… с продължение

Ето това са майка ми, баща ми и Максим, сина ни, преди няколко месеца, през лятото. Баща ми се смее за нещо и затова е размазан. Няма как да кача тук запис на думите на майка ми. Може би е добре да пазя блога си от тази мърсотия и злоба.

Деси и Сергей (кръстникът на Максим) го взеха вчера. По-скоро майка ми го даде на Сергей, защото тя започна да го обожава и преглътна бързо-бързо сексуалната му ориентация, след като видя паркираната му на улицата кола за сто бона. Предпочитам да забравя думите на майка ми вчера. Надявам се и те двамата да го направят.

Интересното е, че най-ярко ми се отпечатаха думите й, че Максим ще остане при нея, защото си играели с баща ми, подавали си топка и той искал да се радва на внука си. Баща ми, който е на легло и не може до тоалетната да отиде сам и който лежи изоставен в една барака, си подхвърля топка с Максим. Той сигурно дори не е разбрал за цялата суматоха, защото в барачката му има само един малък прозорец.

Тя така и не осъзна, че вчера видя Максим и мен за последен път. Не ми липсва. Остана ми самосъжаление, че нямах друга майка, каквато искам да съм аз за моите деца или такава, каквато виждах в лицето на леля Мария, майката на най-добрата ми приятелка от училище Галя, двете бяха повече от добри приятели. Остана ми и горчилка и малко нетърпение, че не направих това по-рано, години по-рано, но от друга страна, сега знам, че никога няма да се чувствам виновна и да се обвинявам.  Остана ми и малко страх – дали Максим ще ни разбере и дали няма да ни обвинява, че сме решили вместо него? И разбира се, най-големия ми страх да не бъда за Максим и другите ни деца това, което моята майка беше за мен.

Болят ме очите. Плаках толкова много тези два дни, колкото не помня да се е случвало наскоро. От радост, страх, огорчение, ненавист, умиление, надежда и просто, защото сълзите ми течаха сами.

Не пиша много лични неща в блога си, заради призрака на миналата ми публичност и заради навика да пазя всичко в себе си, за да не бъда съдена отново от хора, които никога не съм срещала. Когато написах предния текст, той беше просто отдушника на събралото се в мен, без очаквания и без мисъл.

Малко, след като публикувах текста, заваляха писма и бележки на фейсбук. Пишеха ми познати и напълно непознати хора, за да ме подкрепят, да предложат помощ или просто да ми кажат, че са имали същата съдба и  не съм сама. Писаха ми майки, които, докато четат какво се случва с детето ми, гледат своето как си играе спокойно. Писаха ми двойки, хетеросексуални и хомосексуални, които искат да имат дете някога или вече имат. Няколко човека ми предложиха да ми купят билет до София за следващия полет, а една майка, с която се познаваме само виртуално, ми изпрати данните и паролата за кредитната си карта, за да си купя билет веднага.

Без да викам за помощ, толкова хора от България и извън нея искаха да ми помогнат.

Няма да размивам благодарността си с описание как се чувствах след всяко ново писмо или бележка.

Само ще кажа на всички вас, които бяхте до мен в този момент, благодаря.  Когато ви е нужна помощ, приятел, пари, съвет или каквато потребност можете да имате, не забравяйте какво направихте за мен и ми пишете, за да помагам и аз.

Сега си дадох сметка за няколко неща. Първо, че стряскащо голям брой хора са имали моето детство и, също като мен, са го превъзмогнали. Някои не са. Това, което не зная е родителите на тези порастнали деца дават ли си сметка какво са направили на синовете и дъщерите си?  Второ, когато идеята за равенство в отглеждането на дете се илюстрира с нагледен пример като този със сина ни и невъзможността втория му родител да го вземе от побърканата му баба, заради това, че е жена и законът не го позволява, хората осъзнават за какво иде реч. В останалото време приказките за равни права и за борбата ми с жена ми да имаме признато родителство над децата ни звучат празни от практическо съдържание. И трето, че докато носталгията ми по България е обикновено очернена от спомена за озверели, самодостатъчни и затворени в собствената си черупка хора, понякога се случват неща, които показват скритите хора, движени от съпричасност, симпатия и безкористно желание да помогнат с каквото могат на друг човек, непознат, който страда.

Последното, което искам да споделя е безценната помощ, които адв. Милен Михайлов и адв. Даниела Михайлова ни оказаха. Когато цялата суматоха се случи и разтреперана зазвънях на всички адвокати, които познавам в неделя вечер, те успокоха мен и Деси само с няколко думи. Понеже откъм законодателство България е все още в 1984 или по-скоро в шейсетте (тогава беше последната ревизия на Семейния кодекс преди тази от миналата година), ето практически съвет към всички родители, без значение от какъв пол са, когато само един от тях е законен попечител/родител на детето (както е моя случай).

1. Направете  генерално нотариално заверено пълномощно на партньора си да ви представлява пред всякакви инстанции. Гледайте списъка да е обхватен, защото има институции (и банки), които, ако не са упоменати в пълномощното, няма да го приемат. Ако ви трябва помощ с това, пишете ми, мога да ви изпратя това, което аз направих на Деси преди да замина за Белгия. За да го заверите, трябва да отидете при който и да е нотариус и да платите сума от порядъка на десетина лева (не помня вече колко беше точно).

2.  За детето направете отново нотариално заверено пълномощно, че партньорът ви има право да го съпровожда и пътува с него в страната и чужбина. Отново го направете безсрочно и обърнете внимание да има право да пътува И в страната, И извън нея. Иначе за всяко пътуване, ако детето пътува без вас и е непълнолетно, ще ви искат такъв документ. Пълномощното е стандартно и можете да го извадите (за тези в София) в нотариата на Попа, до Съда. Струваше под 10 лева, когато го направих през август.

3. За да избегнете случки като моята вчера или разправии с ясли, детски градини или училище, направете още едно нотариално заверено пълномощно, с което вашия партньор има право да се грижи и да живее с детето ви, да го взима от ясла, детска градина и прочие и така нататък. Ако ви трябва помощ с това пълномощно, пишете ми.

4. Към папката с тези документи приложете копие (оригинално копие) на акта за раждане и оригинален международе паспорт на детето. Копие на акта за раждане можете да извадите от съответната община, в която сте регистрирани и където се води детето ви (то е в комплект по адресна регистрация с вас, докато стане на 18). Мисля, че струваше около 5 лева.

Ако ви трябва добър адвокат по семейно право, пишете ми мейл (musha.busha в gmail.com).

Жалко е, че ви трябва наръч документи, но докато семейното ни законодателство продължава да не отразява действителността на толкова много двойки без брак и без законово признаване, така ще е.

Всичко е добре, когато завършва добре. Само времето ще покаже дали цената да се откажа от майка си си струва за благото на детето ни.

 

…

Ето ви личен пример.

Брат ми е мекотело. Вместо да  пиша защо, просто констатирам 30-годишни наблюдения. Когато майка ми му се обадила, защото нямала 60 стотинки да си купи хляб, той й казал, че тя знае как и да си омеси. Веднъж й даде 50 лева назаем. Назаем. Никога не й даде една стотинка, не й занесе хляб, не плати нейна сметка. Живее в очакване майка ми и баща ми да умрат, за да вземе къщата и да я събори до основи. Но брат ми е хетеро, женен (не знам доколко щастливо) и любимеца на майка ми. Баща ми не е негов биологичен баща, но го обича, все едно е.

За сестра ми контактуването с майка ми се налага покрай грижата й за баща ни.  Аз винаги съм била “детето на татко й”. Тя е почти на възрастта на майка ми. Знам, че когато някой ден баща ни си отиде, тя няма да поддържа връзка с майка ми.

И кой ли би поддържал с такова чудовище.

Чудовище, точно така. Днес съм жива не благодарение на нея, а въпреки нея.

Това, което възпита в мен най-силно, е чувството на вина и задължение към родителите.  Когато на 17 години се изнесох от вкъщи, за да избегна перспективата или да се самоубия, или да си прекарам живота в някоя клиника, ходех на училище преди обяд и работех след обяд, за да си плащам наема и да си купувам учебници. Нямах пари за друго. Нямах и приятели, защото нямах време. Брат ми и сестра ми казаха,че съм силно момиче и ще се оправя. Прекарах жестока, зверска зима без ток, на свещи и студено, като редувах вечеря от филии, намазани с майонеза и зелева салата с настърган морков. Месеци наред. Всеки месец спестявах по някой лев, който пращах на майка ми и баща ми, именно заради това чувство на вина и задължение.

Това продължи и след това, когато вече имах ток и можех да си позволя дори и месо на масата, и дори обяд. Завърших училище с много висок успех, но нямах пари за висше. Така и не си завърших висшето – никога не ми стигнаха парите, а сега и времето за това. Започвах го три пъти и след време разходите ставаха непосилни. Майка ми с всяка изминала година ставаше все по-пресметлива и с все по-скъпоструващи планове за моите пари. С всеки мой партньор деляхме от семейния бюджет всеки месец порцион за майка ми. Последните три години бяха максимума на финансова дъщерна подкрепа, когато жена ми изкарваше значително повече пари от мен, а аз гледах Максим и се занимавах с активизъм, и в касичката на майка ми отиваха по няколкостотин лева месечно, отделно четири пъти в месеца отивахме в Пикадили да й заредим хладилника. Сърцето ми се късаше от мелодрамите й как нямат пари с баща ми, с тези мизерни пенсии не могат да си позволят месо много често и прочее. Когато майка ми започна да си обновява гардероба, да ходи на екскурзии и да си купува втори фризер, втора нова пералня, втора микровълнова и градинска люлка за 700 лева, една червена лампичка в главата ми светна. От няколкостотин на месец ограничихме дажбата до около 300-400 на месец.

Когато Максим се роди, трябваше да взема трудно решение искам ли той да преповтори моето детство или да отрежа всяка комуникация с майка ми. Имам си причините за това и близките ми хора, ако четат, знаят защо. С Деси решихме, че Максим сам трябва да реши дали и доколко ще поддържа връзка с баба си, а ние, от своя страна, трябва да му дадем шанс да опознае баба си и дядо си и сам да реши. Междувременно си обещахме, че ако детството ми започне да се преповтаря, контактът с майка ми ще бъде ограничен.

Заминах за Брюксел със свит стомах и параноичен страх за развитието на отношенията между майка ми и Деси и Максим. Деси работеше на две места и след моето заминаване месечните дажби към майка ми се бяха увеличили пак, за да покрият и разходите на Максим, независимо, че й го оставяхме с пакет памперси, сокове и храна. Не исках той да й тежи и не исках чувството на вина и задължение да се задълбочава. Докато мои приятели получаваха от родителите си джобни за училище, апартамент, кола или няколко вноски за висшето си, на 17 аз бях на улицата почти и оттогава плащах за себе си и за родителите си. И все пак се чувствах длъжна и виновна, че не съм достатъчно грижовна.

След като заминах за Брюксел, майка ми и Деси станаха по-близки, отколкото ние с майка ми сме били някога. Срещу месечната кръвнина, майка ми й говореше на “дъще”, гукаше й по телефона и си обменяха рецепти. Стори ми се, че майка ми се е променила, станала е човешко същество и е приела семейството ми, каквото е. Хората не се променят, но аз вярвах. Баща ми никога не е имал проблеми с това, за разлика от майка ми, която живее според съседската оценка (странно, след като с никой не се погажда и всички са “малоумни селяндури”, а тя е дъ бест смарт ас). Деси и майка ми разговаряха за семейството ни повече, отколкото аз някога съм го правила с нея. Майка ми каза, че няма значение, че Деси е жена, защото баща ми, като е мъж, не я прави щастлива, напротив.

Баща ми е на 92 години. Работеше допреди три месеца като охрана на едни складове. След няколко инфаркта и инсулта, едва се движеше, но работеше, защото майка ми иска пари. Пари, пари, пари. Живеят заедно 40 години и баща ми никога не разбра колко пари изкарва/ше майка ми. Тя му даваше до стотинка колкото е нужно да се похарчат за определена покупка и прибираше рестото. Баща ми няма приятели, всички са селяндури и простаци и само искат да го използват според нея. Или да използват нея. Докато работеше, баща ми беше успял да спести известна сума пари, за …погребението си. Защото майка ми каза, напълно сериозно, че ще го остави в патологията, няма намерение да го полага в семейния гроб. Защо баща ми търпеше всичко това 40 години? Заради мен. Аз, а сега и Максим, сме неговата вселена, неговите слънце и луна, смисълът на живота му, причината да остане все още там, където ежедневно умира по малко. Сега е там, защото няма сили да си тръгне, а и няма къде да отиде. Спестените пари баща ми остави в сестра ми, защото стигнат ли в ръцете на майка ми, ще е последния път, когато ги види. Майка ми разбра и това доведе до катастрофални последствия. Не ми се говори за това. Когато стане дума за неща, които майка ми би направила, няма граници, нито законови, нито морални, нито човешки.

Междувременно баща ми сериозно се влоши, след като се прибра от работа. Прибра се, защото въпреки настояването ни със сестра ми да спре да работи, за майка ми  той беше просто източник на пари, който не желае да търпи вкъщи. Баща ми вече не можеше да ходи и след регулярното посещение на болници, докарването му вкъщи посинял и в безсъзнание, и най-вече, заради обещанието ми с Деси да компенсираме парите, които той щеше да изкарва, един ден татко се прибра. Майка ми го изолира в пристройка в двора, сам, увит в няколко одеала. Въпреки нафтовата печка в помещението, което тя преди ползваше за готвене и като сушилня, отоплението на възрастния ми баща не се видя основателен разход за пресметливата ми майка и тя го остави да се топли на отворената фурна на газовата печка. За да не се задуши, разбрах, че баща ми по няколко пъти дневно отваря вратата да влезе въздух. Макар да познавам майка си добре, това дори за мен дойде много. После на Нова година татко падна и си разцепи главата. Майка ми отказа да го заведе в болница, защото е много стар и на никой няма да му се занимава. Сестра ми го завела. Днес разбрах, че заради липсата на лечение и сътресението му, пак му се е завило свят и пак е падал след Нова година. Отново, майка ми не го е завела в болница. Баща ми е оставен като ранено животно да умре.

Хубаво е, че не чува вече много, иначе щеше да се обесил досега. Аз съм силен и издръжлив човек и трудно някой ще разклати психиката ми, но и аз щях да се обеся, ако чувах по цял ден “умри, куче”, “да пукнеш дано”, “няма ли да умреш, да ме спасиш от присъствието си”, “ще те удуша, докато спиш” и прочие. Речникът на майка ми е толкова богат, когато стане дума за клетви и обиди, че няма да ми стигне цяла нощ да го опиша. Клетвите, пророкуването за рак и заклеването да умреш, да се мъчиш, да се разболееш, ден да не видиш, да ослепееш и прочее заваляват от момента, в който си отвори очите.

Майка ми се съгласи с готовност да делят грижата за Максим, докато съм в Белгия и докато Деси и Максим дойдат тук. Оставянето на Максим при нея през уикенда значеше отново платени сметки, пълен хладилник и кеш. Така се случи, че последните три месеца ние с Деси останахме почти без пари, в много, много тежко финансово състояние. Може би го приемам още по-тежко, заради стандарта, на който бях свикнала преди, когато бяхме доста над средния месечен бюджет на едно домакинство и парите просто не бяха решаващ фактор вкъщи. През живота ми съм имала и 2, и 20 и 2000, така че инстинкта ми за оцеляване е силен и това ще мине.

Последните три месеца не можехме да й даваме колкото преди. Давахме й по 100, най-много 200 лева. При претъпкани фризери, заредено мазе и осигурено отопление, с Деси  се надявахме да смогне с двете пенсии и тези добавки.

Отношението й рязко се промени. Кълненето към баща ми и кармата за смърт се насочиха към мен и Деси. Нещата толкова се влошиха в последния месец, че се стигна до днес, когато Деси беше завела Максим за уикенда и майка ми отказа да й го даде. Заплаши с полиция и побоища, ако Деси отиде да го вземе. Изкрещя ми по телефона, че Деси и аз нямаме кръвна връзка и това за нея значи, че нямаме нищо. Майка ми и баща ми нямат кръвна връзка също. Когато минело време, съм щяла да разбера, че е права и тогава ще си взема детето. Трагикомичното е, че майка ми иска да си купи нова, трета пералня и със сигурност ще размени дете срещу пачка. Толкова струва едно дете. Една пералня, или един пълен фризер и два варела нафта.

Още се уча да бъда майка, да преценявам кое е добро или не за детето ми. Това, което знам със сигурност, е че не искам Максим да живее в среда на крясъци, клетви, побоища (защото тя все още бута или удря баща ми и това прераства в страшни гледки), истерия и заплахи. На детето ни и без това ще му е тежко да живее в ограничен свят с много предразсъдъци, за да започне от 2-годишна възраст да се учи да мрази, да псува, да кълне и да е насилник. Случвало ми се е да го плесна по дупето, когато се заинати за нещо, не, за да го заболи, а за да се стресне от физическия акт, и само през памперса, и винаги ми е светела червената лампичка за счупената ми от майка ми ръка, за синия белег над лакътя ми, за изскубаната ми коса, за синините по цялото ми тяло, за срама, който изпитвах пред съучениците си задето съм бито дете, за физическия страх, който изпитвах от нея и побоищата й и за причината едва на 17 да предпочета да живея като скот, гладна и на студено, но спокойна, да запазя психическото си здраве и стабилност, да преживея някак си. Ако някой някога се е чудел как издържам на всякакви лумпениади и хомофоби – след живота, който съм имала, трудно се плаша, а още по-трудно се отказвам. Осъзнах реално всяка моя сълза тогава, всеки удар по тялото ми, всичката болка събрана в мен и инвестирах в себе си, в това да израстна и да бъда човек, да не бъда жертва на живота си, а да го надживея, да бъда по-силна от всеки друг в моето положение. Аз потъвах и умирах в собствената си болка и самосъжаление и точно това ме изгради като човек и направи яростта ми страшна.

Ето ви личен пример. Ако Деси беше Георги, щяхме да сме омъжени отдавна, преди да забременея. Аз съм такава, олдфешън. Ако тя беше той, нямаше да звъня сега на всички адвокати, които познавам, в България и извън нея, а аз имам добър арсенал от юристи, и нямаше да готвя дела и полиции срещу майка си, за да взема собственото си дете и да огранича достъпа й до него. Тя вярва, че като негова баба, кръвен роднина, тя притежава и има власт над живота му, а това ме разтреперва. Всяка майка може да разбере ужаса и страха, който изпитвам в момента за детето си, за това, че майка ми ще направи ВСИЧКО, за да не си тръгне момчето ми от къщата й. Яростта към който и да е, посегнал или заплашил детето ми и страхът, че няма да запазя самоконтрол, когато се изправя очи в очи с него. Яростта, че сега 200 евро за самолетен билет значи глад до края на месеца за мен. И какъв неописуем ужас ме е стегнал за гушата от страх, че цялата корупционна и пропаднала система в България би й позволила да си плати на куките или на някой социален работник и фактът, че съм лесбийка да се използва срещу мен, за да остане детето ми да расте законно с нея, да се учи да мрази, да е агресивен, да псува и кълне и …

И да, ако сте хетеросексуални, може и да не разберете защо е толкова, толкова шибано важно, мамка му, да се узаконят и еднополовите семейства и техните деца!

Днес е денят, в който моята чаша преля. Да си майка значи да решаваш от името на друг, който още не може или не трябва, заради възрастта му. Днес аз решавам, че не искам повече Максим да вижда баба си и да израства в среда на омраза и психически тормоз. Днес е деня, в който режа кръвната връзка между сина ми и майка ми. Когато Максим порастне и разбира защо това се е случило, ако иска да я види, ще му разреша, за да вземе решението сам за себе си, а не заради моето детство.

Но и днес е поредния ден, в който си мисля, че ми се иска да нямах кръвна връзка с тази жена, да нямах нищо общо с нея, да не познавах такъв човек в живота си. Разочарованието и съчувствието, което изпитвам към баща ми и съсипания му живот се компенсират само малко от гнева ми, че не си е тръгнал и че никога не направи нищо, за да ме защити и да ме предпази от нея. Вече на 30, аз все още нося белези от детството си и сигурно никога няма да излекувам раните от всичко, което тя ми направи.

И ако всичко това звучи като разказ, нека кажа, че истински страшните неща не смея да ги напиша. Иска ми се поне едно от нещата, които описах горе, да са преувеличени. Все още ме срещат съседи по улицата, когато отивам при майка ми, и ме питат защо все още ходя при тази жена, след всичко, което ми е причинила.

P.S. Можете да видите Максим на блога му. Има снимка и с баба си, моята майка.

 

Навици

Познавам (добре) една жена, която има особени навици. Тя самата се страхува от компютри, но има една съседка, която следи блога ми, затова няма да казвам коя е жената. Тези, които я познават, да я посочат с пръст. По принцип, Жената е скарана с въпросната съседка, заради едни кучета и мъжа на съседката, който не обича кучетата и Жената, затова се надявам да не й каже какви ги плещя тук за нея.

Жената е образована и възрастна, с много интересен и често ужасно труден живот. Може би е най-възрастната и запалена “феминистка” (кавичките са допълнително добавени с да се виждат като ГОЛЕМИ кавички), която познавам. Тя се справя с всичко, не само собствения си, но и този на останалите около нея животи. Сама, и без усилие и натиск, признава, че мъжете са “полезни”. Те докарват допълнителна пенсия и заплата, за да се купуват нафта и пеньоари. Носят тежко и се качва(ха) на покрива да пренареждат керемидите, разместени от кибуца котки, които Жената отглежда у дома. Полезни са да се появиш под ръка с тях на светско събитие (каквото, според Жената, е сватбата на братовчедката), вместо да ходиш сама и да няма кой да държиш по ръка и да носи подаръка тенджера под налягане. Също вършат работа, ако се наложи да счупиш нечия челюст, макар че, като се замисля, Жената досега си е вършила тази черна работа сама, дори веднъж мъжа й беше причината. Не, като се замисля, едно момиче на около 7 години беше причината, после баща й го отнесе, а Жената отиде да разбие носа на този, който после заплаши мъжа й (демек бащата на момичето) (може би вече съм писала за тази история, затова да не се повтарям).

Жената смята, не, тя вярва убедено, че всяка бяла техника има летателни часове. Във фабриката за производство всяка техника получава презададен брой летателни часове на функциониране. Това значи, че всяка бяла техника е програмирана да работи определен брой години (за предпочитане е да са поне 20, иначе техниката не струва). Жената вярва, че производителите на телевизори имат таен картел с рекламодателите. Схемата работи по следния начин: рекламистите правят реклами, които изземват средно около 15 минути летателно време около, преди и по време на любимия сериал. По този начин, за три любими сериали дневно се изхабяват 45 минути летателно време на телевизора. Следователно, телевизора изразходва летателните си часове по-бързо, заради рекламите, след което изгърмява (в главата на Жената всяка техника гърми, изгърмява, изгаря и все събития, свързани с искри и шум) и човек е принуден да си купи нов телевизор. Веднъж разгадала тайния картел, само като мерне реклама, Жената изключва телевизора от дистанционното, после от копчето On/Off и после от тока, за да е сигурна, че никакъв летателен час не се изнизва тихомълком по кабела към рекламистите.

Абсолютно всяка техника в къщата на Жената е покрита със специално ушита покривчица, да не се праши. Когато си купи последната микровълнова печка (предната изгърмя разочароващо само след 15 години ползване, какъв срам!), Жената избра най-голямата по вместимост, защото повече винаги е по-добре и по-големите неща са по-качествени, разбира се, италианска. (тук дори да не споменавам за сагата на Жената с хладилниците и фризерите, че…) За Жената италианско=качество, макар че Singapur не се намира в Северна Италия… Вероятно заради това предната микровълнова изгоря толкова бързо – не беше италианска. Новата микровълнова фурна се ползва в изключителни случаи, обикновено когато има гости и няма време. Иначе кафето се топли с бързовар, храната на газовия котлон и т.н. Ползването си има определени правила – ако ще се претопля чиния леща, примерно, лещата се сипва в специална порцеланова чиния за микрото (Жената така нарича фурната), върху нея се слага друга специална за микрото чиния, за да не пръска (?!). Почти се претопля, в смисъл – леееееееееко да е на стайна температура (летателните часове, ей!), след което цялата вътрешност на микрото се почиства и вратичката се оставя задължително отворена, да се проветрява. Отгоре се застила специално направената покривчица.

Покривчица има за всичко. Както и правила. По правило, стар чадър не се изхвърля. От спиците се правят колци за домати, макар че Жената не отглежда домати в двора си от 1989-та, но има готов арсенал от колци и винаги може да започне на отглежда пак. Платът на стария чадър се сваля и от него се прави супер симпатичничка покривчица, която да се сложи върху мушамата или втората покривка на масата, за да не се праши покривка 1. Най-котируеми са чадър-покривките с флорални мотиви.

В къщата на Жената има специални чаши за всичко. Там не е ей така, фриволно, да вземеш някоя чаша и просто да си сипеш вода! Шшш, алоооооооо, ти къде се намираш!? Има специална стомна (Жената е абонирана за продукцията на Копривщица и Чирпан) за вода във всяка стая (или трябва да я нарека Одая?), до която има специална чаша за вода. Обикновено това е бивш стакан за чай, на който Жената е оплела шапчица да не се праши чашата. Think I’m kiddin’? Ето:

Една от чашите за коняк, които Жената ползва за червено вино, преди години беше случайно намазана с блажна боя. Въпреки това, за да не се нарушава сервиза, Жената още си я ползва.

Правила си има за всичко, за всеки гост и повод. Първо, като влизаш в двора, внимаваш 1) да не изпуснеш кучетата на улицата (винаги има риск да се оплетеш в собствените си крака, докато ги буташ; да те наскачат всякакви по размер, порода и цвят кучета; да ги изпуснеш все пак и, за нищо на света не казваш на Жената, а хукваш по улицата да ги прибираш – много е страшно, ако й кажеш, че си постъпил/а безотговорно и си ги изпуснал/а); 2) портата се “заключва” срещу скачащи и бягащи кучета с едно райберче от вътрешната страна; 3) почти на портата си събуваш обувките, с които ходиш навън (двора, както всички знаем, е “вътре”) и си обуваш шльори (това е някаква украинска дума за чехли, пантофи, джапанки и други шльори). Ако времето позволява, стоиш навън, в двора (т.е. “вътре” от улицата). Ако е кофти, вземаш сериозното решение да влезеш в една от къщите. По правило, къщата (която наистина е къща, за разлика от другото … нещо) се посещава като мавзолей – или да се видят новите китеници, или да се спи или по друг основателен повод. В другата …къща пропусквателния режим е по-лесен. ЗАДЪЛЖИТЕЛНО си събуваш шльорите на входа, НИКОГА не стъпваш на прага, за да не внесеш мръсно вътре и влизаш в Страната на чудесата. Вътре е цветно, кичозно, претъпкано, ниско и хладно. Жената има летен комплект завеси, китеници, килими и покривки (и за столовете), и зимен такъв. Летния е зелен, зимния е бледо розов, но и двата поддържат много ниска температура в къщата. Влизаш и стоиш като пън, чакаш да ти посочат къде да седнеш. Груби нарушения, които могат да доведат до незабавното ти изгонване и линч, са: 1) да си оставиш чантата на леглото/дивана!; 2) да си метнеш връхната дреха другаде, освен на закачалката!: 3) да седнеш (О, НЕ!!) на дивана, на китеника!!!!, вместо на стола (ако много хора сядат, се налага китеника да бъде пран на двора с маркуч и щерката на Жената, на четири крака нагъзурена с едно кило перилен препарат, една четка, много студена вода и няколко часа изгубен живот и много, много срам), а и при прането на китеника му изветляват цветовете и няма да се виждат розите след, има-няма, 25 години, което си е загуба! 4) Пуши се навън, освен в много, много редки случаи, когато може да пушиш вътре, долепен/а на прозореца, който едва се отваря два пръста, отново обрамчен от райберче, с мрежа против котки, комари и друго и заради осемте пласта блажна боя, с която е мазана рамката на прозореца в последните 20 години.

Последното правило, което ще споделя за тази Жена, е боядисването. Жената на няколко години изкуква центробежно и почва да боядисва всичко и всички. Преди няколко години, примерно 10, цвета беше слонова кост. После, някак си, мина на кафяво. Сега, от 3-4 години, цвета е зелено. Боядисва се с алкидна боя, всичко – пейките на двора, краката на масичките, покрива, вратите, варели за нафта и без нафта, стълбовете на простора, цокъла на всичко, тоалетната чиния, земята в банята и тоалетната, портата, пощенската кутия, столове, скари, къщата на кучетата, самите кучета, опашки на котки и каквото успееш да намажеш. Жената не признава латекса и други такива глупости. Стените се измазват хубаво с блажна боя. Не се цикли и маже с гипс, защото няма време (Жената обича бързите и ефикасни неща!), а с блажната боя се циментира всяка пукнатина на стената или другаде.

Спирам дотук с навиците на жената, че все пак се надявам (с или без помощта на съседката) пак да мога да я посетя тези дни. Все пак сина ни е там всеки уикенд:)

 

Как съседът Георги се сблъска с майка ми

От известно време искам да започна нов таг: майка ми. Не знам дали повече я обичам, или повече я мразя, или повече ме е страх от нея (все още, а съм на 29 години!), но персоната й определено си заслужава да я увековеча за собствено четене, когато някой ден забравя каква е била и установя, че съм станала същата.

А повод да дам начало на този нов таг е Бесен селянин в атака на верния ми читател Longanlon.

Пиша това с няколко уговорки. Първо, майка ми е бясна украинка. Второ, надявам се, тук не четат прокурори. Трето, синовете на съседа също не четат.

Зад къщата на майка ми съседът Георги има зеленчукова градина. Проблемът не е в аграрно-земевладелчеството му почти в центъра на София, проблемът е, че съседа Георги оползотворява всеки милиметър площ, за да сади всякакви зеленчуци, овошки и прочее. Къщата на майка ми е от две части – едната, Малката Къща, някога е била временна пристройка, в която дядо и фамилия са живяли, докато построят Къщата. Респективно, малката къща няма основи, а е на принципа пръст->цимент->килим.

Съседът Георги засади преди години едни сливи, джанки и не знам какви плододайни храсти до стената на Малката Къща. Майка ми е известна в квартала и повечето хора не искат да се карат с нея, затова знаех, че и времето на съседа Георги ще дойде. В защита на майка ми искам да кажа, че съседът действително е чобанин, простак и абсолютно себичен кроманьонец, който просто не го ебе другите имат ли проблем от него. Години наред майка ми се караше с него, да махне овошките от стената, не само заради законовата бариера от 2 метра пространство, но основно, защото от поливането и корените, част от къщата на майка ми започна да пада, цели тухли падаха, натрошени от влагата. На стената се появи влага, подът и стената започнаха да се цепят.

Съседът Георги не говори, той само сумти и гледа в земята. Майка ми крещи, спори, говори любезно, проклина и заплашва, а той просто гледа в земята. Градината и дърветата бяха Темата на всяко семейно събиране.

Един ден майка ми млъкна. Тогава, знам, е станало или ще стане нещо страшно. Седмица по-късно отивам при майка ми и виждам как от дърветата са останали угарки, а стената откъм градината е черна. Една нощ майка ми се качила на покрива с две туби бензин и един кибрит и решила, така да се каже, из основи проблема с дърветата.

Съседът Георги се озлоби и седмица по-късно засади домати и царевица, пак до основите на къщата на майка ми. Майка ми, в отговор, засади телефончета и бръшлян на оградата на къщата ни. Днес от градината са останали спомени и много, много буренясали телефончета, а бръшлянът се вие около останките на царевицата…

 

По семейно

За да си спретнете хубав, ползотворен и запонмящ се уикенд, са ви необходими само няколко съставки. На първо време, е необходимо това да е първият уикенд след празници, а вие да си мечтаете 5 дни за съботната сутрин, която ще започне най-рано в 4 следобяд. После, задължително условие е да имате майка, тип фелдфебел, която напук на финансови, газови, пенсионерски кризи и абсолютно навъпреки на настояването на баща ви, да го раздава буржоазката и все още да се топли с нафтова печка. Подусловието е една от трите печки на майка ви да се счупи по незнайни причини, а майка ви, по традиция и независимо от предните злощастни опити*, пак да хване да оправя, грешка – да ръчка, счупената печка с отвертката и да я дочупи. За да започне уикенда ви качествено, трябва да прекарате поне три следобяда в работната седмица + една цяла вечер нагъзурени и навряни в разчленената нафтова печка. Обещавам ви незабравимо изживяване – на всяко ново отваряне и разглабяне на печката откривате нови и нови пружинки, след неколкодневно търсене на дЮзатора, както го нарича майка ви фелдфебела, намирате една тръбичка с пружинка, която всъщност е дОзатор, поливате си минимум един чифт дънки и един чисто нов пуловер от Esprit с нафта, която ви напомня за себе си в следващите три дни, независимо, че пришпорвате пералнята. След няколко дни вече мразите печката и искате да я смените с друга, работеща, нафтова печка. Оказва се, че едната работеща изобщо няма дЮзатор (изобщо не искате да виждате как изглежда отвътре, стига ви, че едва схващате как работи тая сложна дизелова технология), а другата е с различен цол на кюнците. Горди сте, че знаете нова дума – цол. Накрая оправяте печката, нафтата тръгва, вие сте щастливи, а майка ви, тип фелдфебел, пали свещ пред иконата и пее благодарствен молебен на Господ, че е оправил печката. Вие вярвате, принципно, в Господ, но малко се дразните, защото Господ го нямаше нагъзен до вас с два гаячни ключа и омазан с нафта до ушите. После разбирате, че нафтата много трудно се измива и че ще сте горд собственик на български маникюр поне за два дни.