Гей прайдът: да разлаеш кучетата?

Прайдът е голямата фиеста в края на безкрайно дълъг неколкомесечен работен ден; освен, когато повечето от нас се появяват само за партито.

След като прахът от бунтът в Стоунуол се слегна, гей населението на Ню Йорк осъзнало, че се е случило нещо значимо и трябва да направят така, че да се случва отново и отново, докато хомосексуалността престане да е противозаконна, гей хората имат право на същите граждански права, които имат хетеросексуалните американци – ок, или поне белите христиани, и двама души от еднакъв пол да могат да се прегърнат романтично на улицата в зенита на деня. Целта тогава беше парадът да нараства всяка година, да се включват все повече мъже и жени, гей и хетеро, които искат и настояват за равенство в цяла Америка. Жените, цветнокожите и евреите вече са утъпкали пътя през 1969та, така че гейовете са закъснели с една идея в последната година от десетилетието, но в крайна сметка успяват и те да се включат в партито.

Но под спомена от холокоста на СПИН, днешният прайд в Ню Йорк и много други прайдове по света се превърнаха в нищо повече от фамозни партита с инцидентна връзка към не-сексуалния гей живот (разбирай – култура) и още по-трудно забележимо приятелско кимване към политическия активизъм. Исторически погледнато, причината е очевидна – проста и отчасти трагична. В резултат от пандемията СПИН, прайдът избуя от настояване за права към празнуване на живота и оцеляването. Това не прави добра услуга на никого. Партитата са страхотно и чудно разсейване и имат невероятно терапевтично въздействие, но когато свърши пиенето и изгрее слънцето, някой трябва да почисти кашата – тогава остават неколцината активисти.

Личната връзка с прайда

На изключително лично ниво, прайдът осигурява задълбочен психологически и емоционален тест за степента на порастване и самоприемане и твоята лична хомофобия. Преди години, болшинството гейове не биха излезли на прайд. Години по-късно ще излязат мнозина и ще се крият в тълпата, страхувайки се да не бъдат видяни, да не бъдат разпознати насред крачещите (гейове). После идва прайдът, когато гейовете излизат, усмихнати, на предната линия и се радват откровено да бъдат част от веселото мнозинство, да бъдат разпознати и видяни. С всяка изминала година, всеки участник в прайда миналата научава още малко за себе си от текстурата емоции, събрани само от участието си в едно такова шествие. Миналата година видях хора, които викаха радостно на приятелите си, носеха розови тениски със слогани и всякакви символи на ЛГБТ движението, за да са сигурни, че всеки срещнат турист ще знае, че са били на прайда.

Аз лично и персонално никога не съм се чувствала комфортно в компанията на почти голи мъже, е ли пък голи, оскъдно облечени байкърки, корабчета с Go-Go момчета, мъжки ескорти и гигантски бутилки водка като основна част от панорамата. Тази и всяка друга част от (гей) живота трябва да бъдат празнувани по време на прайда, но не – и това е моята критична точка на пречупване – на цената на политическия активизъм и позиция. Прайд партито трябва да е празник в края на сериозна политическа кампания (политика като policy, не като politics), която настоява за социална промяна, привличайки медийното и обществено внимание към невидимата хомофобия и трансфобия и трябва да е демонстрация на единен, мощен и убеден глас на огромна маса гласоподаватели.

Вместо това, около и на прайдовете по света сервираме агресивна сексуалност, очевидно празненство на промискуитета и, благодарение на жадната за кадри, ментално таблоидна медия – зърна с пиърсинг, нацепени задни джобове на дънките и лесбийки в кожени дрехи, яхнали Харли. Медийното послание? Гейовете са една идея повече от просто сексуални авантюристи. Парти след парти, празнуваме работа, която още не е свършена, дори, всъщност е далеч от финала.

Малко история

Има отлични аргументи да се считат за начало на гей-активизма ранните 20 години на миналия век в Берлин, или 1950-та в Америка или ранните 60-те в Сан Франциско и Филаделфия, но няма нито един момент в съвременната гей история, която да е толкова изобразителна и повратна, както нощта на 27 юни на Christopher Street, когато собствениците на барът Stonewall Inn решават, че достатъчно е достатъчно.

Очевидно по това време, а и в последвалите месеци и години, промяната се е усетила още по-осезаемо и се е случила не само там.

Гей активизма излезе от гардероба и мина през бунтовническите, ядосани и разбеснели пубертетски вълнения до спокойна и улегнала зрелост. Или почти до там. Много организации и групи превземаха улиците и колежанските кампуси, настоявайки за своето място след Черните пантери, женската еманципация и анти-военното движение.

Но още едно нещо, нещо друго, различно от гей активизма, нещо уникално в гей-културата се роди тази нощ – равно по потенциал на активизма, но доста подценявано: Гей Партизма. Докато активизма живеше ден за ден, партизма вилнееше всяка нощ, манифестирайки по паркове, алеи, клубове, сауни и прочие. Гей Партизма излезе от гардероба също и отиде на улицата и оттогава си е там, на всеки прайд.

Гей Партизма преживя кризата на СПИН, очевидно променен от епидемията, но все още лети с цветовете на дъгата. Гей Активизма не преживя тази драма добре.

Докато ядосан гей с тениска и джинси може да е бил иконата-символ на Гей Активизма през 70-те, в края на 90-те гей застъпничеството се обрамчи с облика на добре образован и поддържан гей мъж в син костюм и вратовръзка, който преговаря пътя си през корпоративния лабиринт от политики. От медийна гледна точка, това се оказа съкрушаващо за каузата. Визията на сините костюми и скъпарски маниери нагарчат. Затова медиите си объраха камерите отново от ядосания фризьор и претенциозен интериорен дизайнер до драг-кралиците и Go-Go момчетата на платформите. Днес медиите са жадни за полуголи мускулести гейове и драг-кралици на 12-сантиметрови токчета.

Въпреки това залезът на Гей Активизма (в Европа и България) е много по-сложен и тревожен от този факт. Всъщност, мисля, че активизмът беше отвлечен и в крайна сметка се превърна в една от най-трагичните и подценени жертви на прехода, кризата и, да, банално е, но да – комунистичеката ни предистория. Битката за гей права къкри много преди събитията в Стоунуол, в гардероба, но все пак активна и нарастваща. Гей активистите са успели да направят Илинойс първият щат, който декриминализира хомосексуалността през 1962 година. Извоювали са го с публична демонстрация за граждаски права пред Залата на Независимостта на Филаделфия през 1965.

Всичко това се променило на 27 юни 1969, когато няколко гейове, лесбийки и травестити в един бар са казали „достатъчно”. Гей активизма не се е родил тогава, но тогава е излязъл от гардероба, пищейки като разбесняла се драг-кралица.
Очаквам с нетърпение прайда всяка година. Или очаквам да свърши, без инциденти. Но ми липсва времето отпреди години, все повече и повече. Ще ме обвинят, че очерням прайда и развалям настроението на хората, но прайдът наистина има много по-дълбоко значение и критичен политически произход и би трябвало да е повече за промяна в България към по-добро, отколкото организирането на най-цветното парти в годината. Всъщност, докато трябва да се пишат (и спазват!) закони, които защитават правото ни да държим ръката на умиращия ни партньор в болницата, защитават ни на работното място и когато се местим в нова квартира и ни разрешават да създаваме семейства, основани на любов и уважение с пълните права и привилегии, които имат хетеросексуалните ни сънародници, партито, при наличие на толкова много несвършена работа ми се струва малко тийнейджърско. Да, постигнали сме значителна видимост, но не невидимостта спря робството, сегрегацията и даде правото на жените да гласуват.