, защото обичам това място, работя с много любов и влагам цялата си енергия и емоция в това….Александър е институция, всички са едно голямо и щастливо семейство, колкото и популистко да звучи.”

Пък аз си мислех, че институцията микс клуб Александър я създаде и популяризира един от най-известните (може би най, всъщност) травестити. Грешка, ТРАВЕСТИТИ, в случай, че Джаки или някой друг не е прочел правилно.

И после, сагата продължава. Някои хора като хваната кофата с акита и не им стигат вентилатори.  Mix Club Alexander официално се обяви против Гей парадите. Отново не пропускайте коментарите.

За десерт по темата със самоприемането и идентификацията като общност.

(Ето картинката в оригинал)

Изведнъж аз съм описвана като детероден и детеизносващ орган в събирателното “те” и “тях”. Не съм сигурна какъв е проблема на момчето. Това, че съм жена? Или че предпочитам да правя секс в дома си? Или е проблем, че имаме дете? На мен пък не знам какъв ми е проблема, може би че пича е космати гърди без име и снимка? Ениуей, градивната критика (хихик) към мен я не е толкова важна, обръщам внимание на самооценката на един бг-гей, което не е изключение, а често срещано явление.

И последно, като епилог. На конкурса Mr. Gay Man в ID Club чух като аргумент на участник да се даде по-ниска оценка, защото “избираме момче, а не момиче”. Това, което не чух, беше извинение за ултра сексистката и хомофобска шега, която и без това не беше никак смешна. Явно и в самото бг-ЛГБТ трябва да се въведе дрескод – гейовете с косми, по лицето и торса, задължително по краката, задължителна миризма на потен кон, да люпи семки и да плюе люспите наоколо, в това число по косматите си разгърдени мъжествености, да не се къпе твърде често (всяка неделя е един мъжествен период за хигиенизиране), като специален талант да представи рекорд по опикаване на публиката и, абсолютно задължително! – да пие Каменица!

Ако не се бях хванала на хорото с ЛГБТ равноправието, сега щеше да е моментът да кажа: да ви … и у гейовете, и у ЛГБТ-то.

 

bTV не изневерява

bTV от няколко години прокара “социална политика”, с която лично аз не съм съгласна. Това, че много от продукциите на телевизията отразяват социални проблеми, не компенсира, някак си, начина, по който са отразявани. Така нареченото “човешко лице” (цитирам по спомен думи на Ани Салич) представя силно виктимизирана, жалновидна, съжалителна картинка, в която което и да е малцинство заслужава ефирно време, когато постъпи по начин, който се представя като изключение за останалите от същата група. Примери много: баща ром си намира работа, за да припечели и да може да се грижи за дъщеря си, изоставена от хахавата си майка пройдоха; деца с увреждане тръгват на училище; побългарени чужденци, които са по-бетер и от родните българи и тачат български традиции като изконно свои… И още много. По отношение на гейовете бТВ никога не е била безпристрастна – от продукции, откровено положително настроени, до осъдително невежи журналисти и водещи, които печелят рейтинг с хомофобски изказвания, репортажи и коментари. бТВ вероятно са напълно наясно, че по начина, по който се формулира една тема за ЛГБТ тематика и по гостите, които канят, демонстрират политиката и ценностите на телевизията.

Тези именно ценности са безценни за мен. Не защото са на завидна висота,  а защото нямат обществена и медийна стойност. В миналогодишните издания на Music Idol хомофобията и враждебната реч не бяха рядкост, а по-скоро често присъствие както в лайф-изданията, така и в зад-кадърните коментари.

Традициите са, за да се спазват, и докато, за мое огромно съжаление, Нова телевизия вече не е сред най-гледаните от мен и към която изпитвам жална носталгия по времето, когато Нова беше публицистична, интересна и по-често неутрална към социална тематика, бТВ пирува и царува с враждебна реч. Чудя се СЕМ и заявената им цел да се борят с враждебната реч къде останаха? А, да, доц. Пешева каза, че СЕМ не може да реагира сам, трябва НЯКОЙ да ги сезира. Докато СЕМ са в бездейно очакване пред пощенската си кутия, споделям с вас пример за горните ми думи.

Изобщо не (би трябвало да) става дума за това дали кандидат за Music Idol е гей или не.  На фона, обаче, на експертното мнение на Мара Отварачката за житейските цели и устремеността на едно момиче, подигравателните оценки в стил 1972 година на Фънки (опс, извинете, 1972 в Европа и САЩ, в България – в стил 2009), “на когото следващият кандидат нещо му бягал в лявата лента,” не са изненада. И Джордж Майкъл бяга в същото състезание, ако мога така да се изразя, но изпълнението на песента му от друг участник гарантира на момчето преминаване в следващия етап.

Music Idol: Хомофобията на живота в Ultimate Gay Blog

Хомофобия и в бТВ в Помъдрелите момичета

Music Idol без цензура на хомофобията в Цветно

И докато всякакви лумпенизирани фанатици крещят как сексуалната ориентация е нещо лично и не желаят да им се навира в лицето, горното е изящен пример как НЕ хомосексуалните я навират в лицето на хетеросексуалните, а напротив – ХЕТЕРОСЕКСУАЛНИТЕ изкарват нещо толкова лично като повод за коментари и класификация на един човек.

Не се сещам за случай, когато бТВ сами да са предприели действие да оправдаят враждебната реч от ефира си или да се извинят за хомофобските коментари. Не вярвам и сега това да се случи.

 

Мила Родино, на която искам да кажа сбогом

Ако все още съществува някаква утопия у вас за държавата, в която живеем, и географския регион, в който се намираме, сигурна съм, че тази новина ще ви върне обратно в действителността. Аз лично нямам думи. За последните 5 години това е най-голямото безочие, на което съм свидетел.

Забраняват на гейовете да лобират у нас

Новинар, 11 март 2009

С текст, който забранява лобистката дейност, насочена срещу „обществения морал”, депутатите от комисията по гражданско общество и медии забраниха вчера застъпничеството в полза на гей бракове, хомосексуално съжителство и осиновяване от еднополови двойки. В закона за лобистката дейност, който в момента се гледа в комисии, е заложена забрана за застъпничество на каузи, нарушаващи обществения морал и разписаните в конституцията религиозни, етнически и расови вражди.

Според експертите от комисията по гражданско общество (забележка – да се чете, според Владимир Дончев, БНД), ако моралът не навлезе като понятие в закона, има голяма опасност всевъзможни международни гей организации или отделни хомосексуални двойки да се застъпват в България за узаконяване на гей браковете и осиновяването на деца.

Ако се чудите чие дело е горното, ето на тези лумпени: Комисия по гражданското общество и медии. Интересно, защо горепосоченият цитат или дори смислова извадка не я намерих в проекто-закона: Законопроект за лобистката дейност. Из цялата преса и електронните издания е разпространена новината от “Новинар”, няма други източници. Проекто-закона не включва подобна формулировка, докладът за второ гласуване също.

Хипотеза 1: Новинар пак се охомофобчи. Каква изненада?!

Хипотеза 2: Комисията по гражданско общество и медии са получили хранително натравяне, в резултат от което са загубили ума си и предлагат на тепсия депутатите да гласуват полуфабрикатна жалба до ЕСПЧ. В резултат от умопомрачението на въпросната Комисия, тази “тайна, но тровеща, вечеря” ще се плати от данъкоплатците в България.